Седя и си плямпам с Пейо Попов за мъдростите и глупостите на живота. А Пейо ме увещава, че щял да чете написаното с удоволствие. Поглеждам наполовина изпитата бутилчица бира до него, и си казвам – редно ли е такъв мъжага от толкова малко да го хваща? 😉
И докато си говорим за програмиране, си мисля.
Преди двайсет години сигурно щях да се изсмея на въпроса дали съм програмист. Носех униформа и кепе, и абсолютно всичкото ми будно време (което включваше и голяма част от нормалното време за спане) отиваше пред компютъра. Ако аз не съм, кой?
Беше, както би казал всеки поостарял барон Мюнхаузен, времето на дървените компютри и железните програмисти… Добре де, беше древно и странно време. Компютърът разполагаше с 48 килобайта (точно така – КИЛОБАЙТА) оперативна памет, от които над 10 отиваха за операционната система (ДОС 3.3), а още няколко бяха заделени за екранна памет. (И от които тайно си заделяхме част обратно, като почне да не ни стига останалото.)
Беше време на безумия. Двеста килобайта артилерийски таблици се напъхваха чрез импровизирана почти беззагубна компресия в 15-те килобайта памет, останали от програмата, така че да има достъп до тях на машина с тази скорост в реално време. Пишеха се абсурдни, самоуки, отвратителни като код програми. И те правеха не по-малко абсурдни, а на моменти и невероятни неща. Но ги правеха.
Оттогава мина много време. Отделно от това, написах и доста код. От четири години, вярно е, почти не ми остава време за програмиране. Но си задавам въпроса – програмист ли съм, или не?
Не съм писал изцяло програми от доста време. Така че може би вече не съм програмист. Всъщност, кой знае колко големи неща никога и не съм писал. Последното ми постижение беше 37 килобайта като изпълним размер (и към 250 като код) – подсилена DIR команда за ДОС, която имаше към 120 напълно различни опции, и куп неща в добавка… Така че може би никога и не съм бил програмист.
Да, но ако не съм бил, кой е писал всичките тези неща? Колкото и да са мърляви, все пак са програми. А пък ако съм бил, но вече не съм, с какво съм по-различен? И сега, остане ли ми поне малко време, мога да хвана компилатора и да напиша нещо, дори по-добро отпреди – понаучил съм все пак нови неща. Значи съм потенциален програмист?…
Простичкият отговор е ясен – пишеш, значи си, не пишеш, значи не си. Само че според мен нещо му се губи. Нещо… трудно уловимо. Нещо, което е само една малка част от цялото, но без него цялото не е истински цяло.
И все ми се струва, че май това да си програмист е и начин на самоосъзнаване. Това да си хакер, казват, се определяло от другите – хакер можело да си само ако другите те признават за такъв. Или поне Ерик Реймънд го казва… Но това да си програмист май зависи, освен от всичко друго, и от дали смяташ себе си, дали схващаш себе си като програмист, или не.
Дали се усещаш като един от тези, които сътворяват незримия, виртуален свят вътре в хардуера, неговите богове и демони, магьосници и вещери. (“Съществува ли Дядо Коледа” – 5?) Част от обществото им, от мисленето им и от ценностите им. Гражданин на тяхната държава, човек от техния пол, с техния цвят на кожата и живеещ с техните обичаи. Точно това не е нужно да ти го признават другите, достатъчно е да си го поискаш сам.
Защото програмистите не са просто професия. Май са и общество, повече от доста други професии. И като се погледна, ми се струва, че по-скоро съм един от това общество.
Така че – де да знам. Нищо чудно и наистина да съм програмист.
Програмиането е в кръвта на човека! (Нямам предвид на всички известния ни безалкохолен коктейл “Кръвта на програмиста”(за тези, на които не е известен – нескафе с кола), а точно онова нещо, което те кара да се чувстваш некомфортно, когато няма машинка наоколо, която да бъзикнеш, проблем, над който да си блъскаш главата и т.н.) Просто има хора, които са родени за това и такива, които не са… При мен тръпката я има, но го няма мисленето. Т.е. сега като се замислих, май освен в кръвта ти е и в главата… Но мисленето се коригира, него можеш да го изградиш, докато огъня никога не можеш да го запалиш, ако не е вътре в теб…
Абсолютно си прав! 🙂
Мисля, че с всяка професия е така: има хора, които са родени за нея, и такива, които я вършат просто по задължение. Има хора, които са програмисти, журналисти или дори чистачи, и такива, които работят като програмисти, журналисти или чистачи. Подробното описание на разликата между онези, които са, и онези, които работят като такива, се вижда в написаното от теб в поста.
Силвина: Ами тези, дето са родени за повече от една професия? Те какво да работят? :-Q И друг въпрос: за каква професия са родени примерно началниците? 😉
Ана: Не мога да отрека – коментарът на Йовко е абсолютно впечатляващ! Както горе-долу и всичко, което той пише… (казано с най-черна завист 😉
Григор: Чудесно, имат избор. 🙂 А за началниците не знам, но ако ми падне сгоден случай, ще питам някой началник за какво се чувства роден и ще поствам.
Силвина: А не може ли да работят всичко това едновременно? 🙂
Григор: Може, защо не? Аз от години работя няколко неща, но едва в последните две не просто работех като съответните професии, а бях това, което работех.
Както биха казали грузинците – да пием за тези, които са това, което работят! 🙂