(Няколко дни бях прекалено претоварен с работа, за да смогна да пиша. Съботният ден, или по-точно нощ, успява обаче да запази 5 мин. и за това 🙂 )
Преди три дни получих писъмце от Софийска градска прокуратура. Отворих го с любопитство, за да науча, че някаква прокурорка постановява да не се завежда дело по въпроса с откраднатата ми чанта. Липсвали неопровержими доказателства, че е открадната, можело и да е изгубена, и т.н.
Едва тогава се сетих, че преди три месеца ми откраднаха чантата от колата. И че потърсих някакъв квартален отговорник, за да му съобщя за кражбата. Без никакви очаквания да стане нещо, с убеждението, че от подобни оплаквания ще има полза когато чумата върне на хората децата. Просто за да не оставя кражбата да отмине ей така, за да съм направил каквото трябва, пък другите – както щат…
Въпросната прокурорка няма да я коментирам. Под достойнството ми е да назова името й. А и сигурно денят й е изпълнен с хора, които изгубват, или продават свои документи, а после ги обявяват за откраднати – а пък отгоре шефовете я притискат да няма отворени и неприключени дела, че се разваля добрият статистически вид на прокуратурата… Предпочитам да свия рамене и да продължа нататък. (Но не и да забравя. Отсега нататък една от преценките ми при гласувания на избори, или други форми на влияние върху властта, ще бъде намерението на кандидатите да вкарат в релси някои служби…)
Накара ме да се усмихна друго. За да са стигнали нещата до въпросната прокурорка, един квартален отговорник си е дал труда. Или може би отговорен за случая офицер някъде в полицейско управление – не зная каква е към момента точната процедура по тези неща, и кой ги движи. Описал е случая, направил е рапорт, придвижил го е към прокуратурата. Може би дори е огледал тук-таме, дали няма да открие информация за кражбата, дали не може да помогне с нещо…
Вероятно някои от колегите му се присмиват и подиграват, вероятно го смятат за луд и див, вероятно дори му вършат дребни мръсотии зад гърба му – на техния фон той е нещо като “непиещ”… Но е продължил да се бори. Безрезултатно, безсмислено, неразбрано, непризнато и невъзнаградено от никого. Но не се е предал.
Опитвам се да си го представя. Пред очите ми застава неизучено и неошлайфано момче, вероятно от провинцията, необучено на културен “интелигиентски” говор, едва назубрило полицейската терминология. Може би с жена и дете, които трябва да храни с оръфаната си заплата. И които вижда по-рядко, отколкото му се иска, защото полицаи вечно не достигат, а той е на ненормирано работно време, и непрекъснато му измислят дежурства, мероприятия и какво ли още не… Може би слуша и разбира единствено чалга, от най-елементарната и просташка. Може би е прочел две-три книги накръст през живота си. Може би гони жена си вечер, ако успее да се прибере по-навреме, да му донесе салатката и ракийката. Може би, когато колегите му го натиснат да сподели някой дребен рушвет, прибира изчервен своята част от пачката, за да не го нарочат за “честен”…
Но се бори да си върши работата свястно. Както умее. Когато и колкото има сили. Без да се пали от възвишени фрази и велики идеали, просто защото нещо отвътре му казва, че така е… както трябва. Достойно. Истинско… И когато прави услуга срещу рушвет, се чувства забогатял, но и омърсен, и мечтае да можеше да получаваше прилична заплата, без да трябва да се цапа. Не огромна, не като за булевардни джипове и яхти, колкото да нахрани и облече жената и детето…
Неясно как, вътре в него нещо остава непокварено сред покварата, неоцапано сред мръсотията на света, недостигнато от пипалата на безчовечието, на злото. За да може, когато зимата на покварата поотпусне хватката си, да разцъфти. И, когато отново му предложат рушвет срещу услуга, той да се престраши и колебливо да измънка: “Аз такова, този път няма да мога, много ме е нарочил началникът, и съм нещо болен, и абе таковата, извинявай много…”
О’Хенри казва: “Не всички герои са от стомана и злато. Някои размахват оръжие от обикновено желязо, тънко и зле посребрено…” Но и те са герои. Поне за мен. Защото правят каквото е по силите им.
… Мисля си и още нещо. Преди няколко месеца Румен Петков сключи договор с председателя на Съюза на писателите. Писателите поеха задължението да славословят, славослагат и прочее МВР. Срещу какво продадоха таланта си – нямам представа. И няма да спра да питам какво е било!… Но ме утешава това, че надали ще спазят уговорката така, както МВР-истърът се надява. Защото истинският талант не се продава. Ако се опита, в момента на продажбата златото му се превръща в тор, и наоколо се разнася смрад.
И докато министри и шеф-писатели полусъзнателно се надлъгват с идеята да получат, но без намерението да дадат, един обикновен полицай извоюва добра дума от един от набедените от МВР за “врагове” блогери. С това, че си свърши работата, без да пита ще получи ли нещо в замяна. За да получи каквото му се полага – похвала, дадена без уговорка за връщане на услугата… И по този начин сложи на мястото им една мъничка част от отношенията в обществото. Колкото му беше по силите.
Той надали ще разбере, че е направил обществото ни по-свястно и по-приятно за живеене. Вероятно няма и да го повярва, дори ако му кажат… Но ще пожъне плодовете на труда си, и ще живее една идея по-добър живот.
Справедливо е.
Едно ще ти кажа за това: “Лудите, лудите – те да са живи!…” И съдбата им не винаги да е решетъчно заведение или бесилка.
Не, и второ нещо ще кажа: най-истинските герои според мен са тия, дето излизат с тенекиени мечове. Със сабя дамаскиня, хайде не всеки, но мнозина ще се навият…
Я хайде и нещо трето, като стана въпрос за истинските неща: истинският талант всъщност не се продава; той просто намира начин да си каже и своето, просто го намира някакси. А другите… те може дори да се радват, че са “получили тема”. Никого не визирам – говоря принципно.
:)) О`Хенри ми е 1 от любимите автори.
След кражба в дома ни преди няколко години имам друго мнение.
Докато не мине тази процедура – в случая да не се завежда дело, при мене да се прекрати делото срещу неизвестен извършител, кражбата на твоята чанта стои в статистиката на неразкритите престъпления и “висящи” дела.
И двамата служители са положили грижи в името на статистиката – полицията и пръст не е помръднала, съдебната система е написала рутинно писмо.
За целта в цялата ни къща в нашия случай нямашe (не ходим с ръкавици в къщи) годен отпечатък от ръце, даже и от нашите, за да не се затруднява формално и процедурно преместването на проблема в обществения “Trash”.
Григор, историята ти е много хубава, само искам да внеса малко реализъм. Въпрсоният квартален можеби не си е свършил работата като хората, а просто е претупал случая и той е бил внесен в прокуратурата без надлежните реквизити, без подробно описание на случая и т.н. Защо не обжалваш в двуседмичен срок постановлението за прекратяване?
На нас ни откраднаха колелата преди мнооооого време. Подадохме жалба в полицията, описахме случая и т.н.
Мина не мина една година и получихме писмо (забравих, от полицията ли беше, от прокуратурата ли…) и там пишеше, че колелата не могат да бъдат намерени, няма да се прави нищо по въпроса и така нататък…
Та това беше…
Купихме си нови колела, естествено, опитваме се да ги пазим повече и да разчитаме на себе си… Някак обаче не съм сигурен че ако вместо колела ни бяха откраднали колата или пък обрали жилището, щеше да е различно… Бюрокрация се казва…
А иначе, има и свестни полицаи, истина е. Има и… е, други. Но като цяло, системата не работи. Ако работеше, нямаше да има шофьори които нагло да карат в НАСРЕЩНОТО ДВИЖЕНИЕ необезпокоявани, да паркират на пешеходните пътеки, и нямаше да се страхуваме от мутрите… 🙁
@sv: Така е.
@nv: Допреди не твърде много време изобщо не завеждаха молбите. Сега все е някакъв напредък. Някой се е помръднал, макар и пак без резултат.
@Fro: Ако случаят беше внесен както не трябва, щяха да го отхвърлят по тази причина, вместо да поемат отговорността за решение може ли да са изгубени, или не…
@Michel: Така е – като цяло системата не работи. Само че ако чакаме друг да ни я оправи, има познай колко точно да си чакаме… Работеща система се заслужава с това да се хванеш да я оправиш. Който не се хваща, заслужава неработеща.
Като видиш паркирал на пешеходна пътека, какво правиш, за да бъдат взети мерки – и срещу него, и срещу затворилия очите си полицай? Ако мутра ти налети на бой, какво правиш, за да бъде той така смазан от бой, че друг път да се насира от страх при мисълта за ежене? Има предостатъчно какво да се направи. Правиш ли нещо?… Ако не, кой те е излъгал, че заслужаваш нещо различно?!
Григор, ако досъдебните органи си бяха свършили работата като хората, прокуратурата трудно може да си прекратява така смело едно започнало производство. Възмутително е на това основание да се затлачи всичко в небитието. Ако бях на твое място нямаше да се замисля да обжалвам.
…Преди време имаше 1 кантонер (ако не се лъжа точно за професията), който беше намерил и предал внушителна сума пари. Толкова внушителна, че дори се питаш дали не ги е върнал от страх – гледали сме по разни филми кво може да сполети хората, които се блажат с гангстерски пари. Обаче, замисляйки се още малко, отговаряш си, че при такава сума пари страхът се потиска някак си, следователно – човекът е действал подтикнат от друго. Каква е връзката с настоящата дискусия ли? Ами просто и аз предпочитам да виждам светлото преди тъмното. Защото мракът е толкова много, че ако не обърнеш веднага внимание на светлинката, после хич няма и да я видиш.
А иначе вярно е, че нещата няма да се оправят, докато онези, дето им пука ДОСТАТЪЧНО, станат поне почти колкото тези, дето им е през… никъде.
Pingback: Imagine that… » Blog Archive » Полицаите
Словосъчетанието “булеварден джип”. Григоре, ма ти си бил поет :-).
А пък истинските таланти точно в СБП са със свещ да ги търсиш…
Иначе и като nv си мисля, че в случая някой просто е написал рутинно писмо…