Бяло сладко

Тази история съм сглобил предимно по разкази на съседи, и отчасти по недомлъвките на дядо ми – той никак не обичаше да се изкарва герой. Опитал съм се да запазя достоверното в нея, но не смея да гарантирам – разказвали са ми парченца от нея много и различни хора, и преди много време.

Когато бях малък, имахме съсед. Нека го наречем Вили. Германец по произход, пенсионер вече, и автомонтьор на частно – единственият познат ми по време на социализма.

Беше безумен скъпчия. За да ти прегледа колата, взимаше колкото една месечна заплата на директора на “Кремиковци”. Поемеше ли обаче ангажимент да я оправи, го правеше перфектно. Факти като “в България няма части за тази кола” не го интересуваха. Имаше цяла работилница с всякакви необходими машини, и правеше всяка недостигаща част на място. Използваше единствено най-качествени възможни материали, и изработваше нещата с точност, непостижима дори за завода-производител. Ремонтирано от него нещо не се разваляше повече никога. Всичко останало в колата грохваше, но делата на Вили сякаш се подиграваха на времето и километрите. Носеха се слухове, че изработени от него части са сменяли по няколко коли, изкарвайки във всяка до пълното й разпадане, и при всяко преместване са изглеждали като току-що слезли от струга. Не зная вярно ли е, но така се говореше.

Историята на Вили тръгва още от 1943-44 г. Родното ми Подуене тогава е било скоро присъединено към София село. С дворове с кокошки и с добродушни селяни, напълно неспособни да се оправят сами с новите чудеса на техниката – котлони, радиа, бушони… Всички чакали с нетърпение да дойде края на седмицата, и да пуснат в отпуска от разквартируваната наблизо немска част младия редник Вили. Симпатичен момък с добра душа, златни ръце и невероятен усет за техника, той не отказвал на никого, и с лекота поправял и най-безнадеждните повреди. Връщал се в частта огънат под каквито армагани успеели да му съберат благодарните подуенци, цялата част хапвала като попски деца на задушница покрай него, затова и всяка седмица бил в отпуска…

Една нощ в началото на септември някой почукал на прозореца на дядо ми. Отворил той вратата, по бели гащи и за всеки случай с точилката на баба ми в ръка:

– Кой е? Какво има?

– Хер Танев, моля мене скрие!

– Вили, ти ли си?! Влизай бързо! Какво става, какво те е подгонило?

– Моя рота утре пътува. За Германия. Аз решил – тази нощ бяга. Иска остане тука в България.

– Опасно е, момче! Хванат ли те, ще те разстрелят за дезертьорство! – Повече въпроси дядо ми не задал – тогава в България се живеело не по-зле, отколкото в Германия, ако не и по-добре.

– Харесал едно момиче тук, през две къщи. Много. Иска остане и вземе нея моя фрау.

– Туй хубаво, ама как да те скрием от проверката? Дойдат ли, всичко ще обърнат наопаки. Да имах къща като Недевски, да те скрия някъде, ама в тази съборетина…

Къщурката на дядо ми беше останала още от турско. Две схлупени стаички, метър и осемдесет и пет високи. Таван под керемидите, който рискуваше да се продъни под тежестта дори на плъх. И… това е. Едно килерче няма даже.

Но дядо ми още тогава бил вече известен в махалата като свестен докрай. Съсипан от туберкулозата, но железен – всичко можеш да споделиш с него, никога на никого няма да те издаде, винаги ще ти помогне. Затова и Вили решил да се довери точно на него.

След малко мислене дядо ми го завел до голямата купчина стари вехтории отстрани на къщата, и рекъл:

– Помагай да ги разхвърляме!

Когато преместили всичко, под тях се показал дървен капак. Под него било “мазето” – дупка в земята, метър и половина дълга и висока и метър широка. Толкова мизерно, че даже бедният ми дядо отказвал да го използва, и го бил затрупал нарочно с отпадъците, да не го гледат околните и да му берат срама.

– Страх ли те е от тъмно и мръсно? И мишки може да има, и всичко. Ама нямам къде другаде.

– Страх, хер Танев, ама не иска мене утре застрелят.

Изровил дядо ми из къщи самун и половина хляб, напълнил един голям буркан с вода, конфискувал нощното гърне на децата, и ги връчил на Вили. Похлупил го с капака, след това, в пристъп на внезапна шопска хитрост, донесъл торбичката с мухлясалия хляб, събиран за кокошките. Натрошил го върху капака, и между боклуците, докато ги трупал обратно. Греблосал колкото можал по тъмното, да не личи, че са били разхвърляни, и се прибрал.

Спал ли е после, той си знае. Ала на сутринта, малко след развиделяване, през вратника се намъкнали, без да питат и викат, комендантска тройка немски войници с преводач.

– Търсим редник еди-кой си. Да сте го виждали?

– А, Вили ли? Беше по-миналата седмица тук, оправи ни котлона. Десет яйца му дадохме, ако имахме, още щяхме да му дадем, златни ръце има момчето…

– Излезте от къщата и застанете ей там, на откритото. Без да мърдате.

Двайсетина минути от къщата се чувал шум на тарашене. Страховете на дядо ми, че нещо ще изчезне, после не се оправдали – но всичко било прекарано като през сито. Все едно търсели не човек, а котка… Излезли отвън, огледали малко и застанали пред купчината боклуци:

– Това какво е?

– Стари боклуци. Жал ми е да ги изхвърля, току-виж потрябвали, и ги трупам тук…

– Разхвърляй!

– Господин комендант, това двайсет години не е пипано, един господ знае какво е отдолу…

– Разхвърляй! – Комендантът пообърнал малко автомата към него, като намек.

Ще не ще, дядо ми приближил купчината, молейки се наум. Намерят ли Вили, не само него ще разстрелят. Започнал да разхвърля боклуците… И изпод тях наизскачали стада мишки, привлечени от натрошения хляб.

– Обратно! Обратно! – Немците чак се поотдръпнали, от погнуса. Натрупал дядо ми обратно боклуците, и ги изпратил до портата.

Крил се Вили още два дена в дупката, докато не се изтеглят от България и последните немски части. Съдрал се след това да благодари на дядо ми, ръце му целувал, какво ли не му обещал в замяна. (И после наистина неведнъж се опитвал да си изпълни обещанието, ама дядо никога не приел нищо, колкото и да мърморела баба.)

Проблемите били решени обаче само наполовина. Нали трябва и да сватосаме Вили? По обичай, трябва да иде да го сватосва чичо му – ама как? И се хванал пак дядо ми. Посетил родителите на момата, поговорили си за времето и реколтата, и решили да си погостуват малко по-официално. Попитал дядо ми може ли да доведе племенника си – може, разбира се, как да не може! Чак светнали очите на бъдещите тъстове. Знаели, че дъщеря им също въздиша по сръчния и работлив немец, а и те мечтаели за такъв зет. Въобще и дума не станало какъв ти племенник е Вили на дядо ми. Обичай, ритуал – кажете му както щете.

На следващата седмица пристигнали Вили и дядо ми на гостито. Вили – изтупан в костюма на дядо ми от неговите младини, и най-старателно инструктиран. Как да не говори, без да са го попитали родителите на бъдещата годеница. Как да не се опитва да си комуникира с нея – това е оглед за него, за цуни-гуни си има време и място. Как точно да хвали трапезата – това е начинът да рече добра дума за тъстовете. Как да изяжда до последно всичко, което му дадат, дори ако не е немска манджа – иначе ще обиди домакинята…

На гостито се оказали поканени всички съседи – тъй де, да се похвалим кой ще ни е зет, всички да ни завиждат. (И всички, естествено, дошли – как да пропуснеш кьорсофра?) Схватливият момък бил научил всичко наизуст, и се държал образцово. Тъст и тъща още по средата на разговора вече били по-ухилени и щастливи и от Вили и изгората му. Ала като се стигнало до десерта, станал фал, който насмалко не провалил сгодяването.

Шоколадови бонбони тогава нямало – за десерт се поднасяло бяло сладко. В голяма купа – колкото по-голяма, толкова повече престиж за домакините. Всеки си отсипва по мъничко в чинийката, и се чуди на глас колко голяма е купата. (Комплимент към домакините.) Било толкова обичайно нещо, че дори предвидливият ми дядо не се бил замислил – знае ли Вили тия подробности. И бил пропуснал да го инструктира… Донесла домакинята купа над две кила сладко, и я сервирала точно пред Вили, да му е удобно на момчето, тюх да не са му уроки…

Изгледал я той с ужас – ама нали немска дисциплина, и строг инструктаж! Все пак не издържал, внимателно я посочил с пръст и попитал тихичко бъдещата тъща:

– Аз това трябва всичко яде?!

Жената на свой ред се почувствала ужасно неудобно. И на нея през ум не й минавало, че Вили може да не знае как се постъпва. Пък и де да знаеш, момчето сигурно е изгладувало здравата, докато се е крило, оня бедняк Танев я е имал с какво да го храни, я не… Хем и германец човек, той ако не е по-възпитан от нас, кой? Я да не сме бай Ганьовци!

– Ако ви е вкусно…

Вили също разбирал от намеци. В смисъл, че помнел отлично инструктажа на дядо ми – всичко се изяжда докрай, и се хвали колко вкусно е, иначе ще обидиш домакинята… Въздъхнал едва чуто, хванал лъжицата и се хвърлил в бой.

Следващите два часа няма присъствал на гощавката, който да не ги е запомнил. С почивки и напъни, и с помощта на три гарафи вода Вили се справил с всичкото бяло сладко. Даже успял да издържи до края на гостито, под смаяните погледи на всички околни, и ужаса на дядо ми и родителите на булката. Стигнал някак до къщи, подпрян на дядо ми. И следващата седмица почти не излизал от тоалетната…

Е, на следващия ден дядо ми спрял да си поговори с бъдещия тъст за копането на градината. Съвсем случайно, естествено, от дума на дума, стигнали и до историята с фала, и до обяснението как точно се е получил. Посмели се, и проблемът бил решен. Вили не просто бил реабилитиран, а и получил славата на човек, доказал на дело героизъм в името на момичето…

Не зная дали това е истина. Може да е просто селско-градска легенда, завъртяла се около популярен в квартала човек.

Но помня добре, че възрастният вече Вили пиеше дори най-горчивото кафе без захар.