Съществува ли Дядо Коледа – 2

Почивката в понеделника ми излезе през носа.

Вторникът беше така натоварен, че не смогнах да впиша нищо ново. Срядата обаче беше _напрегнат_ 17-часов работен ден. Четвъртъкът – само 16 и половина часа, но още по-напрегнат… И днес не беше приятно, но към 21:30 приключих с клиентите по места и се върнах в офиса си. За пръв път от три дни насам… Колко точно е отметнато като проблеми по места просто ми се губи.

Физически съм капнал. Главата ми обаче не ще да мирясва. Изглежда че дървеното философстване е на практика неразделна част от натурата ми – оцелява дори при такива обстоятелства…

Докато пътем возех един стар познат, успяхме да проведем следния разговор:

– Според теб съществува ли Бог?
– Хм… Ти съществуваш ли?
– Можеш да ме пипнеш. Или да те ущипя, ако това не ти стига. 🙂
– Не, не мога. Мога да пипна тялото ти, но ти не си то. След смъртта ти то ще бъде още известно време наоколо, въпреки че теб ще те няма. А с почти постижима вече днес техника биха могли да те прехвърлят в друго тяло, или върху съвсем различен носител – но това пак ще си ти.
– Да, но аз съм личност. Съществувам. Бог съществува ли, или е популярна идея? Нещо като обществен договор?
– Какво е твоята личност за кой да е твой отделен неврон? Обществен договор? Популярна идея?….

(Май умората не е състоянието за писане на тази тема. Може би ще преработя по-късно този запис сериозно, за да съм по-ясен какво имам предвид…)

В един предишен запис вече обсъждах има ли Дядо Коледа, и как така. Е, на тази база отговорът на въпроса “има ли Бог” (а и дявол) изглежда подозрително прост. Да, ама не.

Дядо Коледа е идея, базирана на детската нужда от зачитане и радост, и родителското желание за щастие на децата. Сложна, обрасла с невероятни детайли, приета от милиарди идея. Но все пак не най-основната в човешката личност, поне от “архитектурна” гледна точка. За да я има тази идея, е нужно да има съзнателна родителска грижа за децата – тоест, тя се корени в еволюцията някъде при рибите и мекотелите. Докато има идеи, които се коренят още при най-първите живи същества. Идеите-фундамент, върху които са съградени всички останали.

Тези идеи са “приятно” и “неприятно”. Удоволствие и неудоволствие. Задоволство и болка.

Или, преценени като отношение към индивида – добро и зло. Степента на абстракция е различна, съобразно възможностите за абстракция на различните същества. Но идеята е все същата.

Като личност ние реално сме нашата мотивационна схема. Тя обаче е съградена върху ценностната ни система. А основите на ценностната система са точно тези две понятия – доброто и злото. Тълкувани различно, обвързвани и отнасяни различно при различните хора. Но винаги те.

Интересното е, че точно така е и на биологично ниво. В мозъка ни има специализирани ядра, които отговарят за удоволствието и неудоволствието. Прережете връзката между ядрата за болка и тези за неудоволствие, и наблюдавате непредставим за много хора феномен – човекът усеща болката, но тя не му причинява страдание. (Това понякога се получава при мозъчни травми или увреждания, или се прави като лечение, примерно при хронични болкови синдроми, които не се повлияват от нищо друго.) Тези ядра се управляват от рецептори, които се задействат от локални хормони, наречени ендорфини. (Затова и наркотиците, които са аналози на тези хормони – морфин и производните му – не могат да бъдат отказани чрез поощрително-наказателни мерки: те “шунтират” системата, на която почиват тези мерки.)

В известен смисъл, целият останал мозък е една чудовищно сложна система, чийто смисъл е да довежда всякакви външни дразнения, или вътрешни флуктуации, до тези две ядра – и да поставя между дразнението и ядрата достатъчно голям брой степени на свобода, за да даде възможност за достатъчно сложни и фини реакции. Поне от биологична гледна точка, мозъкът е това. А ако имаме представа колко колосален е броят на тези степени на свобода – и личността ни е естествен продукт от това.

Колкото по-сложен е тълкувателят, толкова по-сложно и богато обхваща тези понятия. Докато не ги доведе до абсолюти – Абсолютното Добро и Абсолютното Зло. И не започне да извайва във вътрешния си свят тези абсолюти така, както всеки човек преценява всичко – според себе си.

Казано другояче – човек създава Бога (а и дявола) по свой образ и подобие.

Еволюцията на този образ и подобие е доста интересна. Неандерталците сигурно са виждали в мрака или пламъците на огъня елементарни, грубо изваяни духове. В древните цивилизации те изкристализират в първите политеистични пантеони, все още твърде далече от дуализма. За да се устремят през напредването на прогреса към него.

И когато го достигнат, еволюцията не престава. Ръстът на Йехова е точно половин милиард мили. Християнският Бог вече е прекалено абстрактен, за да има точен ръст, но поне се знае, че е благ старец. За Аллах и това вече не е ясно, той е още по-абстрактен (и, с риск да скандализирам някого – ако се сравнят внимателно Библията и Корана, е още по-благ и добър). В ума на някой съвременен компютърджия вече Бог е абстрактна идея в умовете на хората. Какъв ще бъде в умовете на утрешните хора – това е отделна, и много интересна тема. Може би си струва глозгането… но не сега. Капнал съм.

Проблемът с Бога и дявола е другаде. На Дядо Коледа служим няколко часа в годината, най-много ден. На първите двама – непрекъснато, независимо дали сме вярващи, или не. Докато сме движени от “приятно” и “неприятно”, и имаме предпочитания към тях – има и “добро” и “зло”, основата и първосъщността на дуализма. Дори ако сме убедени атеисти.

И чрез представата си за тях, дори само като “добро” и “зло”, ги сътворяваме и създаваме вътре в себе си. А тъй като всички сме хора, и приятните и неприятни за нас неща са твърде подобни в основата си, сътворяваме реално едни общи “добро” и “зло”. Достатъчно подобни, за да ги разпознаваме като едно и също нещо в различните хора.

А в добавка, това едно и също е основата на нашата личност. То е, което ни движи, макар и пречупено по невъобразимо сложен начин. И когато, подсилено от нашето осъзнаване, то усети себе си в другите като “себе си”, а своята противоположност – като “антиподът”, “врагът”, двете започват да придобиват черти на отделни, реално съществуващи неща. Да проявяват някаква степен на самоосъзнаване, използвайки нашия интелектуален капацитет като свой. И да ни координират като свои части, за действие едно срещу друго.

Виждал съм неведнъж случаи на множествена личност – няколко личности живеят в един човек. (Темата как са възможни, и колко са истински, също е отделна, интересна и голяма.) Итова ме кара да мисля, че мозъкът като “хардуер” и “базова операционна система” едновременно има мултитаскови качества, в смисъл че принципно може да поддържа няколко “програми” едновременно.

Във всеки от нас всекидневно възникват хиляди такива отделни “програмки”. Повечето загиват, биват забравяни, за минути. Някои (“блестящи идеи”) се загнездват в нас с дни, месеци, години… цял живот… Най-често те се интегрират в нашата личност, и я променят отвътре. Понякога може да не успеят, и тогава се поражда нова, отделна личност.

Но дори да се водят формално част от нас, те играят “агенти” вътре в нас, части от едно голямо цяло извън нас, и понякога ни управляват. Коя да е религия, примерно е такава – вярващият може да е стиснат като човек, но в черквата ще пусне нещичко в дискоса, не върви пред Бога… Коя да е идея – комунизмът примерно, или антикомунизмът. Или примерно свободният софтуер. 🙂 И така ни превръщат в “клетки” на един общ “организъм”, убеждават ни да дарим част от времето, парите, силите… съществуването си. Срещу това този организъм да ни върне нещичко.

(Между нас казано, личното ми впечатление е, че от всичките тези най-много и реално връща свободният софтуер. 🙂 Дали не е добра идея да се създаде църква на поклонниците му? :-))

Само че това, което всеки дава, носи неговия отпечатък. Всеки вярващ създава чрез себе си частица от Бога – но тази частица не е еднаква. Търпим ли е твоят Бог към другите, или е зъл и безпощаден? Позволява ли да се съмняваш в словата му, или наказва с огън и жупел? Милостив ли е към прегрешенията, или суров?…

И когато твърде много от вярващите наклонят вътре в себе си везните в една от посоките, те накланят своя Бог към нея. Правят го по-някакъв. Най-прост пример – като усъвършенствуваш себе си, ти не точно постигаш своя Бог, той винаги е с теб такъв, какъвто си. По този начин ти издигаш него до съвършенството. Ставаш по-малко езичник (в лошия смисъл на думата).

И всички го правим непрекъснато – както умеем. В този смисъл, за мен декларираният атеист Ричард Столман е по-добър вярващ от една купчина физиономии, които можеш да видиш всяка седмица в черквата, а някои от тях и искрено си мислят, че вярват в нещо. (Като се замисля, е направо готов първосвещеник на Църквата на свободния софтуер. :-))

А в какво вярвам аз ли? Май в този Бог, който създаваме всички ние, заедно, чрез доброто, което творим…

Или поне си мисля, че си струва да го има.