Тери Пратчет е един от любимите ми автори. Не само защото е впечатляващо смешен (въпреки че и това не е малко). Истински любимец ми стана, като четох едно негово интервю. Цитирам по памет:
– Често се чуват гласове, че приказките са вредни, защото учат децата вместо на връзка с реалността на измишльотини – примерно че имало дракони. Какво вие мислите по въпроса?
– Това са глупости. С или без приказки, децата винаги са знаели, че има дракони. Това, на което приказките ги учат, е че драконите могат да бъдат победени – и това е, от което собствениците на споменатите гласове се боят.
Спомням си това, когато държа в ръцете си един разкошен подарък, пристигнал от отвъд океана – ‘The Art of Discworld”, на Тери Пратчет и Пол Кидби.
Откакто почина Джош Кирби, който беше илюстрирал кориците на Пратчет допреди няколко години, тази роля е поета от Пол Кидби. Според мен подобрението е голямо – Пол е изумително добър художник, с изключително око за детайлите и правдоподобност на изображението. Неговият Ринсуинд, дори когато седи на маса с картоф на вилицата си, сякаш всеки миг ще побегне. А когато неговият лорд Ветинари те погледне в очите, почваш да се чувстваш точно като Ринсуинд.
Изобщо, героите на Пол имат тенденцията да изглеждат ама точно както сте си ги представяли. Изобщо не е нужно под картинката да пише “Двуцветко”, или “Сержант Ангуа”, за да разберете кой е на нея. И не само за тях – хайде, Смърт или Библиотекарят са трудни са сбъркване, но Сюзън? Иниго Скимър? Архиканцлерът?… Да не говорим пък за младата Есме (тоест, Баба Вихронрав като момиче) – за нея мога единствено да повторя думите на Пратчет: “Смаян съм от рисунката – бъдещето й направо се чете в очите й.”
(Абсолютно е прав. И го разбирам отлично – гледал съм илюстрации към публикувани мои неща, и съм се смайвал как така нещо, изсмукано от пръстите ми, внезапно е придобило външност и форма! Ако се продължи в тая посока, а нещата вървят точно в нея… Но за това в някой друг запис.)
Това не са единствените думи на Пратчет в албума, още по-малко пък единствените, които си струва да се четат. Тъй като съм изпуснал някоя и друга книжка, не знаех, че Ринсуинд в момента се явява Професор в Невидимия университет. По Жестока и Негостоприемна География. Причината обаче е очевидна – бягал е лично през повечето от нея… Хареса ми и причината за желанието на Смърт да разбере какво движи хората – фактът, че перфектно знае какво ги спира от движение.
Ако трябва да цитирам още ценни лафове, ще трябва да препиша текстовете от албума едно към едно (и на доста места да приложа изобразителния материал). Ще дам само няколко:
Библиотекарят: Готин персонаж, който лесно печели приятели. Малко врати биха останали затворени пред сто и петдесет килограмов орангутан.
Ноби Нобс: Напълно е възможно да има благородна кръв. Той каква ли няма…
Девизът на Гилдията на Убийците: “Вдигни гордо нечия глава”.
Албърт: Лесно е да си слуга на Смърт. Безсмъртието е част от придобивките, и прането не е твърде много. Известно е, че Смърт обича къри, но всъщност той хапва само в компания. И дори там надали би ял нещо сготвено от Албърт, който е в състояние да опържи дори овесена каша…
Лорд Ветинари: Бидейки по сценарий тиранин, той от сърце завижда на демократично избраните управници. Те поне могат да посочат с пръст избирателите си и да кажат: “Вие сте, които ме избрахте – аз ли съм ви виновен?”… (Това да ви напомня нещо?)
С една дума – завиждам на всички, които тепърва ще разгледат този албум! Надявам се скоро да го издадат и на български. Ако че чудите кой точно е – на корицата му е Мона Ог (тоест, младата Леля Ог), изпод четката на Леонард от Куирм. Ако сте чели нещо от Пратчет, няма опасност да я сбъркате.
… Всъщност, най-възхитителното на този албум не са дори великолепните илюстрации и смешните описания – а дълбоката мъдрост на фантазията, която ги е породила. В началото на този запис имаше един пример за нея. Спомням си и още един:
На пресконференция на Пратчет един журналист му прочита новина за кацнало някъде НЛО, и го пита какво мисли за тях. Отговорът на Пратчет (пак цитиран по памет):
– По света е пълно с хора, които искрено вярват, че летящи чинии с малки зелени човечета обикалят около нас, наблюдават ни, кацат някъде на другата страна на света (независимо къде живеете), показват се на жителите там, отвличат ги за известно време, през което ги обучават на разни неща или се съвокупляват с тях, и т.н… Повечето от тези вярващи имат право да гласуват, а някои притежават оръжие…
Край на цитата. А коментар изобщо нямам намерение да прилагам. Sapienti sat.
Край и на този запис.