Тази седмица не успях да стигна до блога си, и да напиша обещаните дефиниции. Чак тази вечер откъснах половин час, през който да нахвърля на бърза ръка някакво объркано, неподредено и недомислено, но все пак начало.
Оформил съм го като страница, в която смятам да продължавам да пиша и редактирам занапред. Можете да я намерите тук. Надявам се занапред да имам повече време, и да мога да я изчистя и дооправя до нещо по-приемливо.
Написаните сега съвети не важат за общия отворен модел, а по-скоро за отворена (информационно) фирма, която е максимално отворена и като модел на управление. (Подчертавам дебело: моделът е либертарен, а не социален, и предлага съвети, а не ги налага!) Може би е добре да разделя съветите към информационна отвореност, съветите към управленска отвореност и съветите към външна отвореност.
Друга задача може да е да разделя съветите по това към кого са – към собствениците, към мениджмънта и към изпълнителския персонал. Ще падне повечко разписване, защото доста съвети включват елементи към повече от една група.
Всякакви други идеи са добре дошли. Надявам се този списък съвети и описания да бъде не само мое дело.
И благодаря предварително на всички, които биха допринесли за него.
принципно си прав, с едно изключение – където има собственик това е лесно изпълнимо, понеже собственика гледа собствения си интерес, и оттам и на фирмата, а в интереса на собственика е това което казваш. където няма собственик (а има акционери, държавна собственост и тн.) нищо не пречи на мениджърите да променят правилата, така че все пак да си получават придобивките.
и 2) къде ще намериш такива мениджъри (себеотдайни и тн.)? такива мениджъри са обикновено собственици на собствените си фирми.
@aquarius: Собственик винаги има. Акционери, държавата… Оттам нататък, въпросът е дали той ще иска да наложи ефективни правила. А това, че мениджърът е собственик на фирмата си, не променя нещата, напротив – прави изгодата по-силна. 🙂
С интерес следя тази идея.
“Основната част от приходите трябва да е за служителите, собственикът не трябва да търси лъвски пай” – Преди години и аз мислих по този начин, но сега не съм съгласен с първата част. Фирма която работи на тоя принцип не е фирма, а е просто кооператив, съдружие. Според мен щом е фирма, значи служителите ще работят за нея, а не обратното. Поради това лъвския пай трябва да отива във фирмата, не казвам собственика. Фирмата трябва да се развива. Ако е заета само с това да плаща заплати на служителите си доникъде няма да стигне. При най-малкия трус на пазара ще изчезне – най-малкото поради липса на резерви.
@mick: Според мен и без трус на пазара, просто при най-малкия по-плащащ конкурент или ще изчезне, защото ще остане без служители, или ще почне да им плаща лъвския пай, само че вероятно вече ще е твърде късно.
Разликите между доверието на служителите и доверието на клиентите са 2:
– доверието на служителите е много по-нужно за оцеляването на фирмата, отколкото това на клиентите (служителите са, които печелят клиентите)
– доверието на служителите се печели много по-трудно от това на клиентите.
След 10 години опит в най-различни фирми (последните 5 – в моя лична) смея да го заявя.
@mick (продължение): Всъщност, няма никакъв проблем лъвският пай да отива за фирмата – стига да не отива за собственика. Събере ли се достатъчно ресурс, за да е защитена фирмата, излишъкът пак ще тръгне към служителите (а и собственика, но в адекватен процент). Ако обаче идеята е служителите да блъскат, пък собственикът да пълни гуша, тая фирма ще си иде и без трус на пазара. Достатъчно такива си отидоха пред очите ни – който не си е направил извода, и аз надали ще мога да го убедя.
А иначе, както съм писал по-горе, не е задължително фирмата да се управлява на кооперативни начала. Това е механизъм за подобряване на мотивацията чрез справедливост на разпределението, а не чрез равност на разпределението.
Най-сетне, в бизнеса винаги има правило: по-висока печалба – по-висок риск. Закон на икономиката, няма как да бъде заобиколен. Ако собственикът на фирма не го разбира, значи е вредно и опасно да притежава фирма.
@Grigor: Според мен служителите трябва да взимат толкова, колкото пазарът разрешава. Те просто предлагат своята стока – знанията си, труда си, лоялността си за да се развива фирмата и насреща получават заплащане. Може то да е доста повече от средното за дадения бранш в региона, но може и да е и даже по-ниско, всичко зависи от това какви са другите скрити бонуси – не е казано те да могат да се измерят в пари, например сигурност, коректност от страна на фирмата, добра атмосфера. Премии. Не на последно място, работата трябва да предлага разбообразие на проектите. Защото, ако един служител работи по един и същ проект дълго време той започва да губи интерес. И вероятността да си си потърси друга работа се увеличава. Горе беше написал – по-висока печалба, по-висок риск – точно това е: Служителите получават гарантирано заплатите си(малък риск), заради това те не се влияят толкова много от печалбата на фирмата. Фирмата поема риска върху себе си.
Едно от най-важните нещо в една фирма според мен е обратната връзка – както от страна на служителите така и от страна на ръководството – казано по друг начин: Служителите да са информирани за всички важни събития във фирмата – да не остават в ситуация на безвремие – все едно никой не се интересува от тях. И след това като наближи крайния срок – работа нонстоп. Да знаят как се развиват продажбите и т.н. От друга страна ръководството трябва да си осигури постоянна надеждна информация за това на какъв етап е текущата работа и какво още има да се направи. Когато има такава обратна връзка, хората се чувстват сигурни и са лоялни.
Това което беше написал – всеки да знае заплатата на другия – аз съм за: друг е въпросът, че е много трудно приложимо. Но поне би могло да се направи служителите в един екип да си знаят заплатите и най-важното – защо са такива.
@mick: Не мисля, че служителите получават гарантирано заплатите си (малък риск). На практика обикновено е обратното – собствениците получават гарантирано доходите и вложенията си, а служителите излитат (тоест, остават без заплати), ако фирмата закъса.
Най-сетне, целта на идеята “открита фирма” е не да прави социализъм, а да привлече онези 10% върхови служители, които вършат 90% от работата. Откритостта е едновременно силен плюс сама по себе си, и основа за всички други плюсове, които една фирма може да даде. При правилно поставяне на нещата (за което откритостта способства) собственици и служители се оказват от една и съща страна на барикадата – а това е, което е нужно на всяка една фирма, и на всички в нея.