Наскоро Ели ми показа класацията на българските блогове на Тодор Христов. (Уви, не бях имал време да следя събитията лично.) И предположи, че до няколко дни всички ще я обсъждат, и сигурно ще има няколко алтернативни… Точно така и се случи. 🙂
Много бързо тези класации бяха кръстени “мерене на пишките”, и оплюти от някои. И окуражени пък от други. За мое удоволствие, отношението не корелираше непременно с позицията на хората в списъка. Но ме накара да се замисля – полезни ли са наистина такива класации, или не.
От една страна, те предизвикват именно… мерене на пишките. Почва едно щуро регистриране по Алекса, гъчкане на линкове към блога ти къде ли не, трикарии за вдигане на Гугъл и Технорати ранкове, изобщо цигании. Похабено време, което би могло да бъде използвано за писане на нещо ценно. (Напоследък изпускам десетки ценни теми и интересни разсъждения, защото нямам време да пиша – може би това повлиява преценката ми.)
От друга страна обаче, има и хора, които ще решат да пробият с по-качествено блогване. Да заделят повече време и внимание на блога си, да се учат на майсторство в писането, да подбират интересни теми, да изказват оригинални и ценни мисли… Така че от класациите има и полза. И, по законите на пазара и конкуренцията, вредата отпада, а ползата се запазва.
За себе си – не знам. Изобщо не съм обърнал внимание къде точно се намирам по тях, съвсем умишлено. Не искам да се изкушавам да почна да се боря за по-челни места – глупаво е. Да, не е трудно. Ще извадя арсенала с триковете, ще почна да пускам “популярно” съдържание (жълти новини, линкове за безплатно порно…). Ще направя блога си най-четения в България. Супееер!
Само че това вече няма да е моят блог. Моят блог – това е моят дневник онлайн, който пиша, за да се науча да споделям с другите. Да не крия същността си, да бъда пред всички какъвто съм вътре в себе си. И да се уча да бъда отвътре какъвто съм и отвън, да нямам в себе си нищо, което да ме е страх или срам да споделя. Нещо като “личност с отворен код”. (Извинявам се за гръмкия израз; не, не съм успял още да го постигна, не знам дали ще успея скоро, или изобщо някога. Но поне се опитвам.)
Напълно е възможно това мое себе си да не е масово популярно. Нищо лошо – трябва ли непременно да съм душата и водачът на компанията? Напълно е възможно да не изгрея на върха – какво от това, задължително ли е да съм величие?… Искам да бъда себе си. Да бъда такъв, какъвто бих се уважавал, какъвто искам да бъда. Да се науча да съм истински човек.
Оттам нататък, рейтингите са без значение. Не бих продал същността си срещу висок рейтинг, постигнат с неприятни средства. Точно както не бих се хванал на високоплатена, но подла и гнусна работа.
И съм благодарен от сърце на класациите. Освен другите добри страни, които изброих, за мен те имат още една. Накараха ме да се замисля, и за пореден път да разбера какво искам, и какво не искам да бъда.
А именно, че искам да бъда човек, който се радва на класациите, но не обръща особено внимание на рейтинга и мястото си в тях. 🙂
:D:D:D Едно ще ти кажа: ако блогът ти носеше “трикове” като посочените, щях да съм го забравила в деня, в който го намерих. Благодаря ти, че не е така!!!
Наистина човек много трудно може да “слее” интимната и публичната си личност; 1 от причините е, че никой не познава личността си на 100%, просто няма как – проверките какво тя е и не е са ежедневни; уважавам те и за това също, че постигаш много в това “сливане” и се стремиш към още повече. Мен лично… още не ми е минал страхът; и ме е яд за това. разбира се.
Да, много си прав! Поста ми хареса.
Хехе, дяволски си прав 🙂
Преди около година, когато си направих моето блогче, в началото гледах класациите на уърдпрес и ми беше едно таквоа пусто и празно, че хората не ме четат и ме няма в класациите. После започнах да чета редовно и открих, че нещата, които хората четат и които имат най-високи рейтинги, всъщост се отнасят до предъвкване на теми, за които нямам нито нужда, нито желание да пиша, по начин, по който никога не бих писала. Малко по малко даже се забавлявах като си съставях стратегия за “качване на рейтинга” – нещо като игра, в която целта е да напишеш и разпространиш блога си по начин, който да му качи рейтинга максимално. Мисля, че ако днес направя един фиктивен блог с цел да го направя адски много четен, няма да ми е никакъв проблем (без да се стремя към най-първо място или нещо такова). Само дето нямам голямо желание да го правя. Разсъжденията, през които минах, докато обмислях тази възможност са адски близо до твоите – не искам четен блог, искам мой си блог 🙂
И още нещо. Не ме интересува да ме чете всеки – включително форумните тролове, комплексираните псувачи или дори просто хората с интереси, абсолютно различни от моите. Искам да ме четат тези, които аз бих чел, и които, уви, не винаги имам време да чета… Не искам да съм президент на огромна маса с луксозни угощения за поканени светила и величия. Искам да седя на малка масичка в някое кафе, заедно с двама-трима добри приятели. Така съм по-щастлив.
Мисля че си много прав, не е нужно да си винаги в светлините на прожекторите и начело на някакви класации, ако това което правиш те удоволетворява, ако хората чието мнение цениш го харесват- това е предостатъчно.
Аз нямам свой блог, а днес нещо останах без работа и не знам как попаднах тук и ми стана интересно. Благодаря 🙂
Аз пък от твоя блог се сблъсках за първи път с понятието и макар че вече чета много други блогове, твоят продължава най-много да ми харесва.
Моля, не го приемай като комплимент – казах, че най-ми харесва”, а не “че е най-добър”, което все пак от моята позиция е едно и също 🙂
Григоре, от много време ме юркаш да си направя блог, та тук май е мястото да си кажа защо не съм си направила и защо надали някога ще си направя – макар че блоговете са хубаво нещо.
Точно защото не чувствам вътрешна нужда да споделям по този начин. Да се науча да споделям и да не крия същността си – това за мен вече е минал етап, и то твърде отдавна минал. Влизането в някакви публични роли и прикриването и затапването на разни неща вътре в себе си още в пубертета ми беше такава тегоба, че когато в един момент преди двайсетина години установих, че като изобщо не се мъча да го правя, животът ми изведнъж става неизмеримо по-лесен, просто зарязах всякакви опити да се уча да влизам в роли и да си прикривам мислите, усещанията и реакциите. Просто животът ми е непрекъснато споделяне – с огромния брой хора около мен на живо, с тези, които са далече и заради това поддържам връзка по нета, с писаниците ми, музиката ми, филмите ми… че аз като седна плетка да плета, пак си е вид споделяне, щото плета само на импровизация и вкарвам в пустата плетка сума ти неща от мен. Всъщност… аз не само плета, аз живея на импровизация. И затова… просто още един вид споделяне ще ми дойде малко множко!
Та затова, не чакайте блог… Освен това, воденето на блог изисква ред, дисциплина и систематичност. Пък… нали вече казах, че съм по леките неща :).