Вчера беше Денят на народните будители.
Нормално ли е да имаме такъв празник, чудя се. От една страна, да. Ако впишем оставащите 364 дни в годината като Дни на заспалия народ, би могло да има някакъв резон. При по-внимателно вглеждане обаче се вижда, че е по-уместно да говорим за минута или секунда на народните будители. Една годишно. Съотношението е по-близо до реалността.
Какво ли всъщност е “буден” човек? За мен това е човек, който не спада към двукраките добитъци. Който се интересува от култура и наука, участва активно в политиката (пък било и само като гласоподавател), активно твори, прави света и хората около себе си по-добри… Такива неща.
Противоположността му за мен е “заспалият” – добитъкът. Този, който се вълнува от салатката, ракийката и (в добрия случай) чалгата. За когото спортуването е гледане на мач по телевизията, красотата в изкуството – филмите в “еротичната видеотека”, а интелектуалната дейност – белотът в кръчмата. Който за по-лесно изхвърля пепелника си през прозореца, и без колебание ще откаже работа за 2000 евро месечно, ако трябва да работи честно и съвестно десетина-дванайсет часа на ден. И който ще мре от скука, но никога няма да свърши безкористно нещо полезно. (“Ква Уикипедия бе, некой да ми плаща да пишем там? Я сиктир…”) Който винаги и за всичко ще чака другите да му го поднесат на тепсия.
(“Народе????”…)
Имам немалко познати от втория тип. Повечето от тях не са никак лоши хора. Пред очите ми застава един мой съсед – младо и свястно момче, което с удоволствие ще ти помогне, ако си в нужда. Не твърде образовано, начетено или знаещо. Блъска денем на работа, и се чуди как да изкелепири (така е научено – че с работа пари не се печелят, а единствено с келепирене зад гърба на работодателя). Вечер донася в къщи това-онова напазарувано, разхожда детето (навикан от жената да го разходи), разхожда кучето (пак навикан от жената да го разходи), гледа на компютъра някой изпиратстван екшън (обича дублирани, щото субтитрите да ги четеш си е зор, ама пусто дублираните са редки), пляска карти в кварталното кръчме до полунощ, и айде в леглото. На следващия ден – същото. И така ще е сигурно всеки ден, от чина до ковчега. Ще е живял всъщност един-единствен ден…
Веднъж му показах въпросната Уикипедия. Гледаше я със светнали очи, дори се зачете в нея. Попита ме как може да си я смъкне на компютъра.
– Няма нужда. Когато поискаш, просто се свързваш и четеш.
– Ами като я махнат от нета? Тя ще да е за малко, докато стане известна, и ще се продава после…
– Не се бой. Ще я има достъпна завинаги. – (Следващият половин час премина в обяснение какво е свободна информация, и най-вече че такова нещо има реално, а не е нечия реклама.)
– Добре де, кой тогава плаща бадева да я пишат? Какво печели?
– Пишат я безплатно. Всички, които искат да помогнат с нещо.
– А стий бе! – (Внимателно четене още две-три статии.) – Не е като да е писана от всекиго. Много е добре написана. Все едно истинска енциклопедия. Така де, писана от учени. Сигурно някакви много умни я пишат?
– Пишат я всякакви. И аз съм писал там. И ти можеш да пишеш.
– Ти писал там? – (Повпечатлен поглед.) – Може, де, ти от компютри разбираш. А тате вика, че си и доктор. Сигурно бая знаеш, може и да можеш да пишеш там.
– Всеки може. И ти също. Прочети малко вътре, сто на сто ще се сетиш нещо, дето го няма написано. И като го напишеш, и ти ще си допринесъл, и ще си от тези, дето я пишат.
– Аз? – (Момъкът се изчерви като домат.) – Че… аз какво мога да напиша? Ти за компютрите, примерно, а аз за как се върти кормилото ли? Не ме ли виждаш, че съм обикновен човек, такива учени работи не знам. Не е лъжица за мойта уста.
– Тия, дето я пишат, също не са велики учени. Най-обикновени хора са. С нищо не са по-добри от теб, повярвай ми. Престраши се, почети, ще намериш какво да напишеш, дето друг не се е сетил. Отначало може да не е идеално, ама родени научени няма. По-добре направи нещо несъвършено, отколкото нищо.
– Абе… Тая не е за мен. Не ща да се бутам там, само ще ми се смеят…
Че го мързеше – мързеше го. Но усещах, че любопитството, дори любознателността, припламват отвътре. Престраши ли се, ще намери какво да напише. И ако не го изгонят, малко по малко ще се научи. Ще му става все по-интересно, и все по-често ще помага, забравил мързела.
А помощта му за безкористна кауза ще започне да съгражда в него усета, и да разпалва онова пламъче. Дето някои му викат искра божия, други – мисия, трети – белегът на достойния човек. Първо ще започне да разпознава безкористните от интересчиите. След това – да припознава безкористните като “своите”. След това ще се научи първо да презира интересчиите, а после може би и да изпитва към тях добродушно съжаление, и да търси как да им помогне да свалят капаците си. На някой етап ще поиска да направи и себе си по-добър, по-умел, по-знаещ и мъдър, по-… хм, истински човек.
И може би, ако имах достатъчно време, щях да започна да наминавам на гости у тях. (Той и така често ме вика да му оправям дребни проблеми по компютъра.) Да го подбутвам, да го окуражавам, да го доразпалвам. Докато пламъкът на човека не се разгори в него достатъчно, за да няма нужда от поддържането ми. А аз, измъкнал още един човек от копитата на добитъшкото и сложил го на пътя на човешкото, да продължа да се боря за следващия нарочен за хомот и ясла със сено… Но нямам времето, и силите. Уви, късметът ми е такъв – всеки ден времето да ми стига единствено за това, което ТРЯБВА да се свърши ВЕДНАГА, а често и за него не.
Не съм спрял да се боря. Търся начини да повлиявам и запалвам хората около себе си. Но разбирам – сам няма да успея да свърша много. И си мисля – не бихте ли ми помогнали?
Простичко е. Намерете около себе си някой впримчен в оглавника на скуката и безсмислието. По възможност да ви е близко и удобен, и да не е твърде свикнал с примката, да има шансовете да я надрасне, и да се чувства по-добре без нея. Подхвърлете му идеята да се занимае в свободното си време с някоя благородна кауза. Уикипедия е добра, но не е единствената – може да окопава градинката пред блока, може да помага на социалните служби да разнасят топла храна на възрастните… Каквото ще му хареса. Каквото ще го запали, и тласне по пътя нагоре.
Помогнете му да се справи първите няколко пъти. Не жалете времето и силите си, ако ги имате – човек не се става лесно, месец или година рядко са достатъчни. Помагайте му, докато не се стабилизира, докато не събере увереност и сили да върви и сам по този път. И накрая му предложете да помага на другите да също да отхвърлят оглавника на добитъците. Да ги запалва да бъдат хора, както сте запалили него вие.
Николай Райнов е казал: “Вярвай, ако ще в камък да е. Не камъкът ще те спаси, а вярата.” За награда за което православната ни църква го е отлъчила – него, най-великият православен мислител и теолог на България от Освобождението насам… Но истината няма как да бъде отлъчена – тя, която е пътят и животът. (Съжалявам за алюзията, но е точна.) Не зная за вярата, но опре ли се до безкористността и грижата за хората, тези думи са като дялан камък. Помагай безкористно, ако ще и за най-дребното да е – безкористният ти труд ще ти даде в отплата това, което всички пари на света не могат да купят. Това да бъдеш достоен и истински човек.
Не всички народни будители са увековечени в мрамор и гранит. Не всички са запалили и повели хиляди и милиони. Много повече са забравените, но живели истински. Тези, които са запалили и превърнали от добитъци в хора един-двама души през живота си. Достатъчно е, за да бъдеш будител. Особено ако си искрен – защото истинският човек работи дори без признанието на другите. (“Казаното е лъжа: който твърди, че е скромен, не е скромен; който твърди, че става за цар, не става за цар; който твърди, че е светец, не е светец; който твърди, че е обикновен, не е обикновен.”)
За да стават с времето мъничко повече пробудените.
Мисля си, че всичко на тоя свят е пример и зараза. Само зависи с какво ще те заразят. Защото със същото заразяваш и ти след това, съзнателно или не. В тоя смисъл има 1 филм, за който все се сещам – “Паднал ангел” (обаче не онзи на Вим Вендерс). Онази сцена, където героят върви по тротоара, а духът на злото се движи паралелно с него, като преминава последователно в различни минувачи, чрез докосване… образно казано, точно така и става – и с доброто, и със злото, които хората си предават едни на други – “докосват се” по някакъв начин в живота си и онзи, който е по-силна личност в момента, или чиято зараза е по-силна, успява да промени другия. А той на свой ред – някой следващ. Искам да кажа, да – всичко е свързано, щем или не щем; и всеки въздейства в/у всички в крайна сметка. Това си е чиста доживотна отговорност. И ядрото й е пробуждането. И колкото по-“мимоходом” (уж) го правиш, толкова по- хваща кълн. Защото колкото по-непробуден е човек, толкова по-несклонен е да се признае пред себе си (а то е важното) за такъв.
Мисълта на Н. Райнов е чудесна. Другата също; но за мой срам не знам откъде е.
Стереотипите ме вбесяват.
Салатката и ракийката са две прекрасни неща.
На рафта за еротични филми в кварталната видеотека понякога се намират учудващо добри филми. “Калигула” на Тинто Брас например е добро кино – в кварталните видеотеки го има, вземала съм го от Люлин. То ако става за въпрос, през осемдесетте съм присъствала на прожекция на “Фани и Александър” в Пловдив, на която се бяха домъкнали четири реда зрители от циганската махала. Вярно, че след онази голямата креватна сцена, в която героите счупиха леглото, те се изнесоха от салона, ама все пак бяха изгледали голяма част от филма! Хич не е малко.
Белотът в кръчмата също никак не е недостойно развлечение. И това го казвам аз, дето не играя на карти.
Мачът по телевизията е нещо интересно.
Честна и почтена работа за 2000 евро месечно бих отказала без колебание, ако сметна, че ми е чанч и че ми се поставят непоносими изисквания като например да спазвам някакъв код на външен вид и поведение. Работя вкъщи, и всъщност ми се случва да работя и по 24 часа дневно – буквално, като ме подпрат сроковете.
И върша куп неща за без пари. Ама според зависи за какво и за кого.
В политиката в момента като гласоподавател не участвам. Участвам например като помагам в списването на анархистичния вестник. Без да членувам в някоя от анархистичните организации, щото съм толкова закоравял анархист, че аре ся, организация… Ма помагам като една мома с иглата.
Липсата на време е едно такова дежурно оправдание…
“Трябва” е още по-дежурно…
Всъщност, току-що се върнах от концерта “Рокендрол будители” на Блус трафик, Три и половина и Джендема.
Рокендроооол :-)!
@sv: Just for the record – Вим Вендерс няма филм “Паднал ангел” Неговите два филма са за слезли на земята, а не за паднали ангели – което е друго :-). Съответно заглавията им са “Криле на желанието (Небето над Берлин)” и “Толкова далече, толкова близо”. Отбелязвам го само защото съм ужасно пристрастна (и пристрастена) към Вендерс.
Много ми харесва как е казано това за посяването мимоходом. Абсолютно съгласна!
@sv: Другият цитат (по-точно преразказ по памет) е от Лао Дзе.
@komata: Салатката и ракийката са прекрасни само докато не са духовноТО развлечение на живота. Белотът в кръчмата – по същия параграф. В еротичната видеотека най-често има не само еротични филми, но тези хора, които имам предвид, надали ще гледат “Калигула” – а и да го гледат, познай какво ще видят… А иначе, ти за мен си сред хората, които с чиста съвест бих нарекъл будители. И то не от най-дребните и незабележителни.
Колкото до липсата на време, тя не е оправдание, а факт от живота. Днес имам за вършене още около 70 часа работа; за утре се очаква същата натовареност…
@Григор: Ми будя ги зер, будя ги, два акта за нарушаване на нощната тишина имам:-). Прав си, че не съм дребна и незабележителна, зер близо 80 кила съм:-).
А за работата – нали го знаеш оня лаф, като работата вземе да ти пречи на пиенето, спираш работата… Та същото важи и не само за пиенето…
Ето и още едни рокендрол будители. Вслушайте се внимателно в текстовете на Бъни!
http://www.myspace.com/bgzbg
@Григор: Мерси:)
@komata: Също мерси, права си за заглавията. Сума време се мъчих да се сетя, но вече беше доста късничко и опитите останаха неуспешни:)…
В тон на прекрасната мисъл по Лао Дзъ се питам дали всеки, приемащ себе си за будител е събуден напълно, дали имам право да отсъждам кой е събуден и кого да будя. Аз не поемам този риск. Предоволна ще бъда, ако себе си мъничко пробудя. Мога да си казвам мнението, да давам личен пример (дай Боже да е достоен!), да помогна, ако ме помолят, но с какво право да съдя и най-последния човек и да претендирам, че точно аз не съм такава . . .
Удоволствие беше да си разменим няколко думи, Григор. Знам само хубави неща за тебе. Чета блога с интерес и намирам много чудесни неща в него, но (казвам го без упрек – само в интерес на истината) долавям отдалечеността ти не само от православието, но от християнството. Не приемам, че можеш да прецениш кой колко православн е.
@Делибалтова: Да, надали на този свят има някой събуден напълно – но ако чакаме първо да станем съвършени, пък после да будим, светът ще остане заспал завинаги. И да, далече съм от всяка конфесия – но не вярвам, че православните могат да преценят кой колко православен е по-добре от неправославните. Какво може да каже рибата за водата?… А кажем ли “никой не може да прецени”, сядаме да чакаме първо да станем съвършени…
Не ми е целта да водя спор. Само с надежда да внеса още по-голяма яснота, към която изглежда се доближаваме, мога ли да кажа като една най-обикновена “риба”?
За християните е азбучна истина, че никога не достигаме съвършенство, но не трябва да спираме да творим добро.
Също така свободата на личността е неприкосновена и вмешателството без покана е недопустимо, израстването насила не става, то е индивидуално доброволно действие, извършващо се от самия израстващ. Според мен елементи от такова мислене прозират в мненията на komata и sv.
Всеки що-годе просветен православен занае, че не е негова работа да преценява вярата и набожността на другите хора. Високообразованите духовници имат достатъчно знания да направят преценката си единствено и само кой е в рамките на православието и кой излиза от тях. Това знание е достъпно и всеки може да провери правотата им или да установи грешките им, но едва след като го усвои.
По въпроса за буденето – любим пример за правилна цел и почтени средства ми е зората на българското Възраждане, началото на XVIII в., новобългарските светци-мъченици, житията на които са малкоизвестната част от Историята на Паисий Хилендарски. Те са постигнали невъзможното: събуждане на цял народ от няколковековен сън.
Кои са тези светци-мъченици, и къде може да се прочете за тях?
Повечето неща за тях съм ги чувала. След много години търсене прочетох “Мистични полети от страха до любовта” на Христо Буковски, но не успях да си я купя. За тях е писал и един гръцки автор, книгата му е преведена. Не съм я виждала.
На “български новомъченици” в Google излиза доста информация, например за една нова книга: http://www.bgbook.dir.bg/book.php?ID=7762
Pingback: blog.doncho.net » Blog Archive » Възраждане за мутрите