Връщането на младостта

Този сън, уви, не си спомням кристално ясно. Позволих си вандализма на места да го досъчиня, за да попълня дупките в “повествованието”. Но основната идея е запазена изцяло, и всичко останало е подчинено на нея.

(Дали не си струва някой път, когато имам свободно време, да напиша по това разказ? Хм…)

Самата гледна точка на съня беше странна. Ту бях основният герой, ту някой друг, ту гледах отстрани… И друг път ми се е случвало гледната точка в сън да се променя. Често именно тези прескоци са ключа към идеята, и основният начин да възприемеш “произведението”, те дават възможността да се почувстваш единия, а след миг да чуеш мислите на другия… Интересно е. Сигурно има как да се използва в киното. Ако стана някой ден режисьор, непременно ще се сетя. 😉 Засега обаче прескоците в позицията служат само ще пречат на четенето, така че съм ги изредактирал…

Бях много остарял. Почти без склероза, в сравнително добро здраве, и доста богат. Кисел и намусен сухар, недоволен от всичко заради старостта… Докато един ден внезапно не срещнах Дявола, и той не ми предложи младост отново. И дори вечен живот, ако искам.

– Това с договора, душата и подписа с кръв са глупости. Съчинения на средновековни тъпаци, които мислят, че душите им са ми интересни. Не искам от теб нищо в замяна, никакви подписи или обещания.

– Дяволът предлага нещо гратис? Не може да бъде. Играеш си на Дявола, обикновено зализано конте си. Разкарай се, не ме вълнуваш.

– Хе-хе. Прав си, драги, не е гратис. Когато се убедиш, че дори вечната младост не помага, че си в капана просто с раждането си, тогава ще си истински мой, и без подписи… Точно така, зализаните контета това не го знаят. И точно така, чета ти мислите. Да, наистина съм Дяволът… На колко години би искал да си отново? Девет? Става.

И в следващия момент ожулените ми колене стърчаха от късите панталони, и топката беше пред краката ми, и Мишо Заека пазеше “вратата”, очертана с два камъка, и ме дебнеше накъде ще ритна… Преди осемдесет години често успяваше да ми опази гола, но сега зад гърба ми беше цял живот финтиране, трикове, измами… Излъгах го без проблем. И още осем пъти до края на мача. Хлапак – какво да го правиш.

Другите петима от отбора бяха готови да ме подхвърлят на ръце. Детският им ентусиазъм сега обаче ме дразнеше. Хлапаци! Ритнитопковци! Хаймани такива! Едно полезно нещо не вземат да свършат, само прозорци чупят…

На вечеря мама ме гледа няколко пъти подозрително, и като привършихме, лицето й помръкна. Направи се, че нищо не е станало, но забелязах, че ме наблюдава с ъгълчето на окото. Чак след малко се досетих защо може да е – бях се хранел прилично и възпитано, с нож и вилица, и не се бях опитал да си взема зад гърба й още една лъжичка от сладкото… Подозираше, че нещо с мен не е наред. А всъщност то беше истински наред, както трябва да бъде.

На другия ден се справих в училище отлично. Не само че материалът не ми беше непознат, нали цял живот съм трупал спомени – но и се държах в час като възпитан и културен човек… До седмица вече си бях оправил изрядно успеха по всичките предмети. Както е редно.

Само дето си изпоразвалих отношенията с всички съученици. Какво да ги правя – деца. Само за глупости си мислят. Момичетата са поне малко практични, учат се с тия кукли как да гледат деца, мислят за дрехи и за външността си, но момчетата са пълни блейковци, нищо реално не ги интересува. А и едните, и другите са отчайващо скучни. Никой не се вълнува от борсови данни, от котировки, от курсове… Тия хора са осъдени да живеят като голтаци.

Така продължи и по-нататък. Един-два класа ги взех заедно с предишния, че ми беше скучно. Пък и какво ми оставаше, освен да уча – няма да изляза да си играя навън, я! На петнайсет завърших гимназия, на осемнайсет – университет. На трийсет вече бях най-богатият банкер в страната… На осемдесет отново бях същият богат кисел старец. Може би по-богат, но не по-малко кисел.

– Е, спечели ли много от още един живот? – сепна ме един ден внезапно Дяволът. – По-приятен ли беше от предишния?

– Май не, като се замисля… Май даже доста по-неприятен. В първия се радвах на детските неща, обичах момичета… Във втория само отмятах задачи и си поръчвах проститутки. Пийна ми цялата радост. Това ли ти беше дарът?

– Не съм аз виновен. Така сте направени хората, това не е мое дело… Искаш ли този път вечна младост, за да се увериш? На каква точно възраст я искаш?

– Хм… Не, май не искам да е вечна. Искам пак да почна като дете… Ама тоя път не така. Искам пак да си се радвам на детските игри. И пак да обичам.

– Че това от мен ли зависи?

– Защо не? Можеш да ми отнемеш финансовите познания и умения, и образованието, иначе няма да си Дяволът, нали?

Онзи се намуси леко.

– Добре, имаш го…

И отново ритах мач с другите хлапета от махалата. На следващия ден отново бях на училище – и този път ми беше доста нанагорно. След часовете обаче излязох, и пак играх с другите, за да си почина от ученето. Искаше ми се, за разлика от предишния живот.

Така нещата бяха по-различни. Печеленето на пари не беше единственото удоволствие в живота ми. Беше доста по-малко, но имаше какво друго да го позапълва… Но не го запълваше добре. Продължаваше да ми е скучно с връстниците ми – имах осемдесет години преднина пред тях. Намерих си съпруга, но и с нея не ми беше по-интересно – предсказвах я лесно, разгадавах я лесно… Накрая не се издържахме един друг, и се разделихме.

– Обратно в изходната точка, а? – сепна ме отново един ден Дяволът. – Получи още един живот. И на акъла ти уйдисах. И пак си киселият старец. Сега разбра ли, че си осъден на това? Че каквото и да правиш, пак ще си тук?

– Не съвсем. Този път живях по-щастливо от предишния, макар и не с много. Значи има как.

– Да ти дам още няколко живота? И това ще ти омръзне.

– Може би – а може би не. Този път ще вземеш не само образованието ми, но и жизнения ми опит. Ще ми оставиш личността и спомена кой съм, какъв съм, откъде и защо е всичко – но ще съм забравил всичко друго, което едно деветгодишно дете не знае. Ще помня само че преди съм бил, и че после пак ще бъда… Пак се мусиш? Отказваш ли се от играта?…

… Мишо Заека с лекота спаси този ми удар. И следващия. Направо ми се ревеше от яд, че не мога да го излъжа така лесно, както в предишните животи – но май не съжалявах особено. Сега вече играех с цялото си същество, топката беше за мен всичко. Успях да вкарам само един гол, загубихме мача, съотборниците ме попоглеждаха накриво – и ме беше срам, но усещах, че така всичко е по-истинско.

Вече ми беше удоволствие да общувам с връстниците си. Когато пораснах, обикнах едно момиче истински – и бях щастлив с нея, или поне колкото обикновено е щастлив един съпруг… Но нещо продължаваше да ме подяжда. Нещо правеше живота по-скучен и по-неистински, отколкото иначе, макар и не с много. Усещах, че нещата са фалшиви.

Другите живееха за днес – аз не бързах, оставаха ми още колкото поискам животи. Съпругата ми искаше всичко от живота – аз не се напъвах, каквото и да не получех сега, щях да си го взема след два или пет живота… Другите живееха единствен живот, и това го правеше истински живот. Колкото повече остарявах, толкова по-добре го разбирах.

– Сега убеди ли се? – хилеше се Дяволът до ухото ми. – Не можеш да направиш нищо. Обречен си в самата си същност. Такъв си създаден. Няма как да спечелиш срещу мен… Мой си!

– Не съм. Има как. Прочети мислите ми.

– … Да забравиш напълно, че някога си бил, и че някога ще бъдеш? Това означава по същество да умреш. Знаеш го.

– И да, и не. Ще умра, за да живея… Парадокс, нали? Но в него е победата ми. Със смърт да победиш смъртта, казали са го за един друг. Но изглежда, че и обикновените смъртни сме същите.

Дяволът: Беше взел решението. Можех единствено да плесна с ръце отново, и да изгледам през времето и пространството детето с топката…

Може би това е наказанието на Дявола – да уважава единствено тези, които мрази.