– И когато принцът доближил замъка, вратите сами се разтворили пред него. Престрашил се, и влязъл – и невидими светилници се запалвали пред него, и осветявали пътя му. А когато стигнал до главната зала, там на масата го очаквала топла вечеря, и невидими музиканти свирели музика. Но всичко било тайнствено, защото в замъка нямало никой…
– Ами, тайнствено! – нацупва се Деси. – На вратите е имало фотоклетки, и по коридорите – лампи със сензори. Направили са му бързо вечерята в микровълнова печка, като нашата. И е слушал уредба с дискове. Какво му е тайнственото?
– Това, че всичко е ставало с магия…
– Ако това е магия, колата на татко е повече магия! Тя ръмжи повече от звяра от предишната ти приказка, и носи като летящото килимче, и музиката вътре е като невидимите ти музиканти!…
– Деси, как не те е срам! – намесва се Цецка. – Чичо Гриша разказва такива хубави приказки, а ти? Като бяхме деца, ние толкова им се радвахме!
Деси оклюмва. Вечерта й е вкисната… Може да не е педагогично, но се обаждам:
– Не е съвсем така, Цеци. Детето е право.
Деси грейва. Цецка ме гледа въпросително – не знае какво да очаква от този поврат.
– Наистина в колата на татко има повече магия, отколкото в тази приказка. Деси е права.
– Не е магия, а технология – обажда се уморено Тони. – Инженерна. Не е същото.
– Същото е. Просто сме го кръстили иначе, за да го вкараме в списъците си на познати неща.
– Магията никой не я знае как действа. Затова е и магия – не се предава Тони. – А колата…
– Магьосниците знаят как действа магията! – обижда се Деси.
– А монтьорите пък колата – допълвам аз. И за да прекратя безсмисления спор, смигвам на Тони към Деси. Той се усмихва и признава за надспорен. Всички са щастливи, и въпросът е приключен.
Освен за мен. По пътя към нас фаровете изтръгват от мрака струи дъжд, и докато гадая къде из локвите има дупки, преживям отново темата.
Ние осветяваме стаята с едно щракване с пръсти. Топлим храната си без огън, разговаряме с хора през девет земи в десета, дори се виждаме с тях. Дрехите ни се перат сами, докато ние си почиваме, хлябът и месото растат в магазина, невидими слуги следят дали неканен злодей не се опитва да влезе в дома ни… списъкът е направо безкраен! И изобщо не обръщаме внимание на тези чудеса. Те за нас са “технология”, “икономика”, “наука” – все думи, които си мислим, че разбираме. Но колко от нас знаят как точно се произвежда микрочип? Как се настройва инжекционна помпа? Как действа стоковата борса, как точно работи пеницилинът… Сигурно процентът им е под процента на магьосниците в някое фентъзи.
За нас обаче това няма нищо общо с магията. То е ежедневие. Гледаме по телевизията как Хари Потър размахва магическата си пръчка, и отключва врата – след това взимаме дистанционното и сменяме отегчени канала, с точно същия жест. А утре сутринта пак с него ще отворим с друго дистанционно вратата на гаража. И ако някой ни оприличи на Хари Потър, ще го пратим да се лекува.
Прочитаме в томче фантастика как измислени герои си сменят чрез измислени машини телата, или външността – и го захвърляне отегчени. Фантасмагория. След това придърпваме клавиатурата, за да се логнем в някой чат. Ето тук има нов канал. Я да се регистрирам. Като мъж, или като жена? Какво име да си избера? Възраст – двайсет и една добре ли звучи? Не, по-добре трийсет. Раса? Идиоти. Негър съм! Със сини очи, за разнообразие. Пардон, негърка – за по-интересно…
Да, ама това е Интернет? Не било наистина? Ех да имаше как ли? Спокойно, след мечтата винаги е идвала реализацията. Вярно е, летящото килимче се е превъплътило в часовете досадно висене по летищата, самосвирещата гусла – в надънената докрай уредба на съседа. Но ги има. Един ден Деси ще чете на внуците си тази фантастика, а те ще са още по-отегчени, отколкото тя сега, и ако паметта й е добра, аргументите ще й напомнят нещо.
А ако и умът й е свеж, нищо чудно да разбере, че още сега е предупреждавала – ние живеем сред магия. Повече, отколкото в най-пресиленото фентъзи. Кръстили сме я как ли не, за да я опитомим в умовете си – технология, икономика, наука, Интернет – и се лъжем, че това не е магия, че е нещо друго. Сякаш ако Гандалф или Мерлин можеха да слязат от страниците и екраните, нямаше да приемат със същото пренебрежение легендите за вълшебства, но да се дивят и маят пред вида на космическа ракета или високоскоростен влак.
Офисът е на стотина метра от пътя ми. Ще се отбия, трябва да отпечатам няколко фактури – утре ще ми е удобно да ги разнеса по пътя към работата. Може и да драсна нещо в блога, ако не съм уморен.
За да ме понесе след това отново към къщи… една най-обикновена магия.
Разликата между магията и технологията е, че светът на магията е жив. Светът е жив и се грижи за теб (или пък като проклятие те преследва и ти вреди), но ръководен от някакви очовечени сили.
Докато при технологията светът е мъртъв и се ръководи от нечовешки правила, които – вярно – работят в твоя полза, но спокойно биха могли и да те предадат. Разликата е огромна!
Магията е като сънищата – ирационална, в нея няма постоянни правила, цялостност на логическите връзки. Има само емоции и очовечени представи. При технологията логиката и правилата безмилостно си вършат работата.
(А всъщност за да проумееш света, за да се събудиш, трябва да надмогнеш очовечените си представи)
Що се отнася до невежеството – машините със зъбни колела са много привлекателни, защото можеш да ги пипнеш. Днес обикновените хора все по-малко могат да докоснат, да разберат машините. Това ги превръща в отегчени, скучаещи консуматори. Много по-безпомощни, невежи и немислещи от един човек, който живее в племе, но познава природата, звездите, рисува по стените на пещерите. Животът става безинтересен, защото е изолиран, не дава възможност за докосване и проумяване. Науката е нещо далечно, скучно и неразбираемо, само удобството и удоволствието са нещо по-близко и затова се хващаме за тях (и сме поробени от тях).
Въпрос на приемане на нещата е. В много светове на магията светът няма никакво специално отношение към теб. Може да го има сътворената от някой магия – но светът като цяло няма никаква. Както, впрочем, е и с технологиите.
Дяволът тук се крие в това какво влагаме в думата “магия” – уж едно и също, но с фини различия в нюансите. Достатъчно подобно, за да ни лъже, че е еднакво – но всъщност не е. Затова и спорим слонът какъв силует има, без да се замисляме, че африканският и индийският слон имат различни силуети, въпреки че все са слонове… 🙂
А каква е всъщност магията ли? Въпрос на наш избор – какво ще вкараме в тази дума, и какво не. От една страна е изискването на езика общите думи да обозначават общи неща. От другата – правилото “за вкусове не се спори”. И правилният път минава някъде между двете неща, в опити да бъдат максимално зачетени и двете.
Което пък на моменти е технология, а на моменти си е жива магия. 🙂