И пак FFII-BG

Обикновено опитам ли се да започна нещо ново, светът мигновено се срива на главата ми като сто тона конски фъшкии. И когато успея да я надигна, два-три месеца ги няма, изгубили са се неизвестно къде… Така стана и с FFII-България…

Споменавал съм тук обаче, че съм от шопски произход. (Добре де, само една четвърт – но най-горната.) Дано можете да си представите достатъчно добре колко точно инат означава това. Вдигнах си главата, не зная за колко дълго, но продължавам да бутам идеята.

Уикито се оказа добро средство за вписване и доизчистване на идеи, но не толкова добро за дискусия. Така че реших да го запазя като място за доизкусуряване на нещата, а за обсъждане да пусна пощенски списък. Списъкът е ffii-bg (в) lists.zavinagi.org, и всеки привърженик на идеята, който желае да помогне, може свободно да се запише в него. (Става, като изпратите съобщение на ffii-bg-subscribe@lists.zavinagi.org – ще получите обратно съобщение за потвърждение. Потвърдите ли го, адресът ви влиза в списъка. Отначало е в режим на модериране, като мярка срещу спамботове; веднага щом видя, че не е спамер, модерирането отпада. Ако пък решите да се отпишете, става със съобщение до ffii-bg-unsubscribe, пак в същия сайт.)

Може би една от причините да се напъна да поизбутам малко нещата е днешната отворена дискусия за отворените формати в администрацията. Улових ужасно малко от нея – понеделникът е натовареният ден за фирмата, в която работя, и днес внезапно се оказах единственият здрав в нея (споменах ли по-горе, че съм виден “късметлия”?). Но и това малко ми стигаше. Простичко казано, бяха ни събрали, за да ни обяснят, че тая нашата може и да я бъде. Ама ДРУГ ПЪТ. За тоя просто да забравим… И си помислих – ако вече имахме едно действащо сдружение, която да даде на съд решението на МДААР за “търга”, и да обърне вниманието на влиятелни европейски фондоразпределители върху нещата, нещата можеха да са много по-различни…

Дайте да го направим. Няма да се скатая, и да викам “дайте да дадем” – просто не мога сам открай докрай всичко. Дайте да направим най-сетне нещо, което да ни пази от най-злокачествената политиканска наглост, по дяволите! Поне в това отношение. Мъ-ъ-ъничко да си мръднем пръста, ей толкавичко, колкото да не сме ама абсолютно заспали, докато ни изгребват джобовете. Да не ги учим, че е чак толкова лесно, безопасно и най-вече доходно, че те на това бързо се учат…

Нека се опитаме поне веднъж да не се “спасяваме” поотделно. Стигнали сме дотук именно с девиза “всеки се спасява поотделно”. Нека се поорганизираме, и си защищаваме правата. Очаква се, че на децата си ще я оставим тая държава – дайте да не им отмъщаваме чак толкова страшно. Че и на себе си – повечето от нас ще са живи да видят старини, в такава държава, каквато са създали през младините си. А пък инфосферата е нещото, което обхваща цялата ни цивилизация. Не я ли опазим свободна, сами ще се заключим в затвор и ще подарим ключовете на хората и институциите, на които сме се нагледали как доказват колко доверие заслужават.

… Хляба наш насущний дай си го сам, казваше Радой Ралин. Но имаше предвид друго. Сетете се какво.