Немалко хора вече не знаят кой всъщност е бил Радой Ралин. Някои го помнят като поет. Други – като почитател на нежния пол. Трети – като Хитър Петър на комунистическото време, остроумният и остроезичен антипод на бай Тошо и слагачите му, закичени с литературни титли… Той беше всичко това. Но и още нещо.
Беше човек на народа. Нямаше случай някой – талант, посредствен или графоман – да му прати нещо, и той да не го прочете най-съвестно, и да даде мнението си. Успяваше да се разбира с всеки, с изключение на лекетата и подлизурковците. И без колебание помагаше винаги, когато можеше (ако и, заради отношението си към властта, през повечето от живота си той самият да имаше нужда от помощ)… Мисля си, че ако Радой беше живял през времето на Интернет, щеше да е човек на Интернет. Един от нас, от тези, които през пикселите на екрана докосват света, и другите хора. Доказал бе, че умее да докосва другите, и да приема тяхното докосване.
Мнението, което току-що прочетохте, не е мое (въпреки че се подписвам под него с две ръце). Чух го от сина на Радой – Кин Стоянов. Мисли така не защото иска да хвали баща си – Кин не е такъв човек, много клевети са изписани за него, но истината е, че е достоен син на баща си. А защото Радой наистина беше такъв. И защото съхраняването на ценното, сътворено от бащите, е дълг най-първо на синовете – така е устроен светът.
И аз мисля същото. И докато разговаряхме, спотанно ми хрумна – та всъщност ние, общността онлайн, сме тези, които Радой би обичал и ценил като хора, и като народ. Тези, които обичат свободата, и се борят за нея. Тези, които са като него – сигурно не с неговия ръст, но под същото знаме…
Властта, която така щедро издига монументи на придворни ласкатели, надали ще вдигне паметник на Радой. А и да му го вдигнеше, той надали би го приел. Може би ако роднините и приятелите му успеят да съберат средства, но това не е лесно… Мисля си обаче – паметниците от камък и бронз са преходни, но паметниците от слово са вечни. И ние, общността на свободните сме, които можем да му издигнем един вечен паметник, по-истински от поръчаните от властниците каменни и бронзови.
Да му направим сайт. Създаден от свободни хора за човека, който беше винаги свободен.
Обявявам конкурс за дизайн на сайт на Радой Ралин. От свое име. Награда засега не мога да предоставя – освен удовлетворението, от помощта да съществува споменът за Радой, от приноса с труд за него. Хостингът за сайта е от мен.
Идеята какво трябва да има на сайта все още ми е малко мътна. Биография на Радой, с пълна сигурност. Библиография. Вероятно блог, където да може да се пише какво е направено за паметта на автора, и свързани с него вести. Може би негови произведения, ако бъде уреден въпросът с авторските права. Може би материали, които го касаят… Предложете вие идеи.
Проектите ще бъдат преценени от Кин Стоянов – правото да избере е редно да е негово.
Обръщам се към другите блогъри – моля ви, напишете за конкурса! Нека който помни Радой, който го уважава и обича, да помогне, ако умее.
Да, награден фонд няма. Но може би точно това ще подбере кой наистина е достоен да направи сайт за Радой Ралин.
Pingback: LeeNeeAnn » Blog Archive » Кратки слова за културни неща
Pingback: Кой е Радой Ралин « полетът на костенурката
Аз пък го препечатах при мен 🙂
лесно ще му направим сайт. откъде да вземем произведенията му? трябва да се говори с наследници, издатели, ала-бала…
@nname.org: Нека започнем с каквото можем. Иначе почва да звучи като оправдание…
Аа, Григор, така е, за Радой и интернета. Може и да съм го писал някъде. Може би година, най-много две, преди да си отиде Радой, го слушах по едно радио, па може и телевизия да беше, та говореше нещо Радой за интернета и много ясно се видя, че останалите, къде-къде по-млади от него не разбират. Тоест, Радой го беше харесал интернета и само още малко да беше поживял, друг щеше да е сега интернетът български, сигурен съм аз.
М? Голям наплив нещо…
Не смятам, че парите са най- важното нещо на света, особено пък в този случай, когато става дума за хоби на едни и ентусиазъм на други. Не наградата е важна,
а възможността да докажем сами на себе си, че можем да свършим нещо заедно.
Жалко, че нищо не разбирам от правенето на блогове, но мога да участвам в по-нататък с писане.Важно е да се започне, а с времето ще се развива. Успех.
NB. Гриша, не мога да намеря е-майл адреса ти, но за сметка на това под една от предишните теми имаш моя. Драсни ми едно “Здрасти”, за да ми излезе и твоят адрес.
Благодаря.Всъщност, за да не се ровиш ето го отново: Lissa_vt (в) abv.bg
Аз пуснах персонални e-mail съобщения на избрани кореспонденти от моята адресна книга (вкл. и TV такива), а същото – и в ICQ. Ако повече хора направят това, мисля че предложението ще добие по-голяма популярност, а също може да се появят и повече идеи…
@yoalbo: Съмнявам се. В такива случаи българите изчезват като… като българи, помолени да свършат нещо.
не, не! нощес писах тук, а вече имам реакция (tyxo ми каза…:) link към тази статия пуснах (но на избрани хора, които познавам)…
РАДОЙ-РАЛИНИАДА
1.
Върви из софиъските улици. Вятърът разпилява снежните му коси. На светофара Беловласият се обръща към една „хващата окото” дама и почти изпява: „Госпожо, не гледайте, че цветът е узрял. Нито пък, че аз съм целият бял. На зелено се минава и така човек спокойно остарява… е, във Вашия случай се подмладява”. И около тях всички се усмихват – кои по-хитро, кои по-лукаво…
2.
Но не! Настоящото кратко слово няма да бъде сатирично, нито пародийно. Ще се опитам да го направя по-различно.
Уплашен съм от това застрашително раздуване и раздухване на сатирика Радой Ралин. Защото всъщност той остава непознат и неразбран за мнозина, дори и за филолози-българисти! А това е трагично и драматично.
Непознати или недочути остават нежните тонове, акордите от неговия поетичен свят. А поезията на този Популярен Общественик е като че ли самотна, непопулярна, ненашумяла. Има нещо безприютно в нея, нещо самобитно. И това си е в реда на нещата. Защото нима лириката на Александър Геров не е самобитна? Или тази – на Вутимски? Или още тази – на Добри Жотев? А Павел-Матевата? И Ханчевата? Та дори и Джагаровата? Всичките тези значими поети са родени един подир друг. А между тях се нареждат и две невероятни жени – Блага Димитрова и Невена Стефанова. Всички те знаят, че да си Поет е отговорност, кръст, страдание. И всеки от тях стига, изминава своята голгота. И всеки един от тях Възкръсва. Но не на третия ден след разпятието си. И ще ми се да вярвам – тепърва ще възкръсват в новите прочити, в новите преоткривания на техните малки вселени.
3.
Радой Ралин има едно 60годишно присъствие в българската литература. Факт, с който малко творци могат да се похвалят. Продължаваше да пише до самия си край, но явно отново е неудобен. И не толкова „свежите” епиграми и басни, писани от или приписвани на него, създават чувството за особена трайност, а по-скоро това е неговата Неудобност. Той е дразнещ. А дразненето, непокорността – карат човеку да мисли, да преценява – функция, която в нашата Постдемократична епоха (и ситуация) комай не е на почит.
А дали дразненето и непокорността са само ж и л а в и? Не са ли те повече крехки? Не изискват ли Силен Дух? Не изискват ли повечко Усилие?
4.
И веселият залез
ме черпи с руйно вино.
Този залез не „взривява” стила в своята стихова същност както го прави Далчевият. Това е едно бохемско разливане, с каквото Радой Ралин остава неоснователно непознат. Тези стихове смайват със своята близост до чувствителността на Иван Динков и неговата „наливна тишина”. Смайват със своята изчистеност, избистреност, кристалност. Ала каква е тази сложна обвързаност между трима различни поети? Имам ли основание да я правя? Ще припомня друго двустишие на Непознатия:
изкуството –
едно безкрайно непостигане.
Подобна синтезирана и концентрирана форма е характерна за Геров. Обаче и Далчев, и Динков, и Геров по различен начин доказват това, което изговаря Радой Ралин. А неговата фраза отново поставя въпрос. И той е: та постижимо ли е съвършенството за ограничения човек? Може би – око се с т р е м и към съвършенство. Ако се треми към незавършване, незамразяване, немумифициране на собственото си творение. От своя страна всички тези „не”-та структурират (или деконструират?) крехкостта. Защото, оказва се, не само човекът е к р е х ъ к, крехко е и самото изкуство.
5.
Струва ми се, че никъде в родната лирика присъствието на Бащата не е така емблематично, така силно, така п р и р о д н о, каквото е в Радой-Ралинската поезия:
Няма нищо по-хубаво
от това
да ставаш баща,
да снабдяваш с младост света.
Съветите, които лирическият баща отправя към децата си не са дидактични, не са сурови, но са строги и при все това свободни. Така ги възпитава, че те трябва да бъдат уникални, своеобразни, не да са епигони:
Приличай на себе си.
И накарай и времето
да заприлича на теб.
Чувството е бащинско. Отношението е бащинско. Сърдечно. Топло. Връзката между бащата и сина е духовна. Извисяваще. Свободна. И тук е мястото където ще отбележа, че стихът на Радой Ралин е също свободен. Този стих е свободен дори когато е „заигран” с рими, защото и те са свободни. Защото „Не звънят като камбанка на пишеща машина” (така е казвал Далчев, нале?). а свободният стих не е модерен, но е естествен. „Развълнувай човека и той ще се замисли” – ще сподели малко по-късно и Стефан Цанев – отново за тази същата стихова форма. Да, ще се замисли човек и няма да се омагьоса от римите и музикалността им – освен ако римиет не са Моцартовски, Пушкиновски, Лилиевски или Валери-Петровски. Тези рими също са свободни. И тяхната ритмика е като аритмиката на свободния стих. Защото тя не е приспивателно, а е дразнител. Та нали Александър геров говореше за „грапав ритъм”, а Вапцаров пък – за „грапав език”. И тази г р а п а в о с т предствлява своеобразна свобода.
Ето тези интонации:
Да бъда отрупан с деца
натежал
като крушов клон есенно време
(„Порив” 1960 г),
Отдавна съмнало…
Но слънчевите спици
не са потеглили
през цялата земя.
Светът
като че е населен
само с птици.
И дишането става
остро като глад
(„Най-дългият ден” 1963 г.),
Оня залез зад синия рид
притаил в рубинена ласка…
(„Завръщане” 1940 г.),
Ако не беше моето безсъние,
кой щеше да завива
двете ми деца,
продължаващи в съня си
дневното боричкане?
(„Нощен живот” 1967 г.).
Ето точно тези интонации на приглушеното, на не стаеното, тези нюанси на полумрака, негата и естествено съпътстващата ги мекота, съзерцателност, тишина – остават непознати и недочути.
Разбира се тези настроения и състояния създават усещане за хармония, завглъбяване, за баланс между човека и света. За космическа уравновесеност . Вероятно и това е част от наблюдението:
Цялаат вселена
вдишва
и издишва светлина.
Пътуващият, съзерцаващият, тихият – това е Непознатият Радой Ралин. А пътуването, съзерцанието, тишината пък са едни от най-интересните с ъ с т о я н и я (не само теми!) в лириката му. Непозната остава Въздишката-Миг, която е същностна за лирическия светоглед на Радой Ралин. Някой ще възкликне: Това е по-характерно за Александър Геров. Да, така е – не го отричам. Обаче подобна философска концепция не е чужда и на Неизвестния.
В поетическото творчество на Непознатия откриваме такива стихове, в които се изповядва, че човек трябва да харесва, да обича, да вярва; да пази от посегателство любовта, защото това е най-чистото чувство. Разбира се всичко това отново е свързано със свободата. И отново със свободата е свързана „Молитва”-та на Радой Ралин, пък и неговото „Амин”: „Хляб наш насущний дай си го сам”. Молещият се Радой – също е н е п о з н а т и н е в ъ з м о ж е н. Или се лъжа?