Объркана приказка

Споменавал ли съм, че страдам от разстройство на вниманието? Е, наскоро ми се наложи да разкажа приказка. Импровизирана.

Получи се горе-долу следното:

Имало някога един един лист хартия. Лежал си неугледен, самотен и непотребен. Докато един ден не го видял писател. Усмихнал се, взел го и започнал да пише по него думи, в които влагал умението и майсторството си. Изписал го, после изписал и още листове – цял разказ. След това отнесъл разказа на художник – да го илюстрира, да го разкраси и да му вдъхне още живот.

Художникът… Всъщност, май не са били листове хартия и история. По-скоро е била зеленчукова градина. Една домакиня набрала в нея зеленчуци, измила ги и ги внесла в кухнята, за да сготви супа.

Сложила вода да ври, нарязала зеленчуците старателно, и се захванала. Слагала различните зеленчуци по реда, който знаела, добавяла най-различни подправки и вкуснотии. Пробвала на вкус, добавяла по мъничко от това или онова, за да стане супата най-чудесната възможна. Скоро из къщата се разнесъл апетитен аромат, и всички се наредили край масата в очакване.

Домакинята им сервирала, те взели лъжиците, и… Всъщност, май и супа не е било. По-скоро е било крайградска горичка, забравена и пълна с трънаци. Дошли работници, почистили трънаците (поиздраскали се, но това е неизбежна част от правенето на нещата), подкастрили дърветата, посадили още, прокарали алеи, сложили пейки. И направили парк.

Скоро паркът се изпълнил с хора – спокойни пенсионери, весели велосипедисти, бодри спортисти, влюбени двойки. Една вечер една от влюбените двойки седнала на една от пейките и се огледала. Дърветата наоколо шепнели приказки, зеленината прикривала светлината от лампите, Луната и звездите се усмихвали отгоре. Паркът бил сякаш приказка, сякаш съществувал там открай време, а не създаден само преди година-две от уморени работници, на мястото на закелявяла горичка.

Влюбените се прегърнали, и заговорили за магическото усещане от… Ох, не, не. Май и парк не е било. По-скоро е било парче ливада, или може би стърнище, около което сложили ограда и го обявили за двор, и построили в него къща.

В къщата се заселило семейство – може би същите влюбени, а може би други. Усмихнали се, и нарекли мястото свой дом. И си замечтали да остареят в него. Родили им се деца, за които къщата била родният им дом. Изпълнен с всичката красота на детството – играчки, слънчеви стаи, страшни чудовища и скривалища от тях, прашен таван и тъмно мазе, градина изпълнена с места за игри… С всичко, което прави детството ни уникално, неповторимо и щастливо. Огънче, което да ни крепи през годините, и което да искаме да подарим на децата си.

И тези деца се замислили… Пак го обърках, та децата още не са се родили. Замислил се обикновен минувач, случаен човек. Как създаваме от нищо нещо. Най-ценното нещо в живота ни, доброто и красивото в нас, нашата истинска същност. Как създаваме от празния лист красиви разкази, от обикновените картофи и моркови – блажени ястия, от келявите горички – паркове, от обикновените парчета земя и строителни материали – домовете, които помним и обичаме, и детствата си, и красивото в нас. Как разпалваме пламъка от нищо, или тръгваме от малко, и го умножаваме и предаваме на децата си.

И се опитал да го разкаже. Само че не бил добре с вниманието, и постоянно обърквал историята. И се получила приказка, която непрекъснато си сменя темата – едвам започнала с едно, вече продължава със съвсем друго.

Но пък кой знае – може би да има в нея нещо постоянно. Което да е успяло да удържи вниманието му, от началото до края.