Иракли и хората

Уви, напоследък публикувам предимно тъжни истории.

Често приятели ме питат защо не публикувам нещо весело и за душата. Като някои неща, които съм пускал преди… И на мен ми се иска, и сигурно ще го правя.

Но обикновено питам тези приятели: “Защо ти е да четеш такива неща?” Обикновено отговарят: “Защото ги няма много-много в реалния свят…” И не се чуват как сами поставят диагнозата си – хора, които не искат да се борят в реалния свят да има красиви неща, предпочитат да бягат и да ги търсят в света онлайн.

Светът онлайн обаче е отражение на реалния – ако и в някои отношения да е по-могъщ от него. Бягаме ли от реалния свят, за да търсим красотата, истината и доброто само в света онлайн, те ще се топят и там. И грозотата и злото ще настигат избягалите, и ще ги мачкат, и ще им отнемат и това убежище.

Заслужено. Който не е готов да се бори за това, което има, не заслужава да го има – нито пък ще го има за дълго. Така е устроен светът. Да протестираме срещу това е все едно да протестираме срещу гравитацията. И да се надяваме, че с нас ще е иначе, е все едно да се надяваме гравитацията да направи за нас изключение.

Конкретният ми повод този път е случаят, описан тук. Освен линковете вътре, той има и последващо отразяване тук.

От “Да спасим Иракли” пишат:

“Да спасим Иракли” може да предприеме само едно нещо в един такъв потресаващ момент – да направи станалото традиционно почистване на Иракли – този път обаче от изгорялата пластмаса, изсечените дървета, парчетата стиропор… да подаде ръка на тези хора, които са инструмент на фина манипулация в нечия схема на принципа „разделяй и владей“. Няма да се поддадем, защото други българи не могат да бъдат наши врагове, собствениците на земя не могат да бъдат наши врагове, ако наистина държат на земята си. Не може агресията да е начин на диалог. Не искаме и не можем да приемем такъв подход, защото от самото начало искахме всички, които обичат тази страна, да покажат, че можем да се отнасяме с любов и грижа към едно красиво кътче природа.

Съгласен съм, че това са манипулирани хора, и че към тях трябва да се прояви един минимум толерантност. Например да се пледира присъдите им за извършеното да са умерени. Но мисля, че също и трябва да им се помогне да осъзнаят, че са манипулирани. А заслепени с пачки очи виждат манипулацията само когато усетят тежестта на отговорността за действията си. Така че бих предложил на техни агресивни действия да се дава спокоен, но категоричен отпор. Включително физически, така че баш бабаитите да разберат – от опити за саморазправа боли много, и за дълго…

Тогава вече обикновените манипулирани хорица ще се замислят. И ще разберат, че не са постъпили както трябва. И че са получили от нас дори повече търпимост, отколкото сме им дължали… Тогава и ще започнат да четат разкритията около това какво всъщност се готви.

Не, не на нас, ние сме кой от София, кой от Видин, кой от Пловдив, кой от Плевен… На тях. Те са оттам. Те ще видят повечето (ако не и всичките) пари, които им обещават, през крив макарон. Техните ръце ще бъдат чупени и техните къщи ще горят, ако проимат нахалството да си поискат парите от “инвеститорите”, които днес са им първи приятели, и ги учат да си решават проблемите, като бият и палят. Не вярвате ли? Интересно, какви маниери, навици и действия трябва да се очакват от такива “инвеститори”? Да са свикнали да уреждат спорове с добро и отстъпчивост?

Всъщност, бих ги оставил това да им се случи. Това е, което заслужават… Но ми се иска да им дам шанса да се опомнят от лудостта да вярват на подобни “приятели”.

Може би съм наивник. Но другото име на наивността понякога е доверие. А то е част от красотата и доброто в света.