Писането

Една вечер разговаряхме с Ани Илиева, и тя внезапно ме попита: “Как точно пишеш? Кое ти е по-лесно – писането или редактирането после?…” Охотно подех темата – и аз бях страшно любопитен как точно пише тя, дано понауча нещо. (Изумителен разказвач е, честно – ако не вярвате, прочетете нещата й, има ги на сайта под Криейтив Комънс лиценз. Дано скоро издаде книга.) Но когато се опитах да обясня как точно пиша, се оказа, че… не мога. Не бях го изяснил за себе си.

Не, не е дарба, за да е по вътрешен усет. От прекалена неподреденост и неорганизираност на ума е… Ще се опитам да дам отговора тук. Наполовина, за да бъда честен към Ани. И наполовина, за да го изясня и изчистя и за себе си.

Вероятно ще отнеме доста записи, между които сигурно ще се вклиняват други, и ще минава време. Тоест, сигурно ще забравям и изпускам някои неща, а други ще повтарям досадно. За някои ще се сещам навреме, за други – твърде рано, или късно, или дори ще ги забравям напълно… Не стреляйте по пианиста, той толкова може.

В предговора си към “Другият вятър” Урсула ЛеГуин пише: “За дълго време бях изоставила Землемория, но когато се върнах към нея, се оказа, че времето там не е спряло междувременно. Нови неща са се случвали…” Изглежда не само с добрите писатели е така – и аз имам подобно усещане.

Ходът на произведението не е измислица – съществуване е, точно както реалният ни свят. Събитията в него следват своята логика, и определят сами какво може да произтече от какво. И властта на писателя върху тях е измамна и крехка. Насили ли ги, той чупи логичността и достоверността на своя свят. Превръща се в бог, който нарушава природните закони при всяка своя дребна прищявка. Има ли как светът му – и като следствие той самият – да бъдат взети насериозно?

Най-много това важи за героите. Те са каквито си ги създал. Няма как да ги накараш да вършат каквото не могат – после идват и те питат: “Защо ме накара да го убия? Аз не съм убиец!”. Нито пък можеш да ги спреш да не вършат каквото ги влече. “Като не искаш да съм чак такъв подлец, защо ме създаде такъв? Какво, поправил съм се? Аааа, не! Човек не се поправя така лесно. Дай ми причините, дай ми времето и опита, поизпоти се малко заради мен! Не става иначе…”

Не, не говоря фигуративно. Отнесеш ли се към света си сериозно, като към истински, няма как да не водиш диалози с героите си. Било насън, докато тайничко ги подпитваш какво смятат да направят. Било наяве, докато увисналата от върховете на пръстите ти тяхна действителност ги чака да направят хода си. “Уважавай ни. Иначе ние няма да те уважаваме…”

“Бе я си гледайте работата! Аз съм създателят ви. Аз съм БОГ. Ще правите каквото ми хрумне. МОЯТА ВОЛЯ Е ТЪКАНТА НА ВАШИЯ СВЯТ. Вие съществувате единствено в ума ми!”

“Да, бе. Велики Боже, помилуй мя… Идиот! Теб примерно какво те спира да убиеш онова котенце до оградата? Стиснеш ли го… А? Отговаряй, ако ти стиска… Господи всемогъщий!”

“Не съм такъв човек…”

“Че кой казва какъв човек си, и какъв не? В закона ли пише, че си такъв и такъв?”

“Не съм убиец. Не искам да бъда. Не си представям себе си като такъв.”

“Тоест, и ти съществуваш само в ума си. Като личност, като каквото си, и какво не си. Тялото ти съществува и реално, но ти не си тяло, нали? Един тъжен ден то още ще е тук, но теб ще те няма. Или може би един хубав ден то вече няма да е наоколо, но ти още ще си, някак… Тогава с какво си различен от нас бе, Боже Всемогъщи? Пикльо такъв… Или ще ни уважаваш, или нямаш как да уважаваш себе си. Ако не си го разбрал, няма от теб да стане и графоман даже.”

И така се научаваш да уважаваш героите си, и света им. Разбираш, че не можеш да ги насилваш, че потърпевшият ще си ти… И се превръщаш от съчинител в разказвач, който просто документира случващото се.

—

Понякога нещата се развиват трескаво, докато чакам в колата на светофара, или чопля нечий компютър, или изплувам сутрин от небитието. Или – с отвратителната ми отнесеност – дори докато прегръщам момичето си… И се моля да не забравя какво се е случило, да не пропусна твърде много от внезапно избликналите хиляди ярки детайли, действия, разменени думи, неочаквани намеци, едновременни действия. А малко по-късно ги забравям. И понякога възстановявам пустотата наслуки, съчинено и насила, бесен от яд, но безсилен. Защото паметта ми е пропуснала нещата, а времето не иска да се върне и да се повтори.

Друг път действието е спряло. Чакам го с ръце на клавиатурата да тръгне, но не. Андрей Видич е замръзнал в момента, когато се надига от стола в импровизираната си приемна, за да изпрати небрежния Муфаса. Васил тъкмо вдига глава от компютъра си, за да пита Пенко дали не е пропилял и последните им пари. Ръката на Черната Мечка е спряла насред замаяното търсене на копието му, и очите му разфокусирано оглеждат помещението за реинкарнация. Още не е открил, че годините са паднали от плещите му – но с тях и богатството на живота му, неговите бойни и ловни белези…

Понякога времето се движи накъсано, и парчета от него падат безредно, не на място и не по време. Христина и Петърчо вече са провели разговора си с Георги преди втората си раздяла с него, след новите преживени приключения. Самите приключения обаче едва са започнали – двамата стоят в общата стая у Петърчови, и се чудят какво търси Христина отново на Ортодокс, и как е попаднала там. Дребни парченца от приключенията са изникнали, като случайно поставени парченца от пъзел – разговора на двамата с игуменията на “Света Петка”, опитът на Лазар да изгуби отново на бас току-що спечелените дамаджани вино…

Друг път пък времето внезапно се раздвоява и разтроява, тече по паралелни пътища, и се чувствам като изваден от фантастичен роман, неспособен да разбера кое време, кои случки са истинските. Брат Алфонсо вече почти е привършил разговора си с Аделмо от Монцина, но не могат да си кажат последните думи – от този момент нататък тръгват няколко различни техни бъдеща, всяко в различна посока, разделени от няколко случайни думи. В едното те наблюдават от планинската пътека как барон Тревоар смазва бунта на Веролинската долина. В друго тази долина не се е бунтувала изобщо, и те двамата се чудят как да се измъкнат от тъмницата на епископ Агвила. В трето брат Алфонсо невнимателно разкрива тайната на Аделмо твърде рано, и после се налага да го издирва и спасява от неприятности. В четвърто пък Аделмо го спасява, почти случайно, от агенти на Сумрака, подслушали разговора му с Джони… Паралелни бъдеща, всяко от които може да бъде истинското. А има как да стане истинското само едно. Дори в тази борхесовска градина с разклоняващи се пътеки няма как да тръгнеш по повече от една едновременно.

Понякога много ми се иска нещата да завият нанякъде. Деликатно ги побутвам – оттук, моля, тук е нещото, което искам да споделя с читателя. Нещото, заради което ви пиша, смисълът на съществуването ви… И пред дядо Геле внезапно спира автобус, точно в нужния момент. (Преди миг автобусът е трябвало да мине чак след час, но внезапно разписанието му е било сегашното открай време, поне за дядо Геле. Той надали ще се сети да запита – и преди минута ли си беше такова открай време?) В главата на Ирена внезапно изплува черен спомен от детството й, и тя стреснато се дръпва, и забелязва сянката, която иначе е нямало да види навреме. Бенковски пристига на срещата с Мурад бей ранен в гърба (но оцелял, и победил – няма как иначе, виртуалната плът на бунтовника е опазена от самата същност на фантомашината, обгърнала китното балканско градче), а срещата по неизвестно какъв повод внезапно е защото Радко ковачът е занесъл на Мурад нож – дар на Бенковски…

Понякога това помага. Внезапно действието се отклонява като преградено ручейче, и поема по новото русло, естествено и логично. Логиката на света е спазена, желаното алтернативно развитие е възможно… Но понякога не е. Колкото и да му спираш автобуси, дядо Геле упорито не иска да се качи – още не е узрял за решението да се откаже да иде пеша до града. Каквито и количества злато да изсипват извънземните над света през Голямата криза, това не я прекратява – цената на златото се променя, но неумолимите закони на производството и потреблението не искат да се трогнат… И малко по малко разбираш, че толкова желаното от теб развитие на нещата не е възможно, измислено и съчинено е. Че лъжеш себе си, и настояваш ли да продължиш, само ще излъжеш и читателя – а той после ще се усети, и ще ти обърне гръб, и дори най-истинските ти истории вече ще умират нечути…

Случва се случката внезапно да свърши много преди да съм го очаквал. Или пък да не иска да спре, въпреки че всичко замислено отдавна вече е казано. Вместо да отиде на Пътят на Аллаха, Марайя Сингх щастливо се пенсионира и върна на Легиона. И тъкмо я бях зарязал вече, внезапно командването й я мобилизира и изпрати обратно сред пясъците и оазисите, право към срещата с Мустафа Асмал… Родителите на Христина трябваше да успеят да я разделят от Петърчо още след като я хванаха да ползва трансмитера. За мое смайване обаче Петърчо ги метна първокласно, а после нямаха късмет и с обсъждането на случая в Научния съвет. Не можех да направя нищо – историята просто се случваше пред очите ми не такава, каквато я предвиждах… И продължи – от малко разказче, та до размерите почти на роман. (Чак сега разбирам, че Отговорникът на Ортодокс вероятно е дърпал конците. Как е възможно, при положение, че АЗ, Техният Създател, имах съвсем други намерения?!… Нямам представа. Но се случи.)

Нека сюжетът се случва както той реши. Искаш ли произведението да е искрено и истинско, не го съчинявай. Не насилвай сюжета, той ще се развива сам, по най-верния начин. Може да не разкаже каквото си си навил на пръста – но пък ще разкаже истината, а тя е по-ценна, винаги. Просто го документирай. Смайващо е как нещата вървят и се развиват сами. И е поучително, и мъдро.

Защото е намек за богатството, което крие вътре в себе си всеки от нас. И за това колко малко хора го подозират, и вярват в него… А го има. И който събере силата да му повярва, ще получи награда за вярата си.