Преди доста време бях на един семинар за хипнолози, воден от едно от големите имена – Джефри Зайг, ученик на Милтън Ериксън, и наистина великолепен хипнотизатор. Един от основните му уроци беше как съдържанието на посланието да достигне успешно до пациента:
Хората сме създадени да не приемаме лесно неща, които са казани пряко. Съпротивляваме се срещу тях. Несъзнателно ги отблъскваме – имаме чувството, че ни ги налагат насила… Много по-лесно и добре приемаме нещата, ако те ни бъдат поднесени не толкова явно. Ако ги предадем не чрез явния текст, а чрез намеци, асоциации и невербални средства – и оставим пациентът сам да стигне до явния им вид.
Много важно е да го правим, без да манипулираме пациента. Да му даваме това, което сме се договорили да му дадем, да бъдем честни към него. Иначе нещата се превръщат в обикновено манипулиране, а това в нашата професия е абсолютно забранено, и с основание. Границата между поднасяне на договореното с косвени средства, и манипулиране на моменти може да бъде изключително тънка. За да ни е по-лесно да я определим, можем да прибегнем до аналогията с поднасяне на подарък.
Когато искате да поднесете на някого подарък, вие не можете да уточните с него какъв точно да е подаръкът – иначе той губи най-ценното си, изненадата и радостта от нея. В същото време обаче, е добре да сте се уговорили какво горе-долу да е подаръкът – иначе рискувате да му подарите нещо ненужно или вредно. За да запазите колкото можете повече от изненадата, вие трябва да опаковате подаръка. Колкото по-умела е опаковката, толкова по-приятен ще е подаръкът.
Умението да опаковате не е малко. Опаковката трябва да събужда любопитство, и да подканя да бъде разгърната. Да е хем удобна за разгръщане, хем да не се разпада от само себе си. Може да подсказва какво горе-долу има вътре, но никога да не го казва, иначе не е интересна.
Най-сетне, никога не забравяйте, че опаковката също е част от подаръка, и също може да е подходяща, или не. Идеално е, ако тя също е полезна сама по себе си за получателя, като част от подаръка, или за други негови цели.
Същото е и с опаковането на идеята при внушение.
Така стоят нещата и при разказване. Идеята, която искате да предадете на читателя, е смисълът на вашия разказ. Ако обаче я заявите в прав текст, като в предизборен лозунг, тя ще има ефект колкото предизборен лозунг. Целият разказ, историята, конструкцията, събитията – всичко това е опаковката й. Направете я такава, че читателят сам да стигне до нея. И, когато стигне, да си помисли не “Ето какво искат да ми налеят в главата”, а “Добре, успя да ме убедиш”.
Начините на опаковане са безброй. Безсмислено да е да изброявам и описвам – ще се получи километричен запис с колекция шаблони вътре… Едно добро начало е човек да чете майсторите, и да се учи от техните похвати. По-доброто обаче е да се опита да улови самата технология за създаване на опаковки, за превръщане на разказа в опаковка на идеята: нужен е опит от четене на майсторите, докато човек почне да хваща нещата.
Един добър учител в опаковането на идеите е Л. Рон Хабърд – основателят на сциентологията. Няма да се спирам на истински добрите в манипулирането негови произведения: ако някой се смята за добър разопаковач и логик, може да се пробва с неговия “Морален кодекс” – винаги съм се смайвал колко зло нещо колко благородно може да бъде направено да изглежда. По-просто, но пак не много лесно е да хванете към какъв светоглед и начин на мислене ви скланят циклите му “Бойно поле Земя” и “Мисия Земя”… Тук обаче ще дам за пример една негова новелка, на име “Страх”. Прочетете я, внимавайте в текста, и ще усетите с какви средства са поднесени нещата. Не е нужно авторът да споменава, че героят е уплашен – той вместо това кара читателя да се бои за и с героя. Упражнението си струва.
“Страх” го прочетох с голяаааам зор. Само заради това, че съм инат и не оставям книга, преди да съм я добутала до края. И през цялото време в ума ми се въртеше мисълта: “Божеее, на тоя му се загубили някакви си четири часа и гледай го как се уплаши! На мен ми са се губили и по четири дни, и пак не съм се шашкала толкова! И то де да беше само на мен – на някои хора им се губят по четири месеца, и пак нищо им няма! Тоя Хабърд никога ли не се е запивал през живота си, бе?!”
А Рон Хабърд си е чистопробен гадняр. Пряко казано.
@komata
На мен 44 години някъде ми се изгубиха…
@komata: Въпрос на светоглед е – за някои хора е страшно. А имах предвид да се чете не като преценка на сюжета, а като урок по стил… Иначе, и моето мнение за Рон Хабърд е неясно дали повече погнуса, отколкото презрение, или обратното.
@Божо: Я разправи! Ама така, че да се уплашим… 🙂
@komata: Специално в “Страх” героят не се плаши от това, че му се губят минути, а от подсъзнателния спомен, какви ги е вършил през тия минути. Иначе и аз не си падам по тоя тип литература и го изчетох само, за да знам за какво става въпрос, когато го коментират някъде.
@Григор:
То няма да е страшно, ами скучно 😀
@Божо: Че какво по-страшно от това? 😉