Размисли от тренировката

– Не извивай ръката настрани! Трябва да я свиеш напред, точно по сгъването на ставата.
– Настрани е по-ефективно. Рамо и лакът се чупят едновременно.
– Така е, това е уличният вариант. Но за изпит трябва да е кихон. Така боли.
– А не трябва ли?
– Не. Правилно е да не боли – да се окажеш долу, без да усетиш къде точно е принудата.

…

– Твой ред е да изпълняваш техниката.
– Не се безпокой, аз няма да се явявам на изпит сега. По-добре използвай да я оттренираш.
– Не е честно. Затова ли идваш на тренировка – само да помагаш на другите?
– Ами… Виж, да помагаш на другите не е просто част от тренировката. То е част от айкидо.

Малко по-късно имах възможност да обърна внимание как тренират и други, които се готвят за изпит. Забелязах един от тях – Жоро. Тренира от… не зная вече колко години. Предполагам, че ако се яви на изпит за черен пояс, би го взел безпроблемно. А ще се явява на изпит за чертичка на белия колан – най-първият и простичък от всички изпити… И на него нямаше да се яви, ако сенсеят не му се беше скарал, и не го беше накарал.

Не е от страх от изпити. Просто Жоро отдава значение на майсторството и умението, а не на взетите степени. Признавам обаче, че и Германов е прав – когато си твърде по-добър от официалната си степен, е редно да се явиш на изпит, и да заслужиш по-горна. Иначе един вид лъжеш партньорите си. Караш ги да те подценяват – а не бива, тренировката не е реална схватка. Подценява ли те партньорът, хем може да пострада, хем няма да те товари до степен да разгърнеш потенциала си и да даваш и научаваш всичко възможно.

Въпросът е как да прецениш дали си достатъчно добър, за да заслужиш степен. Ако си убеден в себе си, се явяваш на изпит – там се вижда можеш ли. Или получаваш степента, или не. Никой няма изгода нито да те лансира, нито да те мачка. Ако пък не си убеден – тренираш, докато не получиш увереност. Или, ако си излишно скромен като Жоро, докато другите в доджото не ти кажат в очите, че ти е време.

За не чак толкова време взех доста степени. Покатерих се по стълбичката по-бързо от повечето (а почти всички са започнали по-млади от мен). Но вече усещам, че не се чувствам истински стабилен и готов за следваща степен. Че може би е време да задържа с взимането й – година, две, повече, докато не усетя, че наистина я заслужавам.

Не вярвам причината за решението да е излишна скромност – не съм от скромните. (Прочетете пак горния абзац – умря циганката, дето ме хвалеше…) Възможно е да е усещането за красотата на айкидото и съвършенството, което се изисква, за да направиш една техника или комбинация наистина както трябва. Усещане, което най-често идва след години игра. И е като проглеждане – научиш ли веднъж истинския вид на нещата, няма как да го забравиш.

Сигурно съм покрил критериите на изпитната комисия за степени. Но междувременно моите си се вдигнаха, и вече не ги покривам. А каква е ползата от степен, която ти признава ако ще и целият свят, но ти не можеш да си я признаеш? Срам пред себе си. Липса на самочувствие, на самоусещане за място и тежест. За какво ми са?

И може би най-вече срам пред приятелите ми. Ако не си смотаняк, бойните изкуства ти дават страшно много приятели, които биха слезли в ада заради теб. И те научават да си готов на същото заради тях. Нямам очи да продавам фасони и да се правя на велик пред хора, които биха бръкнали заради мен в огъня. Гадно е. Позорно е.

Така че отсега нататък смятам да си тренирам тихо и кротко, без да се бутам напред. Да не гоня видими отличия, а съвършенство в умението. Стигна ли дотам да съм толкова добър, че да е нередно да оставам на тази степен, ще има кой да ми го каже. И ще знам, че подготвя ли се и явя ли се, най-вероятно ще заслужа степента и по своите критерии. 🙂