Съботата и неделята посветих на юнашко отспиване, и днес сутринта почти се чувствах човек. Работният ден, естествено, се стовари като челен удар с бърз влак – къде така, за човек ще се мислиш, а?… Само че и аз го посрещнах челно. А все пак съм от шопски произход. Бързите влакове е добре да са наясно кой следва да отстъпва, като ни се пресекат пътищата. И реномето на етноса следва да се поддържа на ниво – въпрос на патриотизъм е! 🙂
Днес гледах на улицата едно разглезено дете, което се тръшкаше и тормозеше майка си, и ме напуши смях – спомних си една случка, която наблюдавах преди години край битака:
Лято. Жега. Юли. (Почти като в една нашумяла пиеса. :-)) Върви край входовете на битака уморена и изнервена майка, и влачи за ръка пет-шест годишно дете. То пък се дърпа, тръшка се на земята и врещи, та се къса:
– Искам при другите децааааа! Искам на люлкитееее!
– Не може! Люлките са чак…
– Искам на пързалкатааааа! Искам при децатааааа!
– Млъквай, бе! Всички ни слушат!
Което е истина – детският врясък привлича погледите на всички, а това още повече изнервя майката. Кара се тя, плясва му от време на време по някой шамар, но малкият лигльо изобщо не усеща боя, и врещи колкото му глас държи:
– Искам на площадкатааааа! Искам в паркаааа! Искам в сладкарницатааааа! Искам при децатааааа!
– Млък, бе! Млък! Ох, господи! Млък!…
В един момент иззад ъгъла на оградата се задава стар калайджия, черен като кюмюр, с голям мръсен брезентов чувал на гръб. Майката го забелязва, и лицето й за миг грейва. Врътва тя на изчадието си един малко по-силен шамар, колкото да му привлече вниманието поне за миг, и му кресва:
– Да млъкваш! Да млъкваш, че ей сега ще те дам на оня чичо с торбата!
Калайджията прикрива добродушна усмивка в мустаците си, прави страшна физиономия и се включва на помощ:
– Ти да мълчиш! Че ей сега ще те вземе циганина, и ще те пъхне на тъмно в торбата, при лошите деца, дето не слушат!
Детето внезапно млъква, сякаш чак сега усетило шамара. Зяпва торбата опулено, посочва я със свободната си ръка и пита:
– Ама там деца ли има?
Майката хлъцва и бързо го повлича към завоя зад оградата. Но вече е късно – понася се кански писък, който не заглъхва и иззад оградата:
– Мамоооо, искам при другите деца, в торбатаааа! Искам в торбатааааа!…
Страхотна случка! Искрено се посмях! Ама наистина от сърце 🙂
🙂 Още не мога да си обясня хората как искат да имат деца, при условие, че е пълно с подобни кошмарни разкази:)))
Прочетох го снощи и мазилката от тавана вече е само спомен:-))) Още се подхилвам.
Ами така е, какво по-добро доказателство, че човекът е социално животно – по-добре при хората в лошо, отколкото сам в доброто 🙂
хахаха, човече здравата се посмях! Чак подскочих от звучната си реакция накрая:)))) Жестока случка:) Благодаря ти!
Присъстващите тогава просто изпокапахме от смях; аз до момента на случката носех един тежък кашон – след като се опомних от смеха, седях върху кашона. Кога и как се е случил преходът между двете състояния – нямам спомен…
А при гледката от понеделник също се разсмях на глас, което предизвика неодобрителните погледи на няколко възрастни хора наоколо…
Страшна история, буквално!! (сега чак прочетох, добре че са блог архивите…)