Старостта на блоговете

Новосъздаденият блог е като новородено дете.

На някои е съдено да умрат още в младенческа възраст, най-често заради липса на родителска грижа от надценилите силата си техни автори. Други обаче оцеляват и се закрепват.

И поглеждат света с очи на дете, защото са различни и неповторими като създателите си, точно както са и новородените. И ни носят новото, уникалното в създателите им. Защото новороденият блогър е избрал да се роди именно за да даде на света уникалното в себе си. Каквото съдържа, с каквото разполага. Каквото смята за важно и уникално в себе си.

И преоткриват света – невероятно различен във всеки блог, пак точно както във всяко дете. Всеки техен нов запис е нова стъпка в света, нов и свеж като зелено листенце напролет, уж така подобно на всички други, разлиствали се през всички пролети, а все пак единствено и неповторимо. Хранено от неповторимостта на създателя си.

Но времето не прощава и на блоговете.

Някои от тях загиват рано, изоставени от автора си, внезапно претрупан от работа, грижи или щастие. Новата длъжност или семейството изтласкват блога на заден план, записите в него стават все по-редки, докато един ден, неусетно или с кратък некролог, секнат… Други пък отлитат в небитието, изпълнили задачата, заради която са се появили – излели пред света скритата болка на автора си, или срещнали го с човека, когото е търсил, или каквото и да ги е породило.

Трети обаче не се предават. Записите се умножават като свещички по торта, неусетно и неотклонно. Но и, точно като трупащите се дълги дни, всеки от тях е незабележимо, неусетно, една идея по-сив от предишния. Защото никой не е неизчерпаем и животворен завинаги. Запасът свежи идеи, които човек е трупал до момента, в който става блогър, започва да се изчерпва, опашката им свършва, и блогът е, който започва да чака да се появи отнякъде някоя нова. А тя идва все по-трудно – пречи й тежестта на вече натрупаните, удобно запечатили ума на блогъра в извивките и гънките си, в руслото си. И блогът започва да посивява и да губи сили. Довчерашната игра вече е напън, довчерашното ежедневие – рядък празник.

А блогърът не се предава, и търси как да продължава да сее красота и сила. И нерядко намира изворите им където не ги е търсил преди. Открива хубостта на ежедневието, полезността на обикновения съвет, нежността на тихото и кротко споделяне… Но минава още време, и още, и те също започват неумолимо да се изчерпват. Отначало пак неусетно, прикрито от натрупаното с времето майсторство. После и все по-невнимателните забелязват как рецептите започват да си приличат, шегите да се повтарят, идеите да се изтъркват. И записите да омръзват.

При блога е дошла побелялата, прегърбена старост. А по-замислящите се знаят какво значи това – блогът е само отражение на ума на създателя си: старостта е дошла всъщност при него. Понякога тялото му може още да е младо и красиво, но безмилостното огледало на блога показва истината: умът отвътре вече седи тихо в ъгъла, подпрян на бастуна си, и чака представлението да свърши.

И това е хубаво. Защото телата ни, уви или за радост, все още не могат да бъдат подмладявани, но умовете могат. И замислящите се знаят и това. И когато видят в магическото огледало сбръчкано старческо лице, знаят, че преборят ли се за младостта на ума си, бръчките ще се изгладят, гърбът ще се изправи и бастунът ще се превърне в алпинистка тояга, или меч, или жезъл…

И блогът им може би ще се прероди. Под същото или друго име, внезапно или постепенно, отново ще хвърля искри, богатство и красота. А заедно с него ще се преродят и те. Може би мъничко поостарели в един друг свят, света на биологичните тела и на датите в паспортите. Но отново млади в света, който е вътре в тях, в който те всъщност живеят.

Защото младостта не е дата в паспорта, нито липса на бръчки около очите – тя е способността да прегърнеш и целунеш любимия човек пред очите на стотици учудени минувачи. Или, останал без стотинка за цветя в джоба си, да му подариш китка цветчета от улична липа, вързани с конец, измъкнат от подгъва на ръкава. Да си изгладиш ризата по липса на ютия с нагрят на котлона тиган. Да откриеш годишното събрание на фирмения управителен съвет с “Колеги, предлагам да проведем събранието в ресторанта отсреща, и да го започнем чак след като всеки е по на поне две чаши вино.” Или да помолиш строгия митничар или граничар да го снимаш усмихнат и с цветенце в ръката… Да, и алкохолът може да ти помогне за всичко това – но с глупостта на интоксикацията, а не с мъдростта на младостта.

(Ще дойде ден, когато ще могат да се подмладяват и телата. Не вярвам да доживея да го видя, още повече пък да се възползвам – но може би за тези, които все още с нетърпение чакат пълнолетието си, няма да е късно. Дали обаче ще са щастливи да крачат в осемнайсетгодишни тела, но с умове на стогодишни старци, обременени, сиви, сухи и вкиснати?… Затова е нужно човек да умее да намира в себе си младостта отново и отново. Само тогава я заслужава.)

Благодарен съм, че съществува това магическо огледало – блогът ми. Че мога да се погледна в него, и да се видя. И ако съм изгубил от младостта си, да се потрудя да си я върна отново. Да, ще дойде (ако съм късметлия) ден тялото ми да е на седемдесет, осемдесет, деветдесет години, изсушено, немощно, в количка, с похабени сетива и отслабнала острота на ума… Но запазил ли съм младостта си, животът ще продължава да бъде за мен нов, и щастлив, и чудесен.

Което е и важното. Защото само такъв живот заслужава да се живее.