Подслушването, съдът и законът

Наскоро получих от приятел линк към новина в Медияпул. Накратко: Европейският съд е решил окончателно, че българският Закон за специалните разузнавателни средства противоречи на европейското законодателство.

Точките на противоречие са няколко. Както сигурно се сещате, всички без изключение са нарушаване на правата на гражданите, и безконтролност на подслушващите:

– Европейската конвенция за правата на човека сочи, че всеки има право на зачитане на неговия личен и семеен живот. Намесата на държавата в това право е недопустима, освен в случаите, когато са застрашени националната и обществената сигурност. Това обаче трябва да става в рамките на демократичните стандарти.
– Законът дава правомощия на вътрешния министър да назначава подслушване и следене без санкция на съда. ЕС е счел това за недопустимо.
– МВР контролира изцяло съдбата на събраната чрез СРС информация, която не е послужила в рамките на наказателните производства. Според последните статистики това е около 97% от цялата информация, събрана по този начин. Подобно нещо е недопустимо в демократична държава: така събраната информация следва да бъде унищожена.
– Според Европейския съд тежко нарушение на конвенцията е липсата на гаранции в българското законодателството срещу произвол от страна на вътрешния министър в качеството му на политическо лице. Той не е ограничен по никакъв начин при използването и съхраняването на цялата информация.
– В България няма създадена процедура, по която гражданите да научат дали някога са били следени или подслушвани, въпреки че събраните данни не са послужили в дадено дело или разследване. Това не дава възможност на гражданите да искат и компенсации от държавата, ако е било нарушено гарантираното им от Конвенцията лично пространство.

Интересен момент е, че същият въпрос е повдиган пред нашия Конституционен съд, но той е счел, че няма основа за възражения. Очевидно нишката се къса не между закона и българския КС, а между КС и европейското законодателство. Казано другояче, нашият Конституционен съд изглежда е несъвместим с европейското законодателство, и е добре да сменим или членството си, или съда си.

Вярно е, че на теория тези свръх-правомощия не причиняват страшни вреди. На практика обаче те създават в структурата на държавата място за упражняване на безконтролна власт. Такива места винаги привличат злонамерени хора и групировки, и са прицелна точка на усилията им за овладяване. А след като мястото бъде овладяно, и попадне под контрола на негодници, те започват активно да злоупотребяват с тази безконтролна власт. Целите им като правило са повече пари (които в крайна сметка излизат “неусетно” от нашите джобове”, и повече власт (която пък служи, за да вади от джобовете ни още повече пари, и да ни пречи да се защитим срещу това вадене).

Вече видяхме това на практика. Свръхпечалбите на организираната престъпност идват в крайна сметка от джоба ни, до последната стотинка. Не само когато ограбва къщата ни, или краде колата ни. Когато тя рекетира търговец, той си навакса платените суми чрез цените на стоките, които ни продава. Когато прекарва през митницата нелегално стоки, държавата губи пари от мита, и няма пари за полезни за нас неща. Когато безнаказано продава наркотици на децата ни, направо не ми се описва. И какво ли не още… За да се пазим от тези загуби, сме си назначили охрана – тя се казва МВР, и й плащаме заплати от джоба си. А се оказва, че вместо да ни пази, тя харчи парите ни, за да шпионира тези, които търсят начини да протестират срещу бездействието на държавата ни (някой да е забравил случая с Мишел Бозгунов?).

Последните скандали в МВР уж не засягат службите, които се занимават с подслушване. Само че, кой знае защо, в скандалите се оказаха замесени точно хората от тези служби, и ако проследи човек внимателно стенограмите от разговорите с тях, под повърхността все се промъква червената нишка на СРС. Или между редовете, ако предпочитате. Резултатът е, че точно тези служби сега се вадят от състава на МВР и се прехвърлят в ДАНС. Само че с точно същите правомощия – Законът за СРС остава непроменен. Безконтролната власт не се поставя под контрол, а се премества от едни ръце в други. Казано иначе, става дума за боричкане на власт между хора с еднакъв манталитет. Ако някой се е надявал ДАНС да постигне нещо в борбата с престъпността, не вярвам да го огрее. Дано греша – но се боя, че съм прав.

Затова решението на Европейския съд е толкова важно. И затова победата на адвокат Михаил Екимджиев и на Асоциацията за европейска интеграция и човешки права е толкова важна. Не защото отсега нататък всеки българин ще може да съди държавата за по 1000 евро заради вероятността да е бил подслушван. А защото получаваме потвърждение, че Народното ни събрание е приело не-европейски закон, и че Конституционният ни съд го е отстоял. Което е аргумент както че законът трябва да бъде приведен бързо във вид, подходящ за европейска държава, така и че депутатското тяло (поне това от 1997 г.) и КС не са адекватни на членството ни в Европейския съюз, и е добре или да влязат в час, или да бъдат сменени.

(Всъщност, ако политиканите ни не променят закона, или не го променят както е редно да бъде, съденето може да се окаже подходяща линия за натиск. 1000 евро не се намират под път и над път, струва си да ги вземеш. И ако законодателите не се размърдат, човек може да осъди страната, да изчака малко и после пак да я съди за изтеклия междувременно период. Жалко е, че тези пари излизат от нашия джоб, но така е редно, и така трябва – щом не сме се размърдали да натиснем законодателите си, значи това ни харесва, и с гаранция точно това заслужаваме.)

Мисля си и още нещо. Ако някога се реализира мечтаното Сдружение за свобода на информационната инфраструктура, може да е добра идея да потърсим съдействие с адвокат Екимджиев и Асоциацията му. Добре ще е сигурно първо да се докажем малко, защото иначе се получава, че видяла жабата как подковават вола, и вдигнала и тя крак. Но вероятно такова сътрудничество ще е полезно.

А дотогава имаме в ръцете си един силен коз. Ако разберем, че някой ни е подслушал незаконно, винаги можем да го дадем под съд, и при дискусиите да цитираме това решение на Европейския съд, като правен аргумент, че нашият Закон за СРС нарушава европейското законодателство, което юридически стои над него, и съответно е невалиден. Ако съдът въпреки това приеме материалите от подслушването, можем не само да протестираме решението му пред Европейския съд (който няма да отмени собственото си решение, така че ще трябва да отмени това на българския съд), но и да накараме някои хора в ЕС да се замислят дали не следва да наложат непризнаване на българските съдебни решения в ЕС. Дали ще го наложат, не е ясно, но ще можем да цитираме точните имена на съдиите, допринесли да се стигне до обсъждане на подобна мярка спрямо България.

И да добавим, че съгласно старото юридическо правило, не вестоносецът е виновен за престъплението, а престъпникът.