“Милиони хора страстно желаят безсмъртие, обаче не знаят какво да правят в дъждовния неделен ден…“ – Ертц
Тази мисъл стигна до мен през познати, а до тях – през блога на Енея. И ми се стори възхитителна. Благодаря, Енея!
… Много хора знаят какво да правят в дъждовния неделен ден. (Някои не могат да си вдигнат главата от правене.) Въпросът обаче е доколко правенето им е правене. На нещо, нужно и на някой друг освен тях. А всъщност, истински и на тях.
Кои неща от тези, които правим в дъждовния неделен ден, са важни, и кои не?
Важно ли е например да се измие подът в къщи, извън стандартното едноседмично миене?
Важно ли е да звъннем просто ей така на някого, когото не сме виждали отдавна, и да му кажем: “Здрасти, как си? Я горе главата, светът е чудесен! Дори когато е дъждовен…”?
Важно ли е да вземем поредното ниво на < любимата ви игра>? Или дори най-мързеливо да се наспим след изцеждаща седмица?
Да опечем един кейк, колкото хубав умеем? Да напишем поредния разказ, който най-вероятно ще си четем само ние и шепичка приятели? Да седнем на прозореца, и да пускаме малко сапунени мехури? Да си препрочетем “Пипи Дългото чорапче” или “Малкият принц”?
Да напишем в блога си запис като този?
Всъщност, кой решава кое е важно, и кое не? Ние? А по какво го решаваме – по защо е важно, или по как го чувстваме? Рациото или емоцията? Или и двете, или пък нещо трето?
Въпроси, въпроси, въпроси… И успеем ли да им отговорим, колкото и както умеем, идва ред отново на първия. Но вече в нова светлина.
Имаме ли какво да правим в дъждовния неделен следобед?
Хе-хе…
За мен неделя следобед е вододелът на живота… Тогава прескачам границите между миналото и настоящето, между желанието и необходимостта – желанието да си стоя вкъщи на топло, в малкия тих градец на Северозапада, и необходимостта да се върна в пушилката на столицата и да се приготвя за работа.
Слагаш маската и излизаш навън!
Тогава, в неделя следобед, грабя с пълни шепи от свободата, от няколкото оставащи часа блаженство – хрупане на пуканки, музика, Батълфийлд 1942, филми, излежаване…
Има какво да се прави.
Хм.
Да взема да си попитам:
– Защо пък точно НЕДЕЛЕН ден?
– “Стандартното едноседмично” миене на пода? Че кой е луд да си губи времето с това занимание чак толкова често?
(моя го мия около три пъти годишно, понякога и по-рядко)
– “Я горе главата, светът е чудесен” предполага, че отдавна невижданият приятел отсреща непременно ти е казал, че е ЗЛЕ. Е откъде пък накъде?
(е, и това се случва, но поне на мен – също доста нарядко)
И една препоръка:
Верно вземи си препрочети “Пипи Дългото чорапче”, че май не си я препрочитал отдавна 😉
(а по-добро ръководство за това как да се живее от тая книга не познавам)
За мен този момент от седмицата е в събота.
Неделният ден не го обичам, защото е един от многото дни тип “утре съм на работа”. Дори може би и малко повече от “не го обичам”, заради емблематичния забързан и натоварен понеделник
Единственият ден, различен от всички други, носещ успокояващото душата послание “утре МОГА и да не ставам”, е събота. Изкарвам цялата седмица в кроене на планове за съботния ден и ми е най-приятен факта, че мога да ги загърбя “безнаказано” и да си помързелувам в хола пред телевизора. Децата играят навън, кучето се е сгушило до мен, жена ми следи някакво “много важно” предаване по телевизията, а аз дремя с книгата… Благодат. Мисля, че така изглежда раят.
Сигурно ключово е “страстното желание”.
Дали наистина правим онова, което бихме искали, имаме ли идея изобщо какво искаме и дали безсмъртието ще промени това.
“Искам” и “желая” са неслучайно две различни думи.
Страстно желание да измиеш пода?!
Въх, че перверзия…
Секс.
(аз обикновено пиша статии, но що да не си помечтае човек)