Закъснях за едноличния си протест с половин час, стигнах чак към 11:30 – здравето ми беше посдало нещо. Намерих там Комата, решила да урежда свой протест – кой знае защо, по същата причина, по същото време и на същото място. 🙂 По-рано, още в 11 ч., там е била Ели; разминали сме се за минути. А едновременно с нея е била и Делибалтова, въпреки че също е болна.
И това са протестиралите. (Което пак не е малко, като се има предвид ситуацията.)
… Стърчах на улицата пред Военния клуб, държах отпечатания набързо импровизиран плакат, и наблюдавах как реагират хората наоколо. Отначало сякаш всеки имаше своята реакция. След това общото бързо изплува и се уедри, очертаха се няколкото основни типа реакции.
Журналистите с камери (с едно изключение – мисля, че беше телевизия Евроком) много старателно ни подминаваха. Забързани стъпки, полуизвърнати виновно към нас гърбове, уплашени погледи. Вероятно предупредени, че лоши за правителството ни неща не бива да бъдат отразявани; вероятно дълго преди нашия протест. Отминават с мисъл за хлебеца си, с изражение “не ви забелязвам, случайно гледам надругаде”. Страхливото оправдание на някой, който знае, че не бива да постъпва така, че е виновен, и му е неудобно от това – но въпреки всичко го е страх.
Ходещи свидетелства за продажността на медиите у нас, и агресивността към тях на управленците ни. Натоварени – като връх на подигравката към професията им – с камери и стативи… И пред очите ми внезапно изплува отдавна забравен спомен. Одеса, 1988 г. Перестроечни плакати по улиците, които осмиват съветската идеология, лъжливост и безсъвестност. И ние, група български туристи, вървим уплашено по улицата. Иска ни се да зяпаме с удоволствие, и да ръкопляскаме, и да снимаме плакатите или дори да си купим някой… а вместо това вървим, полуизвърнати виновно с гръб към тях, не ги забелязваме, случайно гледаме надругаде. Със същия страх в очите.
Сбогом, свобода. Прощавай, демокрация. Здравей, социализъм – под каквато и кожа да си се скрил. Помня те. Познавам те. Нищо ново не си научил. И нищо старо не си забравил… Надявахме се, че сме те зазидали в миналото, че сме се отградили безопасно от теб. Но безхаберието ни е прокопало дупка в стената от време, издигната с толкова труд, и отново си изпълзял. И отново завърташ камшика на страха, за да ни вкараш под строй в оборите. За да бъдем отново сто и десет хиляди квадратни километра ферма, с осем милиона овце.
– Не ферма, драги. Фирма. Нали за това се борехте? На ви го. Не ти ли харесва? – Реалността се е раздвоила странно. Едновременно съм пред Военния клуп с плаката в ръка, и в някаква тъмна зала, и на другия й край стои, едва различим в мрака, събеседникът ми.
– Млъквай. Каквото имаше да казваш, си го казал отдавна – сега само се повтаряш, с други думи. И фирма да го наречеш, и демокрация, докато ти го строиш, винаги ще е ферма.
– Че защо тогава оставихте мен да го строя? Защо не направихте като чехите, унгарците, поляците? Не е в мен проблемът. Ако бяхте хора, нямаше да съм тук, ама не сте. Докато има добитъци, ще има и пастир, дояч, стригач, колач… Иначе, точно намери думата – добитъци. Поздравявам те. Дано това те стопли, ха-ха-ха.
– Докато те има теб, ще има и хора, и ще са ти трън в петата. Винаги.
– Ти си Дон Кихот, драги. Луд, който вярва, че от добитъка стават хора. Откачен, като всички други, пред които добитъците уж се прекланят, ама истински се кланят на мен – всякакви там Левски, Бенковски, опълченци, Паисиевци… Не съм ти “социализъм” – по-древен съм и от Маркс, и от Мойсей, и от всички имена, запомнени от историята. Хиляди като теб са забравени, а аз съм пак тук, и ще бъда.
– “Хилядите като мен” си имат общо име – човеци. Били са тук преди теб, колкото и да си древен. И ще бъдат тук и когато вече ще те няма. Отделните имена се забравят, и тези на твоите слуги също – но един ден ще се забрави твоето, а човеците ще останат.
– Дали? Единици сте. Останалите грухтят и чакат да им сипя ярма в копанята. И нямат нищо против да ги доя до сухо, яздя, стрижа, дера, коля за кеф. Ако не им харесваше, нямаше да мога. Лъжеш себе си, че можеш да ги промениш.
– Да лъжеш се опитваш ти, но не успяваш. За единиците и останалите съм писал отдавна – не на мен тия. Върви да ги продаваш на който още можеш. Времето ти изтича…
Двойната реалност внезапно се слива, като филмов ефект, и отново съм само пред Военния клуб, и дискутираме с Комата минувачите.
Очаквам да видя една друга група – възрастните минувачи, свикнали на соц-страха, които да подминават по същия начин. За моя изненада обаче я няма. Възрастните крачат спокойно, гледат свободно. Някои недоумяват при вида на плаката – очевидно не са в течение на историята. Други се усмихват и кимат. Някои спират, казват окуражителни думи, питат кога ще има организиран протест, с какво да помогнат… Отпращам ги със съвети да следят в Интернет. Ако те нямат достъп, да помолят да следи някой познат, който има, и да ги предупреждава.
Пълна противоположност обаче са доста от по-младите. Същото подминаване като на журналистите – но без усета за вина, просто с безразличие. Не ми влиза в работата. Кво ми пука, аз съм добре… Вирнати нослета, безразлични към всичко извън собствената кожа. Кви деца, кви пет лева, не ме занимавайте…
– Наско казва, че истински хора сме само правените преди 1985 – подхвърля Комата, ядосана от гледката. – Дето сме от самолетна стомана. По-новите са китайско производство. Ментета, демек…
Кимвам утвърдително. И двамата чудесно знаем, че не е така, че и сред младите има предостатъчно свестни и достойни хора. Но за миг отчаянието е взело връх… След секунда вече и двамата се срамуваме лекичко. Нищо. Нека ни е за урок – друг път да знаем, да не се предаваме лесно. Това е малка победа за оня от тъмната зала – нямаме право да му я даваме.
Вече раздрал пелената на яда, се вглеждам по-внимателно в младите. Да, много от тях не разбират за какво става дума. Но и много се заглеждат в плаката. Не им говори нищо. Не разбират защо на Масларова трябва да й се иска оставка, и дали не е просто за редовност. Така са научени – да се спасяват поединично… Нищо. Ще мине време, и животът ще ги научи, че “спасявай се поединично” в някои случаи е лъжа. Че истината е “загивай поединично”, или пък “спасявай се заедно”. Просто не са имали времето и опита, който са имали по-възрастните – но ще станат от доста от тях човеци.
Гледай хубаво, Оня от залата. Опровержението ти крачи покрай мен. Още не знае какво ще стане от него, може би не вярва. И надали някога ще те срещне в лице, като мен. Но ще стане, знам го. И ти също го знаеш.
Към 12 вече започва да ме втриса, и се налага да си тръгна. Чуваме се с Ели. Оказва се, че двамата с Комата сме изпуснали Масларова, но Ели не е. Че разпънала плаката точно под носа й. И че Масларова просто я изгледала с безразличие. Тъй де, защо да се впечатлява от един протестиращ?…
И двамата обаче и за миг не съжаляваме за протеста си, ако и да сме били почти сами. Вече не съм млад, знам – не всяка битка може да бъде спечелена. Но и без да съм самурай, знам и друго – достойният бой е по-важен дори от спечелената битка, той е истинската победа. Моят свят свършва с мен – боря ли се докрай, може и да падна, но дали в бой или в леглото си, ще си тръгна непобеден.
Така че и сам воинът е воин. Винаги.
Да, екипът, който ни снима беше точно от телевизия “Евроком”. БНТ-то се изниза покрай нас с цялото си снаряжение като товарния покрай малка гара. Имаше опит и от страна на някакъв млад мъж да ни снима, но аз му се оплезих и той ми се скара, че му развалям кадъра. А се оплезих, защото в такива случаи е редно преди да ни снима, да ни се представи. Аз го попитах кой е и с каква цел снима, но той не благоволи да отговори.
Зарадвах се обаче на няколкото съпричастни хора, които се спряха да поговорят с нас или поне с жестове ни показаха одобрението си.
Свалям шапка за акта и за отражението му. Ако искате пишете за следващият път на посочената поща. Денят след новината за побоя над Асен Йорданов ми се видя прекалено черен, но вашите действия и думи успяха да осветлят краят му.
Ако ти пука, защо да не се опиташ да спечелиш битката? Има много битки, но не можем да участваме във всички от тях. Ето защо можем да подберем някои от тях и да се постараем да бъдем ефикасни – доколкото можем.
Но ако днес получим оставката на Масларова, на нейно място ще дойде поредната Масларова (тази, сегашната, не беше ли министър на същото преди години?). Ако закрием едно Могилино, утре BBC ще покаже филм за следващо Могилино, а моята майка (от тези от самолетната стомана, родена 1943) ще продължи да се вълнува от подбора за Евровизия и защо в Италия има над 2,000 музикални фестивала, а тук по-малко. Когато я прекъсна да я питам дали е гледала филма за Могилино предния ден, ще ми каже, че е видяла рекламата и й е достатъчно да разбере за какво става въпрос, а освен това не се знае дали всичко е вярно, и ще продължи да си гледа онова с Евровизията.
Не знам как точно се променя цяла нация. Може би става лекичко, с подмамване. Не знам…
Изгледах филма още веднъж. Без звук, само картината. При повторното гледане (вече без чак толкова емоции) ето какво видях:
– децата умеят доста неща. Видяхме няколко, които умеят да пишат, да се решат, да се обличат, да седят на гърне…
– облечени са добре.
– имат хубави завивки, чаршафчета, колички за неподвижните, климатици, парно. Абсолютно убедена съм, че в цяло Могилино и околността това е единственото място с климатици.
– в дома има някакъв установен ред и децата го знаят.
– слабичките деца не са слаби от недохранване, а защото са болни. Ако има недохранване, всички деца щяха да са слаби, но всъщност не всички са. Някои даже са пълнички. Не вярвам тях да ги хранят отделно и с различна храна.
– гледайки филма, ние сме наранени заради злата участ на децата да се родят с недъг и да бъдат изоставени от родителите си. Ние всъщност НЕ сме наранени от грижите, които се полагат за децата, нито от лошите условия на живот в дома, нито от лелите. Лелите са врагът, който ни се иска да намерим в момента. Всъщност именно лелите се грижат за децата. Именно те са научили децата да ходят, да говорят, да седят на гърне, да си мият устата след ядене. Лелите им сменят памперсите и ги преобличат и ги къпят и не се гнусят да ги вдигнат на ръце, докато хуманистичната журналистка пипаше онова болното детенце, ама не с разтворена ръка, а с опакото на ръката си – както се пипа нещо съмнително на пипане или нещо гнусно.
– гледайки пак филма, видях да се редуват кадър с мерцедес и кадър с кон и каруца и кадър с москвич, който минава край патки. Е, и какво, се запитах? Нередна гледка ли е в селото да има овчар с овце? И какво беше внушението на тоя кадър с овчаря и овцете?
– ние просто се уплашихме от гледката на деца с безумни и празни погледи, клатещи се неуморно на столчетата и пъхащи цялата си ръка в устата и удрящи главата си в преградката на креватчето. Уплашихме се от безвремието, което тече във филма. Уплашихме се от липсата на надежда, че някой ден онова дете със синдрома на даун ще стане нормален и пълноценен човек. Уплашихме се, че, това може и да се случи на нас… на децата ни…
Сега, втори път гледайки филма, всъщност ми се иска да поздравя лелите в оня дом, че поне по 8 часа на ден от живота си посвещават на тези деца. Малко или повече – но те са там, сред клатещите се болни деца. А ние не сме.
@Григор: Мигът ми на отчаяние се е проточил доста отдавна… но като идвам тук, сякаш той се разкъсва. Сякаш ще има край все пак онова, дето отчайва. Кога? Не знам още. Важното е, че има хора, дето смятат (и към които пак се “връщам” и аз), че е възможно.
@Комата: Много ми е мъчно, че съм съгласна с това за самолетната стомана и китайския порцелан – обаче в някаква степен просто е така. В голяма степен. За щастие, има си изключенията наистина.
@Lyd: Права си, че всичко е до конкретния човек, а не само до годината му на раждане – но все пак тенденцията според мен я има. Няма как да не си го забелязала, ти си учителка. А от това, което съм чела при теб, вероятно добра.
А за как се променя цяла нация, има го начина – но наистина е бавен; онзи, най-ефикасния. Защото той е чрез децата – и по този начин чрез техните деца, после чрез внуците им и т.н., докогато е нужно. Идеалистично? Не повече от всяка друга идея по въпроса. Твърде бавно? Ами зависи от качеството на въздействие – може пък да се окаже и по-бързо от други “скоростни” методи…
торба не си прав.Следващият път го направи черно-бял да не би нещо в цветовете да те смути.
Естествено че режисьорите си имат своите трикове, иначе всяко магаре с камера ще записва
шедьоври
това което става в този дом е, че просто чакат да умрат.
за какво да се грижим за тях те са си много зле по рождение.
Аналогично нещо изпитах отблизо, не на филм, когато майка ми получи инсулт.
Аз съм си програмист, не съм лекар, очаквах лекарите да направят нещо, да момогнат…
Не, просто я бяха отписали, 1 месец в кома докато почина от някакви усложнения.
До сега се будя с кошмари, че поради некадърността си не не съм направил необходимото,
за да и помогна.
Плаши ме мисълта че може би съзнанието и е било там, лишено от възможнаст
за нормална комуникация, бавно загивайки, каквото става и с тези деца. Докато гледах филма асоциацията с най-лошото, което си представях за майка ми беше много плашеща.
Ние имаме възможност да осигурим на тези деца много по-качествен живот от това на което са подложени, но не сме го направили. Другото са празни приказки.
@Торба от дир.бг: Не съм съгласна. Относно недохранването – да, за него допринася съответното увреждане; но въпросът просто не е в това. Въпросът е, че не се полагат необходимите грижи за тези деца като цяло. Липсват заниманията с тях, контактът; липсва дори истинско състрадание – сякаш болките и емоциите (защото тях ги има, грях му, който твърди обратното) на тия деца не са истински, сякаш просто децата нямат способност да изпитват тия болки и емоции… ей това аз не мога да го понеса. Ама какво пък е важно мойто понасяне – важното е, че тия неща ГИ ИМА РЕАЛНО, и едва ли само в Могилино. Ей това е трагедията, или ужасът или… знам ли каква да е думата, никоя не става.
Авторката на филма да се е гнусяла?? Не ми се видя. Спомням си момента, за който говориш – тя просто се страхуваше да не причини още болка с докосването си. А ти спомняш ли си, че в друг кадър прегръщаше детето изцяло?
Относно това дали филмът е манипулиран от самата авторка (някъде срещнах такова становище) – да, не знам на 100% как е било; но от това, което виждам, мога да си направя доста изводи.
@Торба от Дир.бг:
Поздравявам ви за подходящия избор на ник.
Приятно пребиваване във фермата.
@торба: Ммм, нормално е да има и по-охранени деца – тези, които могат да се хранят бързо сами, а оттам да докопат и храната на други. Ако пуснеш звука, ще чуеш от самите лелки, че храната никак не е добра. Не знам защо би трябвало да си го измислят. Не знам дали дебелината е най-точния признак за здраве – в бедните държави се смята, че е. Да, някои ги хранят в устата – доста бързо, както, предполагам, се гушат патки.
Да, имат хубави юрганчета, както и разни съоръжения, но някои от нещата, които са налице, не се използват за да се образоват децата.
Лелките работят там, защото няма къде другаде да работят – нали затова не закриваха дома – за да не останели хората без поминък. Иначе виждах как хващат леките като перца деца като кукли (да не кажа като парцали) и ги преместваха с една ръка, небрежно от едно място на друго – като предмети.
Ако ти имаш деца, би ли се радвал(а) да умеят “да пишат, да се решат, да се обличат, да седят на гърне…” Нещо друго дали не би било добре да умеят? А аз си спомням само едно момиче, което можеше да пише – беше дошло голямо в дома, беше ходило на училище. В дома след месец започна да се клати.
Да, някои болести са тежки, което изисква допълнителни грижи, а не оправдание на липсата на такива с факта, че имало някаква диагноза – някога – иначе отдавна май никой на никого не поставя диагнози. Но иначе има и деца, които са влезнали просто глухи или слепи. Аз познавам такива хора, които не са израснали в Могилино и смятам, че доста добре се справят отвъд стоенето на гърне.
@SV: Защо новите поколения са китайско производство? Имат генетични изменения или се отглеждат от хората от стомана? И аз често се изкушавам да мисля, че някои поколения са “по-така”, но все по-често установявам, че в онези времена съм общувала с доста подбран кръг от хора, а сега имам досег до всякакви. И хората някак се смесиха, а някои нещица са по-прилепчиви от други, свикваме им. А когато слушам спомени на майка ми, която в онези времена е имала допир не само с подбрани хора (да си в езикова гимназия тогава, означава да си с подбрани хора – в голяма степен) … историите толкова ми напомнят за сегашните. Нямаше Планета, но оживените плажове гърмяха от записи на хисарския поп. Но ние някак забравяме някои неща. Мисля, че не бива да опростяваме толкова – факторите са много. Кой ли от тях е малкият чувствителен фактор, който би предизвикал the tipping point – хей това се чудя, но както съм казвала, Буда и Исус не са успяли, но не са били толкова критични към себе си (това си напомням често, когато си кажа, че не съм добра учителка). А на Григор ще кажа, че Буда и Исус може да не са успяли да отворят очите на кой знае колко хора, но не са се разочаровали от хората, не са се гневили на хората, а са ги обичали – без значение какви са.
Колкото до китайското производство, имам едни спортни обувки китайско производство, които безпощадно експлоатирам вече не помня коя зима подред и не дават никакви признаци на скъсване. Китайската ми раница пък я експлоатирам целогодишно и не по-малко безпощадно от десетилетие. И даяни, пущината. Така, че всичко е относително 🙂
@Торба, ще повторя коментара от собствения си блог и тук :
Тези, които знаят да четат и пишат, дали са се научили в дома от леките, които едвам насмогват да ги нахранят, изкъпят и облекат? Или го знаят от живота извън дома и просто са от достатъчно скоро в Могилино, за да не са го забравили все още… Виж Диди как само след няколко месеца нямаше интерес към списанията вече;
За парите, вложени в дома, никой не отрича – това е едно от малкото неща, за които директорката каза, че съжалява. Колко било вложено и щяло да се похаби като затворят дома. но някой да даде пари за квалифицирани кадри като логопед, рехабилитатор?
Отново към точка 1) – колкото повече години са в дома, толкова повече слабеят до колкото аз разбрах от филма. Защото хроничната липса на витамини се засилва.
Ако има нещо, в което лелите са виновни, то е че са приели, че това е максималното, на което тези деца могат да се надяват в живота си! Иначе вина за мен носи ръководството, което не може да им осигури, отново казвам, квалифицирани грижи – дали това е директора, или община, на която са подчинени, или на Министерството на труда и социалните грижи…
Всъщност смисъла на кадрите с овце в това да се зададе въпроса защо няма малко стопанство около дома, с което да се осигурява прясна храна щом парите не стигат; Също подкрепям тази идея – не е нормално в селско стопанство да не могат да ядат пресни плодове и зеленчуци!
Аз се уплаших от това, че се измиваме с даване на повече пари за текущото положение, вместо то да се промени – психолог, логопед, дори обикновен лекар биха свършили чудеса за подобряване живота на тези деца! А какво оправдание ще намериш за тези деца, които са просто слепи или глухи по рождение, и заради това са отраснали без дори да се научат да говорят.
И отново опираме именно до средствата и тоталната липса на политика спрямо децата и семейството в продължение на повече от десетилетие. Средствата за подобни заведения са далеч от необходимото. Кой психолог или рехабилитатор би отишъл на подобно място при положение, че може да изкарва в пъти повече в някоя частна клиника или фитнес зала? Да, има хора, на които това им е призванието и аз самият познавам достатъчно такива, които работят именно това. Но те далеч не са достатъчни. Проблемът и тук е както в нормалните училища. За да работиш това трябва да си идеалист или да имаш някакъв друг доход, който да ти позволява да следваш призванието си.
Да, оставката на министър Масларова е на място да се потърси. На място е да й се търси отговорност. Но да се търси само от нея, не е ли недостатъчно? Защото това е нещо, което не е започнало да се случва от избирането на тази власт. Или дайте да одерем кожата на един, пък останалите да дишат свободно, че са се отървали.
Да, нещото, което наричаш “социализъм” не е мръднало от тук от повече от столетие. Седи си тук, сменя си куклите и символите и цветовете на конците, сменя името си и външния си вид. Всичко е въпрос на страх у публиката, както е казал Херман Гьоринг.
Много се приказва в тая държава. Много.
@Ирина, при твой предишен пост бях коментирала, но така и не получих отговор или реакция. Надявам се не се събираме тук само за да цъкаме с език.
Трябват действия. Каквито и да е, но действия.
Отчитам се за първата половина на деня.
Ето какво установих:
1. Домът е трябвало да бъде закрит още през 1999-2000 г. Поне от тогава е с най-лоши показатели и стряскащи проблеми.
2. Работодател и отговорен фактор е кметът на Община Две могили, Русенско г-н Дамянов (или Димитров), тел.08 141/20 06 или 08 141/22.54. С него трябвало да се говори за разрешение за посещение в дома в Могилино.
3. Досега именно общината не е допускала затварянето на дома, за да запази работните места (това е официалната версия).
Един вид държат си болни деца едва ли не за заложници, но вместо откуп искат заплати. Направо така ми звучи, при положение,че не са направили най-необходимото за живота, здравето и развитието на децата толкова години!!!
4. В общинската структура специализираният орган е Отдел за закрила на детето (ОЗД) към дирекциите “Социално подпомагане” (ДСП) в град Руе, тел. 082/82-02-52
5. От държавната администрация си има ресорен министър в Министерството на труда и социалната политика
6. С проблема се занимава Българският хелзинкски комитет (БХК), Движение на българските майки, УНИЦЕФ.
7. Има различни дейности след филма – още от м. септември: осуетеното посещение на английските специалисти с БХК, протестен митинг на българските майки, създаване на блог Могилино . . .
Всеки може да подпише петицията http://www.bgpetition.com/izostaveni_deca/index.html
8. Статия в русенския в. Бряг от 1.12.2007
http://www.brjag.eu/index.php?option=com_content&task=view&id=17518&Itemid=2
от Валентина КАРАДЖОВА
Съдбата на десет деца от дома в Могилино вече е различна след съставения план за действие по закриване на институцията. Две от тях са настанени в русенския дом “Надежда”, други пет отиват в защитено жилище в село Долен чифлик, Варненско, а три ще посещават специалната детска градина “Зора”, съобщи вчера пред медиите директорът на регионална дирекция “Социално подпомагане” Даниела Великова.
Тя добави че е сформиран екип от специалисти, които от тази седмица посещават децата. Уточнено е състоянието на всяко от близо 70-те деца и е взето решение къде ще бъде настанено след закриване на институцията. Изцяло е променен хранителният режим на децата и той ще бъде спазван до окончателното извеждане на всички питомци на дома. УНИЦЕФ, която е една от организациите, участвали в изготвянето на плана за действие, е предоставила допълнителни средства за закупуване на дрехи, храни и завивки. Както вече писахме, домът в Могилино трябва
да бъде закрит, а децата пренасочени според състоянието си в институции, защитени жилища и приемни семейства. Спешните мерки бяха взети след посещението в началото на ноември на тримата министри в Могилино – социален, правосъден и по европейските въпроси, за което “Бряг” писа. Тогава бе взето решение за закриване на дома след 6 месеца.
Русе NEWS http://www.pyce.info/news,1,10915.htm съобщава още:
Великова уточни, че домът в Могилино няма да бъде закрит, а само преобразуван, вероятно в защитено жилище. Лежащоболните, които не могат да се обслужват сами, ще бъдат изведени в институции в Русе и други общини, където за тях ще се полагат 24-часови грижи
Сега, преди да се обаждам ви моля да уточним целта си.
Да наказваме виновните ли? – Нещо ме кара да мисля, че ще се окажат доста . . .
Да помогнем на децата от филма ли? – Изглежда вече не са всички на едно място.
Да проследим развитието лично и да открием повече информация, която да разпространим?
Или нещо друго?
@Делибалтова
Хиляди благодарности за информацията.
Аз лич
@Делибалтова
Хиляди благодарности за информацията.
Не мисля, че ще ни дадат някакъв шанс да накажем виновните. Но това не пречи да не спираме да го искаме.
Да помогнем на децата от филма… с тях вече са се ангажирали доста други организации.
Да следим развитието на историята мисля, че е най-малкото задължително. А и сериозно подозирам, че това не е единственият дом в такова положение у нас. Мисля, че ще е добра идея да потърсим и други и да алармираме същите организации заели се с Могилино, че (много ми се иска това “че” да е “ако”) положението и там е такова. И да следим и тези истории.
Благодаря Асен, информацията е една трошичка, дреболия. Ти какво би се заел да свършиш от изброените неща?
За да върви работата нека всеки каже какво е направил или какво ще направи, а не какво трябва да се направи, защото нищо не се прави само.
@lyd (и други): Изказването за правените преди и след 1985 г. беше просто миг на отчаяние, на предаване пред това, което нарекох на спонтанната си представа “Оня от залата”. И съжалихме за този миг веднага, и осъзнахме грешката си. Написал съм го по-горе… И да, съвсем сигурно не съм толкова велик и слънчев като Буда и Исус. И съм щастлив, че има кой да го каже направо – вече ме е малко страх от отговорността, с която ме натовариха някои читатели тук…
@Асен: Да, точно за това призовавам – дайте да одерем кожата (всъщност, да потърсим съдебна отговорност) на един. Защото все така става, че понеже всички са лоши, не я търсим на никого, и те стават по-лоши. Нека започнем от някого, дори ако не е най-виновният измежду тях. Не е важно да започнеш почистването на дома си задължително точно от най-мръсния ъгъл. Важно е да го започнеш отнякъде – иначе той ще си остане мръсен.
@Делибалтова: Ето това се казва свършена работа! На фона на събраната тук информация и аз не смея да кажа, че съм направил нещо. Да, с нея вече можем да направим нещо – да проверяваме как стоят нещата, да търсим къде е заровена истината, да вадим на бял свят обещанията и да следим дали се спазват… Браво! И благодаря от сърце!
Като начало, е добре да говорим с кмета, и или да вземем разрешение за посещение в дома, или да изясним кой точно не го дава, и да го напишем открито. След това да се организираме някак, и да отидем да видим, и по възможност да снимаме положението. Без излишни емоции и злоба, но с твърдо желание да наблюдаваме внимателно какво се прави за подобряване на положението на децата. Предлагам да започнем с това. Ако успея утре да се прибера в офиса през работно време, ще се опитам да звънна на кмета, и да говоря с него. Ще се опитам да се свържа и с мои познати, които работят в една ДСП тук в София, и да разбера как точно стоят нещата с подобни домове – кой шеф, кой отговорен.
Когато вляза в делови тон звуча доста рязко. Вчера пресякох ентусиазма на хората. Съжалявам. Да бях казала: никак не е трудно всеки да направи това, което умее, приятно му е и има възможност. Удовлетворението след това си струва. Добрият съвет може да е най-ценното.
Но сбърках и казах друго, ако може забравете го.
За мойта работа баба ми щеше да каже “от луда крава мляко”, макар че по нейно време едноименната болест още не е върлувала.
Приемам приоритетите, очертани от Григор и Асен. По-добре Гришата да говори с кмета, да се разберат по мъжки. Неговия телефон и името Дамянов получих от много любезната млада дама Манолова, тел. 81 19 683 в Дирекция Закрила на датето, която предполагам е към общината. Тя беше готова да даде информация за всеки дом в страната.
Нека видим резултата от разговора, за да си изясним накъде вървят нещата.
Много ще е удобно да си направим група “Могилино” в Gmail. Така се свързват и координират действията си в “Натура 2000”.
Без вас съм нищо. Ако Григ не беше започнал работата пръста си нямаше да мръдна. Не мога сама.
http://www.dnevnik.bg/show/?storyid=406824
Григор, ако ще правите пак такива протести срещу Масларова и Гайдарски, пишете ми. Ще сложим призив на блога за Могилино.
Сега виждам, че дискутиращите тук искате да помагате. Прекрасно!!!!
Моля ви преди да предприемете каквото и да е в Могилино или за децата там, да се свържете с УНИЦЕФ и “За нашите деца”, които водят дейности по закриването на дома в момента и да ги питате как да помогнете.
В блога mogilino.wordpress.com има много информация за това какво се прави в момента и какво е рпавено в миналото.
🙂
@Yana, аз мисля, че мога да реша какво да правя и без някой да ми казва. Нагледала съм се на “организирани” мероприятия. Нищо лошо. Колкото повече хора правят нещо по въпроса, толкова по-добре.
@Делибалтова: Благодаря много!!!
А… организирането на действия тук ли ще се проведе или другаде? Ако е в Gmail, може ли да се включа пак?
@Асен: Да, по моето скромно мнение (в смисъл, че си нямам опит с такива неща) трябва да се насочи вниманието към другите подобни домове – тук нещата са тръгнали нанякъде, ако се следят, по-зле няма как да стане. За наказанията – ами от един наказан да се почне, пак е добре; след него ще е ред на друг(и).
@Григор: :)) Веднага свалям своята част от отговорността; но какво да правя, като тук хем ми се връща вярата, дето я имах преди време, че все пак нещата може и да се оправят (т.е. да ги оправим), хем е изнесена по начин, който ми допада.
И извинявай за доста дългите коментари понякога; не знам дали е добре, но не мога да се въздържа:)
@Sami: Аз вече си признах веднъж, че много говоря, а малко правя (на този етап, преди бях по-различна); сега обаче искам да участвам, ако правите нещо по отношение на децата. Може ли? Ако беше свързано с друг някакъв въпрос, може би нямаше да ми прекипи (знам ли); но това как да го отминеш…
@lyd: Виж, много мисля (и попочитвам понякога) по тоя въпрос – за поколенията и за това накъде точно отива тоя свят… не си говоря просто така, каквото ми дойде. Или пък не успях да се изразя добре. Не, не е генетично, естествено, освен ако “има нещо във водата”:) (кой знае, може и това да се открие след време); според мен поколенията наистина се променят, защото просто светът се променя – много са факторите, не на последно място информационният бум; и така като краен ефект, в психиката просто “не остава място” за всичко – за достатъчно постоянство, достатъчно проверки, достатъчно емоции&размисли и разочарования дори; отношението към нещата се измества към по-повърхностно, зацепването за реалността вече не става във всички аспекти, а само в онези от тях, които най-лесно водят до успокоение, дори привидно. За пример – през 60те наркотиците са били по-скоро откриване едно “ново пространство”, докато днес откровено са си бягство, осъзнато или не. Вземи каквото щеш – връзки, интереси, забавления, … – същото става. А понеже наистина винаги всякакви хора е имало, промените са не качествени, а количествени, не толкова в отделния човек, колкото в общите тенденции за обществото; но понеже всички жевеем все пак в обществото, повлияваме се всички; медиите пък засилват тенденцията с определен вид печеливши за тях продукции… и така и така по веригата. И вече промените не стават за цяло поколение, а за половин. Имам и лични наблюдения. Не знам, но… това ми е мнението. А китайският порцелан и самолетната стомана, както и конкретната гранична година – те са само образни понятия. Просто са по-кратки.
http://mogilino.wordpress.com/
@Yana: Ако някой смята да разпорежда и ръководи нас тук… колкото по-бързо се излекува от заблудата си, толкова по-добре за него. Сбъркал е хората.
Григор, тонът Ви е груб и не виждам с какво съм го заслужила. Мисля, че няма нужда всеки, който иска да помогне в случая, да открива топлата вода наново. Да предприемате действия без да проверите всички останали какво правят, е безумно. И потенциално вредно за децата. Разбирам, че искате да сте герой и на челно място. Оставям Ви, с надежда, че нямате да правите глупости самосиндикално.
@Yana: Заслужили сте го с опита да ни разпореждате какво да правим, и какво не. И го заслужавате още повече с това, че дори след като проблемът ви е написан в прав текст, продължавате да не го осъзнавате.
Това с “безумното и потенциално вредно за децата” сме го чували познайте колко пъти и от кого. Така че също не е аргумент във ваша полза – напротив. Кара ме да мисля, че това какво вършите трябва да се следи и контролира точно така внимателно, както и това какво върши официалната власт – и да предприемам съответните действия.
И определено никой тук не иска да е герой – други са, които искат от околните да се съобразяват с тях. Но смятаме абсолютно категорично да правим самосиндикално каквото решим. Сверки с хора, които си представят, че ще ни нареждат, просто няма как да влизат в плановете ни. В противен случай щяхме да слушаме Масларова.
@Yana: Аз, например, не смятам, че проблемът ще се реши със закриването на дома. Той Сталин е решавал така проблемите: има дом – има проблем, няма дом – няма проблем. Моята лична цел е да помогна с каквото мога на деца в подобно положение, да потърся отговорност от виновните това да се случва в 21 век, в цивилизована държава, и най-вече да осигуря независим граждански надзор над това, което разните правителствени и неправителствени организации ще правят по случая. Между другото прочетох “Програмата за действията за закриване на дома”. Не се сърди, но няма да оставя отново чиновници да “се грижат”.
Толкова е тъжно, горките дечица. Гледах го вчера. И плаках. Днес пак го гледах, и пак плаках. Никой ужас не може да те разтърси така, защото знаеш, че е нереален, а това наистина се случва. На съвсем невинни деца…. Едва ли някой от нас би издържал дълго само поставяйки се мислено на тяхно място. И най-лошото е, че за тях като че ли няма изход от цялата тази ситуация, от институция на институция… доживот. Единственото желание на 40-годишен мъж да бъде “да има майка, която да слуша”… какво ли знаем ние?!? Когато човек преживее нещо много лошо, той не винаги става чудовище. Говоря от личен опит. Понякога избива на прекалена чувствителност. Толкова тежка за понасяне, почти невъзможна за понасяне чувствителност. Гледайки кадъра, като че ли се олицитворих с него. В момента се възстановявам от продължителен физически и психически тормоз (ако изобщо е възможно подобно възстановяване). Никога не съм писала и споделяла на никой за това, защото ме е срам. Почти не се чувсташ като човек. Чувстваш се като нищо, по-долу и от нищо дори. Загубваш представа за време, бъдеще, настояще и минало, като че ли всичко се слива в едно, а реалност и действителност се размазват на фона на безкрайните кошмари – къде сън, къде действителност – загубваш представа изцяло. Гледайки, ми се струва, че отчасти разбирам какво чувстват дечицата, но едва ли изцяло човек може да преживее техният ад, и най-лошото – ад, който сякаш няма край.
Ако има Бог, нека благослови тези, които правят дори и най-малкото за тези дечица. И дано съдбите им бъдат различни от тези от вторите домове, в края на филма.
П.С. Моля те, Григоре, не публикувай това мнение. Просто исках да си излея някъде какво мисля, но се чувствам твърде унижена, за да споделям в Интернет, а и баща ми е един от чутателите на блога ти. За нищо на света не бих рискувала да ги обременявам с подобни тревоги и надявам се никога да не разберат. Толкова е несправедлив животът понякога. Моля се за милите дечица, дано с новата година, дойде и един нов живот за тях. И дано няма други такива, с нищо незаслужили невинни създания, изживяващи подобни мъки, изживяващи подобен ад.
@littlebitcr4zy: Не ми се сърди, но ще го публикувам. Нямам честта да познавам баща ти, но не вярвам да се обремени с тревоги от това, че имаш ум и съвест. Ако аз ти бях баща, щях да се гордея, че дъщеря ми ги има. И да, щях да знам, че те боли – но тази болка е цената на съвестта. Бих бил тежко обременен с тревоги, ако децата ми не я изпитват.
А за дечицата, и тяхното щастие – те са като лозето. Не искат молитва. Искат помощта ни.
Не се сърдя, но поне ми смени името, моля те… Когато станеш родител ще разбереш. Онзи ден пратих линк на татко от блога ти за търговете за софтуер и Майкрософт и каза, че го знае.
Между другото, и преди съм си мислила за това, но сега съм твърдо решена да си осиновя детенце. Ако всеки помисли над същото, може би ще променим малко животът 🙂 Дори и да няма повече такива домове, всеки има нужда от малко топлина, а тези деца, дори и нормална храна е съмнително дали получават. Срамно е, че БГ е на първо място по изоставени деца…
Много ти благодаря, Григоре! Смятах, че те познавам, уви. Явно съм се предоверила пак. Благодаря ти. Докато другите празнуват, аз ще стоя стоя под напрежение и ще се чудя дали са го прочели нашите, или не са. И без това избягвам контактите си с тях, вече не знам дали ще мога да им се обадя наново скоро. Не знаеш какво причиняваш, нали?
@fucked up: Дали не се боиш излишно?
Вероятно съм на възрастта на баща ти. Нямам още деца, но децата на приятелите ми са расли пред очите ми, и съм ги чувствал като свои. Така че мисля, че зная добре как се чувства един родител.
И, поне от написаното дотук, не виждам защо би трябвало да се срамуваш или безпокоиш. Ако аз ти бях баща, щях да се гордея с теб.
(Ако мислиш, че можеш да кажеш нещо, което да промени мнението ми – е-майл адресът ми е на главната страница на сайта ми.)
В тази тема на два пъти не слушаш това, което хората ти казват.
L.B.C. иска да й смениш ника, за да не бъде разпитвана от родителите си за преживения от нея жесток тормоз. Има неща, за който хората предпочитат да не бъдат разпитвани и да не разказват, най-вече да не тревожат точно семейството си. Колко трудно е да бъде разбрано това?
Yana пък, заедно с други хора, е правила повече неща за децата от спонтанен и внезапен личен протест и то от доста време. Тълкуваш тона й като намеса и заповед, докато на техния блог се вижда от колко време следят всичко и действат.
@Жилов: Коментари от човек, който веднъж вече е бил одобрен, излизат автоматично, без да ги пускам аз. И като престоят няколко часа на сайта, влизат в какви ли не кешове на търсачки, уеб проксита и прочее – пък аз мога да ги сменям или трия тук колкото си ща. Нещата стават не само осрани, но и омазани. Затова не махнах този коментар, а вместо това се опитвам да успокоя авторката.
Колкото до Yana пък, преценката ни за нея е различна. Човек, който иска нещо свястно и чисто за децата, няма защо да държи първо да питат него с какво да помагат и с какво не: мераци за контрол изпитват други типове хора, които правят други неща – така че е не просто задължително, а спешно да проверим сами как стоят нещата. А човек, който приема желанието на другите да видят сами какво става за опит да се самоизтъкнат, според мен мисли единствено за самоизтъкване (колко ще ме прослави и възвеличи това, че съм видял и снимал как стоят нещата към момента?), и така потвърждава мнението ми.
Много ми е интересно как автоматично се обработват коментарите ми, след като всеки път трябва да въвеждам данни (къде фиктивни, къде реални), тъй като по стар навик редовно си ги трия, както и обикновено стартирам произволен браузър, който ми падне, някой с проксита (както този например), други с конект от уаърлеса на някой от комшиите за разнообразие, някой от друга ОС, обаче сайта ти автоматично ме разпознава, интересно как ли? Сигурно ще да е някаква магия. И най-интереснотое , че доста избирателно се обработват тези коментари, автоматично. Я, да видим сега дали ще стане фокуса. Ти сигурно трябва да спиш по това време, аз щото почти не мога. И много интересно също защо заговори за кеш и проксита, чак след като аз го направих, преди това беше на версията “абе, нищо ти няма, трябва да се споделя, иначе си вредиш”. Казах ти разкарай ме от сайта си, а за кеша не се притеснявай – нали за това е кеш.
Да, Григоре, много е хубаво някой друг да решава вместо тебе, да решава кое е добро и кое ти вреди. Също както лелката и момиченцето с изпочупените кости (Васка) “Абе, не може толкова да боли”, а то горкото си умира от болка. И не само, че лечение няма, но дори и успокоителни най-малкото не му се полагат, ако имаше една свястна жена от всички там, не би допуснала подобна анархия за нищо на света. Ама те им мерят температурата и щом няма, значи всичко е наред. 100% сигурна съм, че не толкова от недъзи и вродени/наследствени състояния са на това положение, ами са доведени до недоимъчни заболявания от еднообразната, нискокачествена и недостатъчна храна. Аз не видях нещо различно освен мляко и каша. Дори улично животно има по-разнообразно меню от едно дете… А това, че ядат като подивели, само показва, колко гладни са стояли. За един израстващ организъм… Да не говорим пък, че капка внимание, като някакви кукли. Радвам се, че положението се е променило.
Приятни сънища ти желая, и дано са спокойни, щото ако аз на някой бих разбила съня, едва ли биха били.
Няма да те притеснявам по имейла, защото нямам желание. А и ти не ми помагаш, както си си втълпил – вредиш ми.
@NoName: Механизмът за разпознаване е по име и е-майл адрес (който служи за парола). Вероятно някога си коментирала под същото име, и със същия е-майл (дори ако е невалиден, или не е изобщо е-майл). И обяснявам за него сега, защото сега разбрах, че не го знаеш (преди това пък на мен не ми беше ясно какво точно очакваш и искаш).
За дечицата – ще повярвам, че положението се е променило, когато го видя с очите си променено. След видяното, и особено след коментара на Yana тук, почвам да ставам леко параноичен по темата.
За останалото – както искаш. Съжалявам, че съм те наплашил. Но продължавам да мисля, че трябва да постъпиш както ти писах.
@NoName: успокой се, моля те. Достатъчно добре ми е познато това състояние на свръхчувствителност. Не позволявай то да те затвори в черупка и да те озлоби към околните. Довери се на хората, които са ти най-близки. Сега е моментът да се противопоставиш на негативното, докато то не е набрало сила. Говоря ти напълно от личен опит. За съжаление горчив. Искам да помогна на друг да не повтаря моите грешки. Довери се и ще видиш колко много хора искат да ти помогнат, мислят за теб, съпричастни са, чувстват твоята болка… Най-малко пък има за какво да се срамуваш. Ти си добър и чувствителен човек. Видно е по отношението ти към дечицата. Не позволявай на нищо да те пречупи и да те убедят, че си виновна за нещо, за което не си, че си нещо, което не си. Позволи да ти помогнем, моля те. Не изграждай стени.
Набират се подписи в подкрепа на излъчването на филма за децата в Могилино пред европарламента на 4 март.
Не знам доколко ще помогне, но все пак:
http://www.bgpetition.com/EP_film_za_Mogilino/index.html
Филмът ще бъде излъчен! От 14.30 до 18.30. След това ще има дискусия.
И въпросът ще бъде поставен на по-мащабно ниво: изоставените деца в Европа.
http://www.standartnews.com/en/article.php?d=2008-02-08&article=14899
Pingback: Полицията вече има официално разрешение да бие бременни и деца по протестите « Кутията за всичко