Спрял съм колата пред къщи и я почиствам от насъбралите се хартийки и пликчета. Точно пред мен на пейката седи весела компания тинейджъри и играе игра, която за миг ме връща отново в детството.
– Аз казвам Франция. Ти?
– Япония!
– Пак ли на мен “я”, бе…. М… Някой сеща ли се? – пита късо подстриганото момче.
– Ямайка – обаждам се изненадващо аз.
– Ямайка! Ха да ви видя!… Благодаря ви! – Последното е към мен.
– Англия! – излиза от положението момиче с коса, вързана на опашка.
– Ох, пак “я”… Някой знае ли друга държава с “я”?… Добре де, хайде да може и градове. И села. Става, нали?… Аз тогава казвам Ярлово!
– Че има ли такова село?
– Има, има, баба ми е оттам, всяко лято ходим там с нашите!
– Мммммм…. Град с “о”… Извинявайте, сещате ли се някой? – Въпросът е към мен.
– Много.
– А ще ни кажете ли?
– Осем града в България започват и завършват с една и съща буква. Единият е с “о”. Хайде сетете се!
След кратко чудене пак момичето с вързаната коса се сеща за Оряхово. За да открие очевидното – че този град не решава проблема. Вдъхновена от идеята, че градове с “О” все пак има, се сеща и за Осло. Ооопс – пак!… За мое смайване тук друг тинейджър от компанията заявява, че има държава на име Оман. Вярват му едва когато и аз го потвърждавам.
Проблемът на обратното сортиране обаче е неизбежен: в българския език на някои букви завършват много повече географски имена, отколкото започват. Компанията се вижда принудена да добави всички възможни географски понятия. Когато и това не помага, обхватът е разширен и с всякакви имена, а накрая и това ограничение е отхвърлено – играе се просто на думи…
Докато нося торбичката с хартийките към боклука, усещам, че съм се ухилил до ушите. Играта за момент ме е върнала във веселото детство, радостта от безгрижието и всичко друго, останало толкова назад, сякаш никога не е било. Не е вярно – било е! И може да бъде и сега. Когато за момент забравим грижите, и отново станем деца.
И заради още нещо. Да, веселата компания хич не е добре по география. Но с удоволствие играе на игра за ума, радва се на успехите си, и сигурно тайничко ще внимава в час за интересни имена на градове и държави. За да има какво да покаже после в игрите, естествено – но нима ние сме учили с тежка отговорна мисъл за бъдещето си? Я стига!
Докато има такива деца, светът няма да загине. Което, надявам се, ще е завинаги.
Григоре, тая кола сигурно е имала хартийки като за един контейнер от вторични суровини. Иначе няма как да станеш свидетел на всичко това 🙂
Както и да е, наистина е готино това с лапетата 🙂
Написаното по-горе е като слънчево зайче влязло в стаята ти чрез огледалцето на някое закачливо дете. Фърка, фърка.
Хи хи, ами така е. Много е приятно. И аз като намеря малко време забирам хлапетата от целия квартал и ги водя в близкото училище да играем футбол. Момичета, момчета – всички ритат заедно, забравили за дребните дрязги по между си. Има и награда: за победителите – сладолед по избор, а за останалите…ъ.ъ.ъ – сладолед по избор. Нямам сърдити и обидени – това е задължително условие, за да дойдат и другия път. Е, не е от интелектуалните занимания, но поне за малко ги сплотява и ги кара да работят като отбор. Много от децата вече порастнаха и имат други интереси, но все пак, от време на време, подпитват – “Кога ще ходим да играем?”.
В нашето семейство е традиция, когато тръгнем на дълъг път и в колата да играем тази игра. Ние, обаче включваме само държави, градове и животни. Обожавам тази игра…Чудя се, кога ли ще запалим колата и ще отидем пак някъде…:)