Наскоро почина Пол Тибитс. Ако някой случайно е пропуснал – това е пилотът, който пуска първата в света атомна бомба над Хирошима от борда на бомбардировача “Енола Гей”. Загиналите са 140 000 души непосредствено, и вероятно поне още толкова от последствията. Един от хората, чийто жизнен път ми е било интересно да проследя… в някои отношения.
И по-точно – в това как той се отнася към стореното от него.
Във филма “Above and Beyond” от 1952 г. Тибитс (в ролята – Робърт Тейлър) след пускането на бомбата рапортува по радиото: “Задачата е изпълнена”. След като прекъсва рапорта, повтаря с горчилка и срам: “Задачата е изпълнена…” В почти всички други фикционализации на събитията той е показан като човек, който съжалява за причиненото. Затова беше за мен стряскащо – но и интересно, защото ме наведе на размисли и анализ – да открия, че реалността е различна.
Истинският Тибитс никога през живота си не изказва съжаление за извършеното. В интервю през 1975 г. той казва: “Гордея се, че успях да планирам нещата и да ги изпълня перфектно… Спя спокойно нощем.” През 1976 г. той проиграва повторение на пускането на бомбата в авиационно шоу (с фойерверк, който възпроизвежда гъбоподобен облак); Япония протестира, САЩ се извинява, а Тибитс заявява, че “не е искал да обиди никого”. През 1995 г. Смитсониевият институт, на изложба на “Енола Гей”, се опитва да представи бомбардирането в контекста на причиненото страдание; Тибитс заявява, че това е “отвратителна обида”, и че японците били представяни като жертви, а за жестокостите им не се говорело достатъчно. През март 2005 г. той декларира: “Дайте ми пак същите условия, и без капка колебание ще го направя отново!”… Същото отношение той демонстрира още стотици пъти през годините, до края си. След 9/11 той заявява: “Най-добрият отговор би бил атомни бомби по столиците на ислямските държави.” И се оплаква: “Ех, да бяха престанали вестниците с тия лайна, че съм бил убил толкова много цивилни…”
Най-интересният за мен момент в позицията му е през посещението му в Япония през 1970-те години, където той се среща с председателя на асоциацията на японците, пострадали от атомните бомбардировки. Председателят му се извинява лично за всички страдания, които Япония е причинила на САЩ по време на тази война, и му намеква, че и той би могъл да се извини за страданията, причинени на цивилни японци (САЩ не са дали нито една цивилна жертва във войната си с Япония). Пилотът отказва както да приеме извинението на японеца, така и да се извини за стореното от него самия.
Как Тибитс вижда ролята си? Той неведнъж посочва: “Не аз бомбардирах Пърл Харбър, не аз започнах тази война. Аз обаче я завърших.” При друг случай той заявява: “Убеден съм, че действията ми са морално оправдани. По-добре беше да загинат още двеста хиляди, отколкото още милиони американци (и японци).” Също: “Не се гордея, че убих 80 000 – но това е война, използваш каквито средства имаш.” И: “Човечеството е добре да намери друг, по-малко жесток начин да урежда споровете си от войните.”
Друг момент в разбирането на Тибитс е неговото желание да бъде кремиран, и пепелта му да бъде разпръсната над Ламанша. Изрично е заявил пред близките си, че не желае гроб и паметник, където опонентите на войната да се събират и да протестират.
Какви изводи може да си направи човек от всичко това? Най-лесно е да квалифицираме Тибитс като людоед с пагони, американски националист, безсъвестен изрод и т.н. Това обаче не се връзва с убеждението му, че е хвърлил бомбата с чиста съвест, защото това е помогнало да бъдат спасени много други животи, и американски, и японски – убеждение, което той изказва още сравнително скоро след войната, и се придържа към него през целия си живот.
Възможно ли е Тибитс да е мислел сериозно, че бомбата е решила войната? Почти всички историци на Втората световна война са убедени, че в най-добрия случай е ускорила капитулацията на Япония с няколко седмици. Към този момент тя е загубила всичките си завоевания, лишена е от източниците си на горива (затова мисията на Тибитс не е посрещната от изтребители – имали са гориво само колкото да пазят централното командване и императорския дворец, за още не повече от месец), и е било останала сама срещу на практика целия свят.
Япония не е имала никакви илюзии – нахлуят ли съюзническите армии на нейна територия, ще претърпят големи загуби, но японският народ и държава ще претърпят далеч по-големи, може би пълно унищожение. (Още месец-два сериозни бомбардировки са щели да съсипят военната й инфраструктура до степен съпротивата дори срещу наземен десант да е на практика невъзможна.) Ръководството й е знаело, че дори безусловната капитулация е далеч по-добър избор… Не е възможно Тибитс да не е знаел това – освен ако умишлено не се е пазел да не го научи, или да не го повярва.
Възможно ли е Тибитс да е бил всъщност в някаква степен социопат, в медицинския смисъл на думата – човек без емоционална чувствителност към другите хора? Такива хора има много, и мнозинството от тях никога през живота си не извършват престъпления… Самият той казва: “На тях (правителството) им трябваше човек, който да изпълни заповедта без колебание – и те го намериха.” В края на краищата, всеки си има силните и слабите места, и може да бъде използван от умели манипулатори за нещо не напълно достойно. Дали Тибитс не е жертва на медицинска личностова особеност?
Съмнявам се. Социопатите не кръщават самолета, който карат, на името на майка си. След като изпълнят военна задача, те не изпитват нужда да се оправдават – било че са на война, било че са спасили повече животи, отколкото са погубили. Не се оплакват от това какви ги изкарват вестниците. И абсолютно не им пука ще се събира ли някой да протестира на гроба им, или не… Не вярвам, че Тибитс е социопат. Тук има нещо друго.
Възможно ли е той да е добър човек, но да е влязъл в действие ефектът на Милграм, сляпото подчинение на авторитета, дори когато той заповядва безчовечни неща? Без съмнение. Решението атомните бомби да бъдат хвърлени е взето от правителството – Тибитс е само изпълнител. Ако е откажел да изпълни заповедта, го е грозял военен затвор. Не е имал особен избор, очевидно е…
И не е само до избора. Атмосферата в американската армия тогава е каквато следва да се очаква – нахъсана, непризнаваща японците за хора. (Американските японци са пратени през Втората световна в концентрационни лагери в САЩ. Да, целящи не да ги избият, а само да ги изолират от възможност за крупни саботажи. Да, с далеч по-поносими условия за съществуване, отколкото нацистките или съветски концлагери. Но въпреки това концлагери – и то в най-свободната по това време страна на света. Дано това дава представа каква е била обществената психика тогава.) Да унищожиш мощта на Япония е било тогава единствено въпрос на гордост.
Но въпреки всичко избитите цивилни остават. Тогава Милграм още не е написал “Принципи на подчинението”, в която изследва как обикновените хора стават способни да извършват зверства – интересът му към темата е възбуден от разкритите след края на войната зверства на нацистите. Но много американски войници са отказвали да участват в касапници над цивилни, или да ги допуснат – и през Втората световна, и по-късно (без да са чели Милграм). Тибитс е можел да откаже тази заповед, дори на цената на затвор. Понякога затворът е медал за достойнство, ако алтернативата е да избиеш десетки хиляди цивилни, невинни…
Тук е и проблемът на Тибитс. През 1945 г. той е трийсетгодишен капитан, преливащ от патриотизъм и желание за победа. Перфектният патриот-идеалист, който действа, без да философства. Заповядват му – хвърля бомбата, и става национален герой… Поражението започва след това.
Едва 5-6 години по-късно вече всички гледат леко накриво на постъпката му. Да, герой е, но е било редно да изпитва угризения. Даже във филмите го показват като засрамен и съжаляващ… А той не ги е изпитвал. Радвал се е, че е забил ножа право в сърцето на омразния враг. Не се е дори замислял, че враговете са също хора – така са го учили цял живот, врагът е безименен и без човешко лице… Сега очакват от него да се е бил сетил за това. Да го е знаел по рождение – а той е бил възпитан другояче…
Ако Тибитс беше изпечен лъжец, вероятно щеше да се държи по друг начин. Щеше да се извини лицемерно, или да обяснява, че се е късал от съжаление, докато е пускал бомбата. Проблемът му е, че е бил директен и честен човек… Ако беше безсъвестен циник, нямаше да му пука, и щеше да си променя възгледите според както му изнася – но е бил човек със съвест. Силен срещу врага, но слаб срещу съвестта си, събудена, уви, твърде късно.
Единственото убежище, което е видял от срама и позора вътре в себе си, е била позицията, която е заел. Криел се е в нея отчаяно, убеждавал е уж света, а всъщност себе си, че е постъпил напълно редно, че точно така трябва, че ако пак се наложи, пак ще го направи. Колкото повече другите са се мъчели да му покажат, че не е прав, че е трябвало да покаже човешко състрадание, толкова повече съвестта го е гризяла отвътре – и единственото му убежище е било отричането на всякаква вина, дори най-малка.
Защото съвестта не е искала да му прости дори най-малката вина – умножена по стотици хиляди животи, тя е ставала непоносима. И Тибитс го е разбирал. Защото може би е имало някой, който да му разкаже за психологията на подчинението, и как изследванията й са подтикнати от зверствата на нацистите – и така да му отвори очите с какво се е сродил. Затова се е борел да се представи пред света, а всъщност пред себе си, като суровия воин, който просто си е такъв. Не че е безчовечен.
Кулминацията на това бягство от вината си е разговорът с японеца, олицетворил жертвите му. Със смирението и молбата си за прошка председателят на Асоциацията на жертвите на атомните бомбардировки вероятно е искал не да го смаже и изравни със земята, а да му помогне да бъде човек, да се приобщи морално към жертвите си, и раната между тях да зарасне… Но Тибитс е бил твърде слаб, за да може да приеме вината си. По-лесно му е било да бъде стъпкан в земята морално, и да се превърне в пример за чудовище, отколкото да каже: “Да, убих безбройни невинни хора; осъзнавам, че съм виновен; моля за прошка”. Дори подадената ръка, молбата той да прости на жертвите си (!), не е била посилна за него…
Това е моментът, в който героят от войната, изпълнил задачата си, се е превърнал в людоед, отказващ морална подкрепа на жертвите си. Кулминацията на падението му. До този миг отнетите животи могат да бъдат оправдавани със спасени животи, изпълнените задачи – със заповеди, младежки ентусиазъм и какво ли не. Но нищо не може да оправдае ето тази постъпка на Тибитс. Пътят му към Тъмната страна е завършил; той е пристигнал в сърцето й. Или по-точно тя в неговото…
Всеки може да бъде измамен или принуден от Злото да му послужи, да извърши нещо, което има зла страна. И ако после не може да признае вината си, той попада окончателно в капана на Злото. По най-страшния и тъжен начин – защото го бутват в този капан собствената му съвест и човечност, неподкрепени от силата да признае грешката си… Попаднал веднъж в капана, уловеният затъва все повече. Пътят назад става все по-труден, накрая – невъзможен, дори с помощта на подадена с изключителна сила ръка.
Това е, което наричам за себе си “синдромът на Пол Тибитс”. Слабостта и страхът пред отговорността си. Които, успее ли Злото да те излъже веднъж – а съвършени хора няма, всеки може да бъде излъган – те правят негов слуга. И оттам нататък само затъваш все повече. Докато не се превърнеш в символ на безчовечността и безсъвестността. Въпреки че си бил честен и достоен човек – и, колкото и да е тъжно, точно заради това.
“Страхът е път към Тъмната страна.” Ето един пример за човек, извървял този път. Предаден от своите слабост и страх пред отговорността си…
—
Написах това не за да уча читателите си на мъдри философии, а за да мога сам да разбера Тибитс. Подреждах пъзела на фактите, както любопитен хакер разучава програма, докато не избистря картината. Разбирането израсна с напредването на записа; аз съм не учителят, а ученикът пред тези редове. Просто споделих размислите си тук, в своя дневник, нищо повече.
Съжалявам за дългия запис. Дано е бил интересен. И дано, дано е бил полезен, не само за мен.
Прошка? Прошка за какво?
Какво е определението за война?
Убиване и разрушаване – нищо повече.
Всичко останало са наивни приказки. Животът не е извинения.
Точно тези, които търсят извинения под път и над път се радваха на НАТО, когато бомбардираше сръбските църкви и болници.
Искате извинения за Япония. Защо не искате извинения от НАТО?
Едно не ми е ясно. Как можем да предположим че той си е представял дори и приблизително мащаба на унищожението?
Не смятам че командирите му са били чак толкова малоумни, че да задълбаят по темата. Смятам че е далеч по-вероятно да са му казали “много по-мощна бомба”, “ще реши войната” … нещо такова. Не забравяйте, че това оръжие е било една от най-големите възможни военни тайни по онова време.
От друга страна това, че са му дали право да кръсти бомбандировача е направо невероятно!!! Никога не съм чувал за друга подобна военна традиция.
Защо ли, толкова слино, този запис ми напомня за Говорителят на мъртвите?
След като го прочетох, се чувствам, сякаш познавам Пол Тибитс от години, а до преди малко, дори не знаех кой е.
Според теб се опитвал да убеди сам себе си. Възможно е, но съвсем не е сигурно.
Също толкова възможно е наистина да е вярвал в думите си. Аз бих могъл.
Не виждам и много доказателства за някакви душевни терзания. Интервюирали го няколко пъти, отговарял човекът.
@Borislav: Нямам спомен НАТО да са бомбардирали много сръбски църкви и болници. Би ли подкрепил думите си с факти?
@СТЕНАТА: И аз не вярвам да са му казали “атомна бомба”, а и да са, какво ли е говорело това тогава на когото и да било?… Мащаба сигурно си го е представял, няма как да не са го инструктирали колко ще е, за да знае как да избяга със самолета. Но и Япония тогава за него сигурно е била каквото е всяка вражеска страна за повечето войници – враг без човешки черти и лице… А за кръщаването на бомбардировача – САЩ са свободна държава, там е забранено каквото е нужно да е забранено, останалото е безусловно разрешено. (Или поне бяха такава.)
@bbonev: Да се наемеш да си Говорител на мъртвите е добър начин да се учиш да бъдеш човек. Пробвай и ти – струва си.
@Спас Колев: Мисля, че е имал. Иначе нямаше да откаже жеста на японеца от Асоциацията на жертвите на атомните бомбардировки – онзи най-напред му се е извинил за бедите, причинени от Япония на САЩ. И нямаше да му пука дали на гроба му ще се събират протестиращи, и дали вестниците ще продължават да пишат за убитите цивилни… А и когато всички наоколо мислят, че си имал угризения, и смятат за единствено редно да си имал, това убеждава.
>”Не е възможно Тибитс да не е знаел това …”
100% е възможно.
Познавам доста съвременници на онези събития, които бяха убедени, че бомбата е накарала Япония да капитулира. И то тук, в “социалистическа” България, където ни порглушаваха ушите, колко са “лоши” американците.
Какво остава за един американски военен от това време?
Подкрепям мнението, че:
1) Е възможно инструментът (т.е. пилотът) да не е знаел нито за мащабите на пораженията, нито за опасността за самия него
2) Е възможно той твърдо да е вярвал до посления си миг, че точно неговата намеса е сложила точка във войната.
Не съм съгласен, че американците не са дали нито една цивилна жертва във WWII. Да се твърди подобно нещо е леко наивно, ако не и цинично. Войната е война. Американците са преживявали и те бомбардировки. Нямали са техния Ленинград или Курска дъга, но със сигурност са имали “поне една” цивилна жертва.
Хареса ми това изследване. Ще направя и своето малко допълнение към причините човек да излезе от границите на човечността и да премине във владенията на зЛОТО. Гордостта. Може би ще бъда разбрана по-добре ако кажа горделивостта, или още по-ясно: да се въобразявам в нещо (някой), за което нямам качествата. Най-класически пример са хора, приемащи се за мерило за Добро и зЛО, понякога дори буквално за Господ, Такива персони са извършили безчет известни и неизвестни злодеяния, но преди всичко са разрушавали собствената си личност.
Нашият човек е искал непременно да стане герой, с цената на всичко, без колебание. Според мен това са усетили в него, когато са го избирали. Заслепен и заблуден, той е пропуснал истинския си шанс, когато е можел да откаже ролята на най-масовия убиец. Нататък анализът ти е направо перфектен.
@Божо: Човек, който е твърде далече от военна информация и данни, може и да мисли така. Тибитс още през шейсетте години вече е генерал от авиацията, данните за положението на Япония към момента на бомбардировката тогава вече са публично достъпни, и той просто няма как да е нямал интерес към тях – те описват кулминацията на живота му. Но не променя възгледите си и след това…
@Дончо: Пилотът с пълна гаранция е знаел за мащабите на пораженията – бил е специално инструктиран точно каква маневра да направи със самолета (гмуркане по ускоряваща парабола), за да избяга достатъчно далече от епицентъра; същата маневра при хвърляне на обикновена бомба е излишна (самолетът и така е далеч извън поразяващия й обсег), и опасна (влиза в близкия обсег на противозенитните оръдия); на десетки места из Нета ще прочетеш за възхищението на екипажа му колко точно е извършил маневрата. За вярата му – виж забележката ми към Божо.
За цивилните жертви – не ми е известно Япония да е успяла да бомбардира дори един американски обект, който да не е военен. Има много цивилни жертви от тихоокеански държави, в които САЩ са имали тогава военни бази, бомбардирани от Япония. Но до щатска територия, с изключение на Хаваите, където са успели да бомбардират само Пърл Харбър, японците просто не са смогнали да се доберат.
@Делибалтова: Може би да стане герой, а може би и да защити страната и хората си в тази война. И в двата случая резултатът, уви, е един и същ… Злото може да бъде по-изкусно да твори зло чрез добро, отколкото много хора предполагаме.
>”не ми е известно Япония да е успяла да бомбардира дори един американски обект, който да не е военен. ”
Напротив, японците са знаели за силните въздушни течения на определена височина в посока изток и са ги използвали да пускат дирижабли с бомби. Вярно, на сляпо, повечето бомби не са нанесли поражения, но има и цивилни жертви.
Имаше разни прочувствени популярни флмчета за избити семейства по време на излет, за деца играещи в паркове и т.н.
Освен ако не са измислени.
Честен и достоен? Не можеш ме нави да повярвам.
Като умре някой такъв, на земята й става една идея по-леко.
@komata
Какъв по-точно?
Пол Тибитс едва ли е бил с нещо по-различен от 99,9999% от останалите хора по Земята.
Оставам с впечатлението , че “изследването ти” ( не флеймя с кавичките , просто на мен хитч не ми прилича на изследване ) е доста пристрастно и бързам да обясня защо :
Според думите ти започвам да си мисля , че си от типа хора които са ляли крокодилските сълзи като паднаха близнаците и на разните там траури по тоя повод са се държали за сърцето и са подсмърчали . Аз тези хора ги наричам лицемери . О Боже . Две хиляди или там колкото бяха хора са загинали в Америка . Това трагедия ли е- Да . Да обче за хората които живеят в Америка и още по точно за тези които имат близки приятели или роднини из между жертвите . Нямам такъв случай ( да чукна на дърво ) но вероятно си е доста ебано да умре някой за който реално ти пука , но абсолютно отказвам да призная , че има хора на които >реално
@komata: Животът (и хората) са по-шарени, отколкото повечето хора предполагаме.
@Божо: И аз мисля, че надали е бил по-различен.
@Георги: Не съм се държал за сърцето и подсмърчал, но ми беше (и продължава да ми е жал) за загиналите там хора. Както и за всеки загинал някъде. Не мра от тъга за всеки, но ми е едно не много приятно отвътре, като помисля за тях… Дали случайно и на теб не ти е така? Ако не, мога само да те съжалявам.
@Григор: Това е така, но в този не виждам грам доблест и достойнство. Само ми напомня за онзи герой от “Животът на Брайън” с репликата “I like orders”. Толкоз му е и честта, и достойнството.
Да се гордееш с подобно зверство и да го наричаш патриотичен дълг е чисто и просто гадост. Толкоз.
@ Божо: 99.9999 хора по земята не са безмозъчно изпълняващи заповеди убийци, гордеещи се с това, че са безмозъчно изпълняващи заповеди убийци.
@komata: И този не е бил такъв. Но се е поддал на комбинацията от моментна държавно-армейска психология и заповед от върховен авторитет, и го е направил. А след това вече единственият начин да заглушава гласа на съвестта си е бил да се гордее колко добре е послужил на родината си. (Ако нямаше съвест, нямаше да му се налага да става смешен и жалък, за да я заглуши.)
Именно това наричам “синдромът на Пол Тибитс”.
@Григор: Нали си чел “Неестествени причини” от Спайдър Робинсън? Помниш ли историята на Тони?
“Вие ме приехте – просто рече Теласко. – Накарахте ме да разбера, че съм просто нормално човешко същество, хванато в капана на кошмар, накарал го да осъзнае, че има в себе си заложби на маймуна убиец. Една вечер разказах на вас и на вашите клиенти цялата тази история и вие не се облещихте насреща ми, все едно съм бясно куче. А ми казахте, че ми трябва по-голяма публика.
Показахте ми, че срамното е не природата ми на убиец, а отказът ми да мисля, който на първо място ме закара във Виетнам… Бях убеден, че не мога да имам такъв кураж и затова никога не го бях търсил в себе си. И когато го потърсих… го намерих… Защото вие имахте вяра в мен”.
Е, на Тибитс му е била дадена възможността да осъзнае това. И възможността да се покае. И не го е направил. Което ме кара да мисля, че надали преди това го е мъчела някаква съвест. Според мен се е гордеел съвсем искрено с отказа си да мисли.
Като прочетох за това ТВ шоу с възстановката на пускането на бомбата, съвсем буквално ми се догади, честно.
Григор, не виждам начин Пол Тибитс да е започнал падението си като алтруист. Грижата за хората не превръща човека в чудовище, а точно обратното, прояснява съзнанието, прави го силен и решителен, извисява го. Рано или късно щеше да разбере какво е извършил.
Каквато и маска да си сложи обаче, ако тръгне с мисълта за известност и слава, може лесно да изгуби ориентирите, за да се домогне до истинската си цел. И защо да му предлагат той да избере име на самолета, ако не да погъделичкат тщеславието му, за по-сигурно примамване.
@komata: Не вярвам да се е гордеел искрено – иначе нямаше да го тревожат такива неща като възможността за протести на гроба му. Щеше да се радва на нея – начин и от гроба си да продължава да противостои на “мръсните пацифисти”.
Не просто му е била дадена възможност – бил е оказан обществен натиск върху него. Но по деликатен начин, като са го описвали във филми и книги като съжаляващ човек, и са му намеквали, че е нормално да се разкайва. А всичките му познати, роднини, колеги са знаели, че той тогава не се е разкайвал… Да се покае впоследствие не е имал силата. Оттук нататък, друг изход освен да се прави, че се гордее, няма. Това е единственото, при което може да приеме живота си.
Ще се прави, но как? Човек, който няма проблем с това, не се чувства длъжен постоянно да го изтъква и натъртва. И определено не би имал проблем, ако не да се извини на японеца – жертва на бомбардировката му, то поне да приеме неговото извинение: Япония е причинала на САЩ страдания, нали? Най-нормално е мръсните японци да се извиняват… Но не го е приел. Нещо го е карало непрекъснато да доказва, че е по католик от папата. Има ли много възможности какво да е?… Шоуто с възстановката на бомбата не бих се учудил да е измислено, или подкрепено от него, точно в същия план. Наистина не е искал да обиди никого – единствено да убеди в нещо себе си.
@Делибалтова: Не мисля, че е бил по начало алтруист. Просто не е бил и чудовище, бил е обикновен човек… А за името на самолета – не са му го предложили специално, просто не е било забранено да си кръстиш самолета (и защо да е – това не е соц-армия, целта й е борба с врага, а не мачкане и видиотяване на личния състав).
Добре, ако се опитаме да го приложим, синдромът на Пол Тибитс обяснява ли поведението на голяма част от беловласите поддръжници на комунистическата идеология в съвременна България?
Струва ми се, че да. Трудно поносимо е да се окаже, че цял живот си се борил за грешна кауза…
@Делибатова –
Алтруизмът (ако обичаш другите, без да знаеш как да обичаш самия себе си), и самопотъпкването и смирението (пред Бога… примерно) са донесли не по-малко злини…
http://lydblog.wordpress.com/2007/11/24/longanlon-at-turtles/
@Григор: Вземи си препрочети “Неестествени причини”, аз вече го направих. Обърни особено внимание и на другата история, тази за Ракша.
Продължавам да съм твърдо убедена, че Тибитс не е бил обикновен човек, а обикновена ГАД.
Понякога ме учудваш със способността си да извлачваш такива солидни телета изпод най-ординерни волове :-).
@Жилов: С определението ти за алтруизма не съм съгласна, в смисъл, алтруизмът не включва задължително незнанието как да обичаш себе си. Алтруизмът е едно твърде уважавано от мен качество, незнанието да обичаш себе си – твърде сериозен недостатък.
Но за това, че самопотъпкването и смирението носят не по-малко злини, съм съгласна на сто процента!!! И на повече щях да съм съгласна, ако имаше начин :-).
Когато говорите за “масов убиец”, пропускате един фактор.
Ножът.
Много хора са способни да се самоубият, НАТИСКАЙКИ спусъка на пистолет, но не биха могли да направят същото с НОЖ.
По същия начин много хора биха могли да НАТИСНАТ бутон, който убива милиони, но не биха могли да убият един (десет, сто) от тях с НОЖ.
Екраните и бутоните са отчуждена абстракция; бутони се натискат много, много лесно. Ножът не е абстракция. Твърде е остър.
Макар че Григор често вижда хората по-добри, отколкото са, съм склонен да се съглася с него. Тибитс е обикновен човек, познавам много такива.
@Жилов:
май живееш в ужасно обкръжение.
@Комата
Не играеш честно.
Привет Жилов! Ние с тебе имаме различни светогледи. Аз нямам амбиция да променям твоя, но понеже се обърна персонално, ще се постарая да обясня.
“Обичай ближния като себе си” казва всичко по въпроса. Сам разбираш, че нагласата е да обичаш и себе си и другите, и в това няма противоречие, а е най-нормалното нещо.
Не воювам с Бог, нито с хората. Обичам ги. Струва ми се, че някои от тях грешат, както и самата аз. Когато е възможно, казвам им го. Благодарна съм, когато и другите го правят за мене.
Живея по тия съвсем прости правила и ми е леко. Не разбирам за какво самопотъпкване говориш, а ако имам смирение, то е пред нещата, които не мога да променя, защото не съм всесилна все пак.
@Жилов: Не играя изобщо :-).
Pingback: Пещерата на неандерталеца » Blog Archive » “И” като “Икар”
@Комата, а ти в какъв свят живееш?
За да не злоупотребявам с блога на Григор, тук
http://www.webkeybg.info/the_cave/?p=23
съм нахвърлял някои мисли по въпроса.
Любопитна история. Наистина е интересно да разберем отношението на Тибитс към случката, но не по-малко интересен е твоят опит да разбереш позицията му от човешка гледна точка. Просто случаят е малко по-различен… Тук Комата е права. Май става дума за обикновен гад. Животно – тъпо и ограничено. Това че е честен спрямо нечовешката си позиция по никакъв начин не го извисява.
Алтруизмът за някои субекти съвсем не е абстракция, а чувство към конкретни хора ¬– познати, близки… Всички други просто са не-хора и към тях нямат задължения. Такива за Тибитс са японците. Зверствата им във войната са резултат от манталитета им, следователно – те не са хора. Всъщност може да е далеч по-просто. Не изглеждат като американци, не говорят разбираемо, значи, не са хора. Без значение дали носят оръжие или не. Те са просто японци.
Човешката психика е доста гъвкава в създаването на правила и заобикалянето им. Наистина ми е интересно да си представя как се е почувствал Тибитс когато е открил, че хората около него очакват да се срамува. Може би обикновения човек би се опитал да изглади разликите си с обществото и би се опитал да вникне в “грешката” си. Тук случая е друг. За този човек е немислимо да приеме, че е осъзнат убиец на невинни. Той няма нужда да се съгласи с това твърдение защото и така си му е добре. Просто няма невинни японци. Предполагам става дума за ограничен мироглед и обикновено твърдоглавие. Да не забравяме, че войниците се възпитават точно по този начин.
Преди време попаднах на една история за отказа на един офицер да замине за Ирак. Видеото се разпространяваше по YouTube. Дилемата привидно беше много подобна – да прегърнеш удобното оправдание, или да направиш морален избор. Този офицер, е напълно убеден, че войната в Ирак не е “справедлива кауза”. Пред това да се бие в чужда гражданска война, да стои с пушка срещу цивилни и да умре като окупатор, той избра да влезе в затвора.
Мисля че си твърде щедър в оценките си към другите. Не във всеки стремежа да бъдеш по-съвършен, означава да бъдеш повече човек. Подозирам дори, че по твоите критерии болшинството хора биха минали за социопати. За съжалението мисленето не е рефлекс, а изисква усилие. Освен това моралът изобщо не е нещо абсолютно.
@basstoon: Съмнявам се да е така. Не вярвам и по време на разговора с председателя на асоциацията на жертвите от бомбардировките (той самият зле осакатен) Тибитс да е имало как да продължи да ги възприема като не-хора. Особено след като онзи му се е извинил…
И да, офицерът, който е отказал да замине за Ирак, за мен е герой. Уви, твърде малко хора са като него… Но не мисля, че по моите критерии болшинството хора са социопати. За щастие, твърде малко са (за щастие не защото причиняват страдания на другите – процентът на престъпниците сред тях не е много по-висок от средностатистическия – а защото те самите усещат, че не са пълноценни, и това им пречи в живота).
Благодаря, Божо.
Не бих могъл да го обясня по-добре от теб.
За тази бомба и разрушенията причинени от нея, не трябва да се гледа само в зоната на северния Пасифик. Бомбата е демонстрация на мощ, предназначена за единствената в този момент световна военна сила – Червената армия. Без да съм напъно точен, мисля че съотношението на силите в Европа е било 30:1 в полза на съветската армия. Това престава да е от значение от момента, в който притежаваш подобно оръжие. Освен жертвите от Хирошима и Нагасаки още половин Европа е дадена курбан за да свърши войната…
@gecata: Дори така да е (съмнявам се, но хайде), това не оправдава Пол Тибитс и поведението му, нито дава ключ за разбирането му…
🙂 Коментарът ми беше във връзка с убеждението на Тибитс за това, че е предизвикал края на войната, както и поводът за използването на това брутално оръжие. Безмислената агресия не ми даваше мира доста време и доста порових по въпроса.
Иначе за да разбереш Пол Тибитс по-добре, може да се поогледаш за методиките за подготовка на персонал в армията на САЩ. Според мен са постигнали ненадминати висоти в промиването на мозъци. Човекът е професионалист, изпълнил успешно поставената му задача, която се явява и връх в кариерата му. Броят на жертвите и последствията са въпроси от компетенцитя на вишестоящите в командната му верига и не е въпрос, който го вълнува. И напрактика е извършил точно това, което е направил всеки друг от екипажа, на който и да е бомбадировач в тази война. Разлика има само в мащаба.
За обикновенния човек ликвидацията на 200 000 изглежда кошмарно. Но през войната е имало много такива печални събития. Примерно ротационните бомби на Barnes Wallis и атаката на язовирите в долината на Рур, която предизвиква предимно цивилни жертви, са повод за национална гордост на англичаните.
Само една корекция там, САЩ дадоха две цивилни жертви благодарение на балон с прикрепена бомба, приземил се на западния бряг. Май даже бяха деца. Както и да е, размислите ти ми харесват.
на Тибитс е била дадена възможността да се покае. И не го е направил.
Което ме кара да мисля, че надали преди това го е мъчела някаква съвест.
Според мен се е гордеел съвсем искрено с отказа си да мисли.
Войнишката клетва не е нищо друго, освен тържествен ритуал за отказване от мислене.
Всички разсъждения относно Тибитс трябва да продължат на това по-високо ниво на
отговорност. Докато има държави и военни машини тибитсовци винаги ще се намерят.
Излишно е, Тибитс да се извинява – в подобни театрални представления са особено
силни политиците, дипломатите и всякакви други манипулатори.
Папата се извини за Ян Хус, но не отмени Инквизицията. Само я преустрои…