Поредният митинг

Бях там. Видях го. И… ми е трудно да намеря подходящите думи.

Очаквах организаторите да са хора на Бойко Борисов. Бях сгрешил. За пръв път виждам подобно нещо, от самото създаване на СДС насам – групичка мънички организацийки, всяка със своя, често твърде различна кауза, и дори самосиндикални граждани. Обединени от неприемането на корумпираността на държавата ни. Смешни и жалки на фона на големите ни политически партии, щедро финансирани (от организираната престъпност, както се оказа, и изградили с престъпните й пари мащабните си структури). Но въпреки това свикали митинг.

Говорителите бяха и те същите. Необучени в риторика, неумели в изказ, без мярка колко говорене е колкото трябва, без мисъл какво от казаното ще хареса на околните, и какво не. Просто казващи си кой какво го мъчи – един едно, друг друго. Виждащи спасението ни всеки в различно нещо – кой в ревностното християнство, кой в намесата на ЕС, кой в решителното митингуване…

Същите бяха и посетителите на митинга – надали и двеста души, объркани, търсещи каква да е надежда, отчаяни. В един миг пред очите ми като че ли стоеше по-масова версия на “Гражданите на Кале” на Роден – съсипани, изтощени, победени хора, които отиват да се предадат на завоевателя. Почти без надеждата, че той може би ще ги пощади. За да спасят останалите от своя град.

Стърчах сред тълпата като нелепо дърво, и в мен се въртеше маелстрьом от мисли, емоции и чувства. Видях познати, с които си поговорих – объркани, обезверени, готови да очакват чудеса. Чух оратори да призовават да не признаваме повече българското правителство, да искаме да сме на пряко управление на ЕС, все едно това ще помогне с нещо. Десетки пъти видях ядовити кимвания към подминаващите минувачи: “Как не им пука! Не разбират ли, че онези изедници горе смучат и техния живот, не им ли е жал за собствените им деца, за самите тях като остареят?…”

Не разбират, и не им е жал, мислех си. Добитъкът си е добитък, време е да го разберем. Който сам си е избрал да е добитък, нищо и никой на света не може да го спаси от ножицата за стригане, ведрото за доене, оглавника, повода и коледния нож. Още преди много години са казали, че най-страшният враг на свободата е доволният роб. Не е вярно. Безразличният роб й е още по-страшен враг – доволният поне е жалък, а безразличният е единствено отблъскващ, и то само за тези, които се гнусят от лайна.

Но може би все някой от тях, все още, е спасяем. Може би все още някои решения да бъдат добитъци не са окончателни… Наскоро четох как младите сицилианци са се организирали, за да убеждават местните бизнеси да не плащат рекет на мафията, и малко по малко започват да завоюват влияние, и да вземат превес. Това в самото сърце на мафията… Може би има някакъв шанс и за българите, поне за някои, колкото и да сме по-зле и сицилианците. И си струва ние, хората, да се борим за него.

Идеше ми да се разплача и да избухна едновременно, когато чух оратор да призовава за управление от ЕС, което щяло да ни оправи. Не мога да не му отговоря, макар и тук. Ще се повторя, за кой ли път. Съжалявам – някои неща трябва да бъдат повтаряни.

Виждали ли сте човек, който по Коледа отказва да купи подаръци на децата си? С думите: “Това не е моя работа, работа на Дядо Коледа е.”? Как мислите, ще поднесе ли Дядо Коледа подаръци на децата му? Какво мислите за този човек – изпитвате ли към него уважение, разбиране, желание да му помогнете?… Или единствено съжалявате децата му, а него го презирате?

Дядо Коледа и добрият еврокомисар имат едно общо – и двамата са приказни герои. Единият от книжките за деца, другият от градските легенди, които създаваме в опит да припишем своята отговорност другиму. (Пак в тази компания са и добрият цар, добрият пъдар и другите подобни.) Ще ни оправят когато Дядо Коледа долети от Северния полюс да донесе подаръци на децата ни. Чакаме ли ги, ще дочакаме единствено презрението на околните.

Не можем нищо да направим ли? Безсилни сме ли? Трябва някой друг да го направи заради нас ли?!… Бе не ви ли е срам?!

Хан Аспарух кого е чакал да му завладее България?

Хан Крум на кого се е надявал да разгроми заради него нашественика Никифор Геник? Или да му напише законите?

Цар Борис кого е чакал да му организира покръстването на българите, или да му приеме и подслони учениците на Кирил и Методий?

Симеон Велики от кого е искал да му създаде Златният век на България? И да я опре на три морета?

Петър и Асен кого са чакали да ги освободи от Византия? Калоян на кого е разчитал да му разгроми кръстоносците? Или Иван-Асен – кого е очаквал да се сражава вместо него, и да му плени Теодор Комнин?

Ивайло на кого се е молил да победи вместо него Константин Тих, и да даде отпор на татарите?

Паисий Хилендарски на кого се е надявал да напише вместо него История славяноболгарская? А Софроний Врачански кого е чакал да я преписва и разпространява?

Петко Славейков, Любен Каравелов, екзарх Йосиф и още неизброими будители кого са чакали да пробуди българския народ вместо тях?

Светецът български Васил Левски на кого се надяваше да освободи България? Кого диреше да му изгради революционна мрежа? Кого чакаше да не предаде никого пред османския съд, и да увисне на бесилото вместо него?

(“Народе????”)

Героите на Априлското въстание кого очакваха да го вдигне вместо тях? А българските опълченци на кого се надяваха да отбранява вместо тях Шипка, и да умре вместо тях на нея?

Българските войници кого чакаха да превземе вместо тях Одринската крепост, Гургулят, Тутраканската крепост… господи, тоя списък не искам дори да го започвам! И на кого се надяваха да опази всички бойни български знамена, едно да няма пленено от чужда армия?

Димитър Пешев, и хилядите други българи със съвест, кого изчакваха да спасява българските евреи вместо тях?

… Ето на какви хора сме потомци. Дали ще бъдем техният срам, или тяхната гордост?

Зависи единствено от нас.

Не е нужно да сме герои. Много от изброените по-горе не са били от кристал и диаманти. Никога няма да забравя как Захари Стоянов описа в “Записки по българските въстания” всичките водачи на въстанието каквито са си били – маниаци, страхливци, пияници, авантюристи, вейхайвеи, идеалисти, някои даже престъпници. И след това добави: “Те, и никой друг умиха лицето на България, когато умните и свестните се криха под миндера.”…

Нека се борим както умеем, колкото можем, несъвършени и непремъдри, всеки башка луд. Но да се борим, а не да се крием под миндера. Нека търсим истината и я подкрепяме – ще ни лъжат пак и пак, но не губим ли никога надежда, и продължаваме ли да се борим, ще спечелим.

Най-важната битка – тази за превръщането на добитъците в хора. Хора, които сами си метат къщата и си мият чиниите, а не чакат добрият еврокомисар да дойде да им почисти. Това е, което ни прави хора – осъзнаването, че отговорността си е наша, и поемането й. Нека там, където няма слънце, да светим ние – ако ще като свещица да е, но да светим, а не да се крием в мрака. Мракът не се прогонва с още мрак – мракът се прогонва със светлина.