Трябваше да изляза с колата от малка уличка на “Оборище”, точно в следобедното задръстване. Докато приближавах към кръстовището, мислено въздъхнах – кой знае колко чакане ми предстоеше?… И бях доста изненадан, когато още първата кола спря, за да ми отстъпи предимство.
Завих, махнах с ръка на онзи отзад, и се загледах в огледалото. Беше на трудно определима възраст, може би около четиридесетте. Изглеждаше като… Хм.
Представете си всички карикатури и картинки на простаци, съвременни питекантропи и всичко от този род. Хората, които слушат единствено най-просташка чалга, плюят навсякъде, къпят се и се бръснат по веднъж месечно, и речникът им се изчерпва с десетина псувни. Сега си представете, че всички тези карикатури са нарисувани от различни художници, ползвали един и същи модел. Е, моделът караше колата зад мен. Не плюеше, не псуваше, от колата му не се чуваше музика. Не беше облечен просташки, не се държеше така – но изглеждаше като прототип и еталон за този тип хора. Нещо в чертите на лицето. Не успях да забележа какво точно.
Но пък беше пуснал случайния непознат моментално, без дори да се замисли.
Задръстването бавно пълзеше към светофара. Наблюдавах го в огледалото. Докато колоната заобикаляше полузадръстило улицата камионче, той се притисна плътно към него, за да може едновременно с него да мине и някой друг. И в този момент лицето му сякаш се промени, само за миг. Простащината в чертите му се изгуби някъде, и то стана лице на загрижен и внимателен човек. Нещо в мимиката. Не успях да забележа какво точно.
Специалистите по лица, грим, филмови типажи сигурно в миг биха посочили какво точно създава тези впечатления. И биха ме поучили, че човекът вероятно си е роден с такава челюст или пък вежди, и те нямат нищо общо с характера му – а на моменти мимиката ги маскира, и издава частици от характера. Знам. Но и се замислям.
Често преценяваме хората по външността им, дори когато се мъчим да го избегнем. Оценяване красивите като по-добри, плешивите като по-възрастни, по-добре облечените като по-надеждни, по-високите като заслужаващи повече доверие (кой знае защо – но психолозите са го доказали). Далеч не винаги това е така… Не зная за другите, но с времето съм започнал да си представям неволно хората, които срещам, с външност, която съответства на личността им. Нещо като външността им отвътре.
Външност, която въображението ми наглася според чуто, видяно, прочетено… Изминали са едва няколко часа, а вече опитам ли се да си представя днешния ми (не)познайник, попитите още през детството Жул Верн и Робърт Луис Стивънсън ми поднасят образа на шотландски благородник с официална перука и офицерски мундир, хванал собственоръчно юздите на каретата си, и готов без колебание да се намеси в помощ на някого… Смешно, нали? Наивно и инфантилно, нали? Аз обаче не бих се отказал от тези видения, колкото и да са смешни и наивни.
Често си представям други хора така. Имам например позната, която външно е, като се замисля, отблъскваща. Петдесет и немалко годишна лелка, без особен вкус за обличане, ужасно дебела, с цяла шепа брадавици по лицето, и огромна, жабешка уста… Но е златна душа – умна, наблюдателна и невероятно свестен човек. И в моето въображение, чудно ли е защо, тя е висока и стройна, носи скромна, но стилна рокля, и съчетава запазената красота на четиридесетте с мъдростта на седемдесетте. Просто така изглежда за мен отвътре.
Просто не мога да изброя колко хора около мен изглеждат отвън по един начин, а отвътре по съвсем друг. Почти седемдесетгодишна жена, която в моите очи е слънчево двайсетгодишно девойче с лятна рокличка, твърде младо, за да го пожелая. Важен шеф, кофражиран винаги с костюм и вратовръзка за хиляди лева, когото въображението ми облича в скъсани хамалски дрехи и му слага в устата угарка без филтър, в ръката – недопита бутилка, а около него по земята – десетки храчки. Пропаднал музикант в бар, умислен пиянски над поезията, която изтръгва от струните, се превръща в диригент с фрак, едва успял да се отскубне след концерта от тълпата журналисти.
Така е и с много от познатите ми – и най-силно с тези, които имат някакви допирни точки с изкуството. Дребничко момиче, с нищо не по-особено наглед от кое да е наоколо, се вижда през хилядоцветното стъкло в ума ми на бял кон, и с меч, лъскава броня и шлем. Рано започнал да оплешивява момък, който отчаяно пази диета и спортува, във въображението се оказва с плащ и магически жезъл. Шейсетинагодишен чичко, натрупал бръчки и килограми, внезапно се превръща в слабичък двайсетинагодишен момък, подмишил купчина книги, и замечтан, с поглед към звездите… Твърде много са, за да ги изброя.
И си мисля – добре беше да има някакъв начин човек да може да изглежда отвън както изглежда отвътре. Примерно някаква система като Second Life, където обаче нямаш право да си направиш свой образ – имат право да ти го направят другите, които те познават.
(А другите четвъртък, петък, събота и неделя е Булгаконът. Дали ако предложа там идеята, няма да се пръкне нещо? Най-вероятно нищо, като знам колко са делови и продуктивни повечето фенове. Но какво ми пречи?… Всъщност, какво ми пречи да поканя и тук всеки, който има идея по въпроса, да я сподели?)
Харесва ми начина, по който написа трози пост. Може да се каже, че съм впечатлена. Хубаво е, че има още хора, които могат да еидят отвъд външността.
И все пак, стана ми интересно. А себе си как виждаш?
мисля че е добре да не преценяваш за хората по чертите на лицето, разгледай снимки на серийни убиици, на съвренни човекоядци.
по нищо не им личи. при кретенизъм, май беше заболяване на хормонална основа – там май има и физически белези
но един нормален кретен по нищо не се различава.
имаше един такъв майтап, като тест, десетина снимки на серийни убийци и на хора с принос към компютърните науки 🙂
аз лично като се погледна в огледалото и със съжаление виждам един дебел, плешив и ръздърпан простак.
Хех, ей сега е моментът да пусна тук едни мои отдавнашни, но все още верни наблюдения за вътрешната външност на Григор 🙂 Той ще ми се кара после, ама карай.
Модерният Дон Кихот
Григор е от хората, които много трудно понасят да им казваш какво мислиш за тях. Едва си започнал, и той вече те прекъсва, възмущава се и не ти дава и думичка да кажеш повече. Но тъй като пиша това, без той да знае, най-после ще съумея да си кажа цялото мнение за него:
Точно така съм си представяла Дон Кихот. С точно такава добродушна усмивка, осанка на мъдрец и поглед на мечтател. С нездравословия му навик да реагира остро и на най-дребната несправедливост.
Щастливците, които го познават, знаят за светлото сияние, което се носи около него. Аура на благородство. Излъчва се от думите и жестовете му, струи на талази от безкористната му жажда да помага на другите и слага отпечатък на всяка кауза, за която той е готов да си строши главата. Григор, разбира се, дори и не подозира за светлината, която разнася насам-натам, пък и на никого няма да позволи да му каже.
Той крачи по сивите и прашни улици на живота решително и с широка крачка, така, както трябва да крачат рицарите на доброто. Навярно си има и белези, и скрити рани от стари битки. С времето доспехите му ще потъмнеят, но душата му – никога, знам това.
:-р :-р
http://en.wikipedia.org/wiki/Physiognomy
🙂
сократ е измислил нещо и го е кръстил физиогномика, демек как вътрешното определя вънкашното и обратно – можеш да съдиш за вътрешното от въжкашното. теорията е малко селска, ама има истини. щото мимики и сгърчвания на лицата и телата, които се повтарят често, се превръщат в перманентна характеристика в повечето случаи.
та тая приказка за първото впечатление е вярна общо взето. ама пък от друга страна, знае ли човек…
:о)
@Eneya: Вътре в представите си изглеждам както и външно. Сигурно се влияя от всекидневната среща с огледалото.
@Емо: И аз като се погледна в огледалото виждам един дръглив, плешив и раздърпан наивник. (Че и отвътре се виждам така.) И какво от това?
@Ани Илиева: Пуснах този коментар единствено заради огромното ми уважение към теб – струваше ми се обидно да те цензурирам, колкото и да не съм съгласен с мнението ти. Следващ път обаче няма да пусна подобно нещо. Моля те, разбери ме и имай милост!
@cut:eater: Така е. Честите мимики и жестове оставят типични гънки и бръчки върху кожата. Но пък психолозите са доказали, че не винаги можем да изтълкуваме физиономии и жестове правилно. Има едни тестове, които показват “извадени от контекста” жестове и физиономии – шашкаш се после, като видиш какво всъщност означават, и колко очевидно го означават, когато са в контекст… А първите ни впечатления често зависят от нас повече, отколкото от човека отсреща.
Хм, Ани даде тон като каза как си те представя. Признавам си, че мъничко се се мсутих пред идеята да съм първа и най-страхливо оставих на друг тази чест.
Ключовата дума за Грригор е спокойствие. Честичко го обвинявам, че не оставя достатъчно време за себе си и че не се забавлява достатъчно, но честна дума, откакто чета този блог или откакто контактувам с него (което не е кой знае колко дълго време вс епак) ми е направило впечатление, че този човек винаги, винаги, ама винаги е абсолютно спокоен. Понякога е зает, но пак си е спокоен. Удобна поза, издължено, тясно лице, със спокойни, хубави черти, дори може би лека усмивка в крайчеца на устните и големи жълти (ок, ок, не се подигравайте на фентъзи-любителката), скрити зад очила очи. 🙂
А да и минимум пред включени компютъра, монитора и разни бръмчащи джаджи. 🙂
П.П. Каза, че няма да пуснеш коментар на Ани. 😉 Моя явно мина метър (сори за спама).
@Eneya: Твоят все пак влиза в границите на изтърпяемото…
Pingback: Grigor Gatchev - A Weblog » Blog Archive
може да ти е неприятно но на почти 100% съм на мнението на Ани! 🙂
Не познавма Григор лично, освен дето 1-2 пти сме се засичали на тернировки по айкидо преди мнооооого време.
Ама няма да се изказвам за представата ми за него която съм добил от постовете и творчеството му, щото подозирам, че не само ще ме цензурира, ами може и да ми спре достъпа до сайта 😀
(но пък тя Ани Илиева добър начин на изразяване има 🙂 )
Държиш се като православните светци, които не приемат добри думи за себе си (защото това е грях) и са винаги виновни и дължат извинение въпреки всичките си добри дела.
Двойният ти стандарт най-малкото не е честен.
Не може да анализираш другите, а те да нямат право анализират теб.
Не може да казваш добри думи за тях, а те да нямат право да казват добри думи за теб.
Как съжалявам, че темата е закритааааа!!… Една от любимите ми е:)