Експериментът на Милграм

(Това може би пък трябваше да се казва “Съществува ли Дядо Коледа – 4”.)

Стенли Милграм е американски психолог от втората половина на 20 век. Отнесен от инфаркт на 51-годишна възраст, още в началото на блясъка си. Както би казал някой прабългарин – прибран от боговете, да им служи.

Защото наистина е бил изключителен.

Наскоро след Втората световна той се заинтересува от зверствата на СС и СА из Европа и в Русия, от избитите милиони в концлагерите – и си задава въпроса как е възможно нормални хора (защото повечето участници в немските зондеркоманди са по начало най-обикновени хорица) е възможно да извършат такива неща. Следва серия опити, прочули се по целия свят, и една книга, превърнала се в една от библиите на психологията – “Принципи на подчинението”.

Класическият опит, върху който е изградена постановката на Милграм, е описан в романи и пиеси. Идеята му обаче е съвсем простичка и прозаична – въпреки че резултатите са достойни за перата на великите майстори.

Милграм пуска обява в университетския кампус, че набира (срещу възнаграждение) доброволци за опити в областта на психологията. На предварителния инструктаж им се обяснява, че опитите изследват влиянието на електрическия ток върху процесите на запомняне. Опитът се провежда от двама доброволци – единият е свързан с проводници, другият му чете от съседна стая фрази с нарастваща сложност. Когато свързаният не успее да повтори фразата точно, другият му пуска токов удар с определено напрежение, което всеки път се покачва с 10 волта, докато не се стигне до максималното напрежение на апарата. Информативно се съобщава, че ток от 100 волта вече е неприятен, от 150 – опасен, а от 200 може да бъде смъртоносен. Доброволците имат право да се откажат преди началото на опита, но не и през него – иначе ще изгубят възнаграждението.

След инструктажа доброволецът се оказва в двойка с друг доброволец – симпатичен добродушко на средна възраст, примерно мистър Уолъс. Теглят жребий кой къде ще отиде – пада се, да кажем, на жиците да бъде мистър Уолъс. Е, а другият доброволец трябва да провежда упражнението с фразите и тока. За да открие в съседната стая, че максиманото напрежение на апарата е 300 волта.

Опитът започна, и в един момент границата от 100 волта бива прекрачена. Мистър Уолъс започва да се пооплаква от тока. На 150 волта той вече се чувства зле; на 200 крещи, че сърцето му като че ли спира при токовите удари; на 250 се налага медицински екип да го свестява, и едва ли не съживява след всеки удар. На 290 екипът го изнася на носилка на бегом… ако другият доброволец стигне дотам, и не се откаже.

Да, правилно се сещате. Мистър Уолъс е актьор, който работи за Милграм. Жребият е белязан, така че на “жиците” се пада винаги той; ток няма, само указания през скрито прозорче как да реагира. Подопитно лице всъщност е другият доброволец. А опитът е на тема подчинение.

За ужас на всички експериментатори, и дори на очаквалия подобно нещо Милграм, огромният процент подопитни докарват тока до крайните стойности, за които знаят, че са вероятно смъртоносни. Много от тях го правят, разкъсвани от угризения, плачейки и протестирайки – но продължават, тъй като инструкцията е строга (макар и наказанието – загуба на заплащането – да не е голямо). Твърде малък процент се отказват, и то като правило при вече доста силен ток.

Професиите се оказват на практика без значение – “хуманните” учители и лекари се проявяват наравно с военните и полицаите. Единственото изключение, което потвърждава блестящо теорията на Милграм, се оказват свещениците – твърдо вярващите, че авторитетът, комуто те служат, стои априори над всеки земен авторитет.

Милграм провежда опита в различни варианти. В някои възнаграждението е символично или липсва, в други е доста по-високо. В трети инструкцията да не се прекъсва опитът е формулирана по-строго, или по-меко. Оказва се, за поне малко гордост на човешкия род, че размерът на възнаграждението е от много по-малко значение, отколкото строгостта на инструкцията.

Изследвано е и социалното повлияване. В някои варианти на опита пускащите тока са двама или трима (като подопитен винаги е само единият, другите също работят за Милграм). В някои случаи те настояват за прекъсване на опита, или дори си тръгват, в други – обратно. Резултатът е, че подопитните силно се влияят от позицията на околните – както в мнението си какво трябва да се направи, така и в смелостта си да го направят.

Особено силно е било подтискано желанието на подопитните да прекъснат опита, ако заедно с тях се намира авторитетно лице в бяла престилка – “професор Хопкинс”, което настоява опитът да бъде проведен докрай, и охотно поема отговорността, ако на “мистър Уолъс” му се случи нещо, защото подопитният му е пуснал тока. При тези обстоятелства почти 100% от подопитните довеждат тока до максималните стойности.

Милграм обяснява това със съчетанието от издадена заповед и “поемането на отговорността”, което снема от подопитния юридическата заплаха, и му дава възможност да се оправдава пред себе си. Предположението е, че именно този ефект – “поемането на отговорността” – е в основата на най-уродливите зверства на Третия райх… А пък лично моите наблюдения – че е в основата и на повечето от уродливите явления наоколо.

С което пак си дойдохме на думата – а именно, стигнахме до доброволното приемане на зомбирането, на волята на “Конниците”.

Това, че мутри се избиват едни други “на отговорността на Шефа”, е дребен проблем в сравнение с основния – че всички ние действаме по същия начин. Хвърляме хартийката от баничката направо на тротоара – “така правят всички, погледни какво е”. (Тоест, отговорността я носят “всички”, а не ние.) Не гласуваме на избори, защото “те всичките са един дол дренки”. (Тоест, те са виновни, че ние не сме си избрали по-свестните от тях, а не ние. Все едно като не гласуваме, та няма пак да има парламент, министри и прочее, или пък ще са по-свестни.) Вземаме рушвета (или го даваме), защото “така правят всички”, или “колегите ще ме нарочат, ако не съм като тях”. (Пак са ни виновни другите… Основната причина сега да не съм лекар с частен кабинет е, че не можах да преглътна идеята да претупвам и прогонвам тези, които нямат пари за рушвет, и така да загробвам десетки хора годишно. С което се гордея.) И това е сега – а в бъдеще ще се засилва все повече и повече.

Рекламата, примерно. Все повече усилия на психолози се впрягат в това тя на всяка цена да накара целта си да постъпи според предписанието – да купи еди-какво си, да гласува за еди-кого си, да подкрепи еди-какво си. И все повече бариери отпадат пред принципа “целта оправдава средствата”. Онзи ден блокирах портове TCP 135 и UDP 1026 на машината на мои клиенти, сериозно стреснати от popup spam (“Windows откри 522 съсипани файла на диска ви! За да се справите с проблема и да възстановите загубените данни, спешно се обърнете към еди-кой си сайт!”). Но това все пак е рекламна атака срещу машината – а повечето хора и не предполагат колко лесно е атаката да бъде извършена директно срещу потребителите й. Нито че има и още по-разпространени и удобни от компютрите средства за извършване на такива атаки.

Само че някои го знаят, и е въпрос на време да го използват. И тръгне ли надпреварата по тази спирала, предпазването от зомбиране ще се превърне в изкуство. А като се има предвид, че зомбирането по същество е нежелана модификация, или дори разрушаване на личността – това изкуство може да се окаже изкуство на оцеляването.

Дали бъдещето ще ни донесе свят, в който хората се делят на зомбита (огромното мнозинство) и хора? Не знам. Дали настоящето вече не е такова – може да се спори. (За малко ли популярни неща може справедливо да се реагира с “И тия хора карат коли и гласуват!”…) Но предупреждението на Милграм е живо: нашата социалност е врата към нас за приятели, но и за недоброжелатели. Без нея сме сами, с нея обаче можем да станем жертви.

Какво да правим ли? Според мен разумният човек нито си оставя винаги широко отворена вратата на къщата, нито пък я зазижда. Той преценява кого ще пусне през нея, и кого не. Понякога греши, това е неизбежно – но няма как иначе.

Един съвременен мъдрец беше казал: “В момента, в който пуснете на компютъра си програмата на Бил (Добре де, нека да е Джон, пък вие пак си мислете същото), това вече не е вашият компютър – това е компютърът на Джон.” С “мокрите компютри” е същото. В момента, в който пуснете в къщата си Картофа, по данни на патили, това вече е не вашата къща, а къщата на Картофа. Същото важи за предприемача Фараонсън, политика Благолажев, и олигарха Безимянний… Някои от тях могат насила да ни нахлузят ярем на добитък – но да кротуваме и търпим като добичета можем само по свой избор.

А такива като Левски, Ботев, или пък Дядо Коледа съществуват само за свободните хора. На добитъка те не му трябват.

Така че – нека да се погрижим Дядо Коледа да съществува завинаги. Струва си.