След тренировка понякога съм ужасяващо гладен. Така и днес. Непрекъснато оглеждам двете страни на улицата – работи ли някъде нещо, да си взема нещо за хапване. Като че ли имам късмет – отпред още свети забутано капанче с дюнери, и продавачът, мургав момък, стои уморено на отворената врата.
Докато паркирам, забелязвам на вратата надпис “Работно време – 8:00 – 20:00”. Пресрочил съм с почти час. Но все пак защо да не попитам?
– Извинявайте, работите ли?
– Нема проблем. – Момчето ме оглежда отгоре додолу. – Голям?
Кимвам. Той влиза вътре, оглежда набързо улицата, бръква под тезгяха и измъква питка, един размер по-голяма от изложените. Плесва я на табана, и събира от тавата под дюнера нарязаното опечено месо.
Сещам се – собствениците на дюнерджийници често карат персонала да пробутва средни дюнери за големи, и малки за средни, ако някой друг не поръчва другия размер, и купувачът няма как да забележи, че го ментят. Това момче е решило да ми даде правилния размер, въпреки че инструкцията е да ме метне. Сетило се е, че надали ще се наям с малко, и му е станало жал? Или е решило да прецака на дребно шефа си, в полза на случаен клиент?… Каквото и да е, харесва ми.
– И две коли. – Кимвам към масичката отвън. – Ела, сега няма наплив от клиенти. Аз черпя.
Работи като фокусник. По принцип е традиция сред дюнерджиите да правят шоу от пълненето на дюнера, но този и го бива. Все едно жонгльор показва номер. Излиза от килийката си, подава ми дюнера и колите, и идва заедно с мен до масичката отвън.
Минута-две запушвам най-острия глад, и хваля произведението му. Заслужено – дюнерът е вкусен (а може да е и от глада, де). Физиономията срещу мен направо грейва, въпреки умората.
– Много те бива. Как се казваш?
– Абдул.
– Откога си в България?
Лицето му помръква за миг, и той неволно се оглежда отново. Измерва ме с поглед изпитателно минута-две, преди да се престраши да сподели.
– Две години. И малко.
– Сигурно си от сутринта на работа?… Много работиш. Така ще забогатееш – усмихвам се.
– Много пари тука трудно. В България работа много, ама пари малко. Може живее, ама трудно.
– Прав си. – Някак човешкото в него ме печели. – Мислил ли си за Западна Европа? Или Щатите? – Така и така си е напуснал родината, където и да е тя. Какво му пука къде точно ще е?
Той ме гледа секунда-две право в очите. След това преглъща, и изплюва:
– Не може нито Западна Европа, нито Щатите. Много трудно.
– С Европа вече няма визи. Паспорта, и отиваш където искаш. Щом не те мързи, навсякъде ще те вземат.
Той е привел глава. Пак минава секунда-две, преди да отговори:
– Няма паспорт. Мене хващат, и обратно. А там лошо. По-лошо оттука.
– По-лошо оттука?
– Много лошо. Денем едните идват, казват – ти с нас или срещу нас? Щом с нас, работи за нас… Нощем идват другите, и те така – ако с нас, работи за нас, иначе… А когато бомби, най-зле, бомби не питат с нас или не с нас, направо бум… Моя жена, брат и сестра й, бомба в къщи, бум – тях няма.
– Моите съболезнования… – Откъде ли е този Абдул? Палестинските територии? Ирак? Афганистан?… Има ли значение, по дяволите? Прав е, бомбите не питат.
– Сега аз тука работи, колкото сили има, всеки ден. Събира пари, прави паспорт, веднага прибира жена и дете тук. Далече от бомбите, и от едните, и от другите. Живее тука много тихо, много както трябва. Тука пари малко, ама няма бомби, няма кой идва и пита с мен ли си, или бум. Тука аз работи много, жена работи много, дете учи, живеем добре. Далече от където идвам…
Мислех си много неща, но надали има смисъл да ги пиша. Съжалявам, че няма как да опиша лицето на Абдул, мечтата в очите му. За спокоен, ако и не богат живот, за човешки живот…
Толкова от мен.
“Толкова от мен.”
Не е малко. Хубава история, радвам се, че я прочетох 🙂
Григор, благодаря ти за тази виртуална среща с Абдул.
Моля, ако отново го видиш, кажи му, че е истински човек.
@Дени: Благодаря! 🙂
@smiling: Всъщност името му не беше Абдул. Реших да го променя, да не би случайно шефът му да прочете този запис, и да се досети. И не зная много ли е истински, или малко, но е просто човек. С най-простичка, човешка мечта – да живее спокойно със семейството си, далеч от ужасите на война… Докато го слушах, разбрах колко съм богат и честит.
Колкото и да се оплакваме, България вече привлича много имигранти. Повечето от тях бачкат яко и поддържат по-висок стандарт от голяма част от българите. 12-14 часа работа на ден не ги плаши. Може би това ще превъзпита много хора. Когато се почувстват застрашени от “новите”, чак тогава могат да се разработят. Браво за историята! Много добре написана!
Понякога смисъла на живота се открива най-лесно в няколко думи с непознат. Поздравления!
абе чудя се откъде ги намираш все такива типажи… все пак си падаш и писател та…
Май войната ислям-запад ни заобикаля засега, а?
Много живо разказана история, с усет към писането.
@rordin >”абе чудя се откъде ги намираш все такива типажи”
Те са си наоколо, има много като тях, но някои хора, като Григор успяват да ги забележат и да им обърнат внимание.
Там е ключа за палтката 😉
Бях все още в Либия, където най- близкият интернет клуб до болницата се обслужваше от един млад иракчанини. Винаги учтив, любезен, благ, отзивчив. Може и да не Ви се вярва, но
факта, че сега аз се ровя в интернет, чета, пиша, коментирам – дължа го на него. И не само аз.
Всички българи, които бяхме там от 1990г, сме се учили в движение да ползваме компютър именно от това момче,което ни научи как да си регистрираме поща, да четем сайтове, да ползваме Скайп, Месенджер,а и т.н. Знам, може би Ви звучи наивно, смешно- нали сте компютърни специалисти, но за нас ,това момче с търпение и толерантност ни даваше първите уроци не само без никаква досада, с много търпение и уважение , безплатно.
Гледах по телевизията свалянето на паметника на Саддам, ухиленото босоного дете, което изу чехъла си и гледайки в камерите го налагаше по главата…радостта и ликуването на хората и т.н.Нямах търпение да видя нашият приятел иракчанин от интернетклуба и бързах да споделя с него впечатленията си от репортажа,от хода на войната, да изразя внимание към него, както той го проявяваше ежедновно към нас.Ръкувахме се. Поздравих го и с всичката си наивност рекох: Честито.Край
За мое голямо учудване и изненада, момчето се ръкува свойски и уважително с мен, но не само че не се радваше , а каза: “Не, систър, това не е краят, а началото. Това е начало, на което вече никой не може да каже кога ще настъпи края. Сега вече никой не може да каже кога ще свърши тази война. Тя ни превърна във вторият Афганистан, от какъвто имат нужда само и единствено американците. Америка не е само хамбургери от Макдоналдс, музика и филми от Холивуд, новини от СНН … Това ще е един ужас без край, в който ще умират иракчани, при това най- невинни, ще умират не само войни, а цивилни жени, деца, братя, сестри.Американците си туриха Саддам, те си го свалиха, но сега ше избиват нас- цивилни и невинни. Няма място за оптимизъм, защото страшното сега започва.”
Сега, когато чета анализите за броя на загиналите войници, на цивилните граждани си давам сметка за пророческите думи на това обикновено иракчанско момче, едно от всичките араби, които познавам и са оставили чудесни впечатления у мен с поведението и отношението си.
Умирам от яд, когато чуя някой българин, никога не общувал с араби да казва, че са мръсни, досущ, както си говорим у дома за циганите. Винаги се замислям, а дали ние не сме мръсните?
Гриша,
в Либия магазините затварят след 12 в полунощ.
В близост до болницата беше една не особено оживена улица, пълна с дюкяни, които винаги спускаха железните си щори с трясък винаги след 1,30 през нощта. Мързеливи били арабите.:)
Същите мързеливци, които сутринта стават в 6 и трътват на работа в държавното предприятие или институция, в която работят до 2-3 след обяд и след един час почивка, се трудят в частният бизнес до след полунощ и издържат многолюдна челяд !?
Арабите са най- добрите хора на света, които познавам, както и черните.Всичко зависи по какъв начин ще подходиш към тях. Същото е и с циганите, и турците. Да се замислим ние какви сме, как се отнасяме един към друг, както и с другите хора…Този човек, условно наречен от теб Абдула е имал нужда от човешко отношение, общуване най- елемантарно и ти си му го дал и си нахлул в душата му.
В Париж ядох най- вкусните дюнери, които така и не можах да платя, защото никой не прие парите ми с една единствена думичка, която се оказа вълшебна- комшу!
Пак там, в Париж, където срещнех мюсюлманки, лесни за разпознаване, нали са пребрадени ги поздравявах със “Салям Алейкум”/ Мир на Вас/ и ми отвръщаха с “Алейкум Саллям”/И на Вас мир/. Боже, как се спираха жените, ръкува се с мен като със стар приятел, прегръщаха ме, целуваха ме, канеха ме, даваха си координатите / адреси, телефони/. С арабин гладен и на улицата не можеш да останеш.
Пак там, в Париж дължах 35 евро за такси, чийто шофьор се оказа либиец и не прие парите ми, заради един най- обикновен човешки разговор на арабски език. Човека след като отказа да ми вземе парите, бръкна в джоба си, извади 35 евро и ги пусна в касовия апарат на таксито.
Повярвай ми, този човек няма да те забрави никога. Бъди му приятел, защото той вече ти е. Кажи му следващият път “Саллям алейкум” с ръкуване и ще усетиш нещо, което никога не ти се е случвало. След това се казва:” Кефалек?/как си?/ и в очите му ще прочетеш радост, каквато никакво Здравей, не може да изтръгне от ничия българска душа…Само опитай…и ще видиш.
Така обичам твоите истории от ежедневието (ти) и винаги, когато ги чета, нещо ми стопля сърцето и ме стяга под лъжичката. Наистина си човек, умеещ да предразположи другия, да го накара да се почувства слушан… а това е такъв дар. Да, ти забелязваш съкровищата, които са навсякъде около нас и от бързане и самовглъбеност подминаваме, а после успяваш да ни ги посочиш, каниш ни да се почувстваме като теб и от това сякаш и ние сме извършили доброто, което си свършил ти.
вярвам всичко, което казват за арабите
самият аз познавам 2-ма
единия беше годеник на братовчедка ми, страшно точен тип
но не стана, баща и беше адски против
може щото искаше да не е в българия, за мен погрешно, както се казва по-горе, там е война
но като цяло съм раздвоен много и винаги имам едно наум
но пък винаги подхождам приятелски спрямо тях, дори и към циганите (макар да намразвам повечето след това!)
Pingback: Човешката библиотека » Малкото четене