И още една история от вечерните ремонти на чии ли не компютри.
Клиентите ми се бяха опитали сами да си чистят вирус, и като резултат дискът им беше сериозно поомазан. Успях да спася системата и данните, но исках да проверя диска за грешки, а след това и за вируси. А дискът беше голям и доста пълен, така че въпреки бързата машина се очертаваше поне час чакане.
– Чичко, ще може ли да се оправи компютърът?
– Поли, не пречи на чичкото! – обажда се от другия край на масата майката. – Искате ли да вечеряме, докато минат тези проверки?
– Ще може, Поли. Да, благодаря ви.
– Ще сложа направо тук, в хола. Не зная дали харесвате здравословна храна, но ние много я уважаваме. Особено заради детето. Много е важно организмът му да получава пълноценна, балансирана и здравословна храна. Пък и ние покрай него, и за нас е от полза, поддържа ни… Поли напоследък се оплаква, че децата в училище й се смеели, че била понапълняла, затова й регулираме храната. Само пълнозърнест хляб, от нелющени зърна, много е богат на витамини. Зеленчуците ги купуваме само от проверен производител, който не ги тори с изкуствени торове. Много плодове и натурални плодови сокове, изобщо грижим се. Малко по-скъпичко е, но за щастие можем да си го позволим.
– Чудесно е така. Виждам, че не сте вегетарианци?
– Не, не сме. Всъщност ние с мъжа ми рядко ядем месо, но за детето белтъчините са важни. Сиренето го купуваме от село, домашно, за да е истинско. Два пъти седмично задължително готвим риба. Като идем на ресторант или на почивка, ядем каквото има, но в къщи гледаме диетата да е качествена. Харесва ли ви мусаката?
– Разкошна е. – Наистина е отлична. И не мога да отрека, не са орторексици. Храната им е реално пълноценна и полезна, дори специалист трудно би съставил по-добра диета. Приятна изненада на фона на днешната действителност, пълна с изкукали на тема “правилно” хранене маниаци.
– Чичко, а филмите за Изаура ще се запазят ли? Още не съм ги догледала. И Покемоните.
– Мисля, че да, Поли. – Вглеждам се внимателно в нея. Най-обикновено осем-деветгодишно дете. Добре възпитано, наглед интелигиентно. Какво точно не наред чувствам?…
– А онзи сериал за Мерседес и Фелипе, забравих как се казва? Че татко едвам го намери.
– Надявам се да се запази… Поли, обичаш ли приказки? – Лапвам последната хапка десерт и оставям лъжичката.
– Амии… Да. Гледах за Нова година приказката за Пепеляшка, много беше хубава. А преди това бях гледала една приказка за една китайка, дето отиде да воюва, и тя беше хубава. Ама не помня вече как се казваше, отдавна беше…
– А четеш ли приказки? Или мама чете ли ти?… Чела ли ти е като малка?
– Не. На филм са по-хубави.
– А какви книги харесваш?
– Амииии… Чета си учебниците. Всяка вечер, заедно с мама…
– Нямаме много време за книги – намесва се майката, лекичко изчервила се. – С това натоварване и на работа за мен, и в училище за нея, и като учим вечер по два-три часа, вече нямаме сили за четене. Гледаме по някой филм, и заспиваме… – Тя става, прибира чиниите и ги понася към кухнята. – Може ли да ви оставя за мъничко? Само да измия чиниите, че миялната машина е повредена…
– Разбирам ви. Няма проблем, ние с Поли ще се позанимаваме, докато проверявам компютъра. – Нищо осъдително в това да те мачка преумората, и да нямаш време за книги. И аз съм така, а допреди десетина години без поне една нова книга на ден не можех да заспя. Но усещането, че съм по-близо до идеята какво не е наред с детето, не ме напуска. Оглеждам се – върху шкафа отстрани има купчина вестници. Вземам един, отгръщам го на кръстословицата, и измъквам химикалка от чантата си.
– Поли, ще ми помогнеш ли да порешаваме кръстословица, докато чакаме компютърът да стане готов? – Бързо оглеждам кръстословицата. Стандартните кръстословичарски думи, които свикналите с този жанр сигурно вече попълват направо с гръбначния си мозък. Нищо, ще импровизирам:
– Двете имена на бразилска актриса, изпълнителка на ролята на Изаура. – Напрягам ума си; за щастие, по чудо успявам да се сетя. – Започва с “Л”, завършва на “ш”. Поли, сещаш ли се?
– Не. Не я зная. – Тя въздъхва.
Ама съм глупак. Кое осем-деветгодишно дете ще помни имената на актьори? Я да посваля летвата.
– Добреее… Тук има “Приказка от Шарл Перо”. Започва с “Котаракът в”, и има още пет букви за попълване.
Поли мисли известно време, след това отново въздъхва… Случайност?
– Плодът, с който злата вещица се е опитала да отрови Спящата красавица. С шест букви.
Поли най-старателно мисли. Пробва едно-две неща на броене на пръсти, но се отказва. Да не би да има някакво нарушение на паметта?
– Китайска принцеса, преоблякла се като мъж и воювала в китайската армия. С пет букви, започва с “М”.
– Мулан! – изстрелва Поли и направо грейва. – Онази от филма, нали?
– Точно така… По какво принцът издирва избягалата от бала Пепеляшка?
– По обувката! Кристалната, дето ставаше само на нейния крак. И лошите й сестри я пробваха, но не им стана, а само на нея стана, и принцът я позна! И се ожени за нея!
– Благодаря ти. – Правя се, че пиша. Определено и дума не може да става нито за проблем с паметта, нито за ниска интелигиентност… – Името на една от костенурките нинджа, започва с “Д”?
– Донатело! – Поли отново грее от удоволствие.
Малко по малко картината се оформя. Поли може да изброи всички главни героини и герои в няколко известни сапунени сериала и в няколко анимации за деца, най-често многосерийни и нискосъдържателни, да разкаже сюжетите им – и с това светът й свършва. Не знае други градове в България, освен София и Мичурин (била е там на почивка). Нито пък дори един град извън България. Чувала е, че САЩ, Франция и Англия са държави, но няма представа къде са. Всъщност, няма представа, дори детска, и какво е държава. Знае какво е Витоша, но не и какво е Рила или Пирин. За Балкана са учили някакво стихотворение, не може да си го спомни, но помни, че е планина. Някъде. Не знае къде точно.
С ученето положението не е много по-добре. Знае прилично добре утрешния урок, но няма никакъв спомен какво са учили преди седмица. Нито пък разбира защо й е да го помни – нали вече е минало, изпитали са я на него, пак ли ще я изпитват? Чете добре, но пише с ужасни правописни грешки. Повече, отколкото на най-слабите второкласници по мое време. Не, учителката не й се карала. Даже я давала за пример – тя пишела най-добре в класа…
Но най-трагично е положението с приказките – извън изгледаните на филмчета четири-пет не е чела или чувала нито една. И според мен това е най-страшното. Не е могла да научи от тях, че е добре да си верен, а не да предаваш. Че печелят добрите и щедрите, а не силните. Че “красиво” означава не само рокличка или панделка. Че доброто е по-силно от злото, и накрая винаги побеждава, колкото и да е силно злото… Цялата вселена на приказките, цялата им мъдрост и богатство, е минала покрай нея, оставяйки в най-добрия случай дребни прашинки…
– Благодаря ви много, че ме отменихте покрай Поли. – Майката се е върнала от кухнята. – Чух, че сте лекар. Как ви се струва храненето ни?
– Хм… В едно отношение малко непълноценно. – Опитвам се да го кажа с най-приятелски и мек тон. Като добър приятел, който иска да помогне със съвет, а не да критикува.
– Моля ви, кажете! Задължително ще го вземем предвид! – Майката внезапно е загрижена. Слава богу, не конфронтирана.
– Физическата храна е просто идеална. Не познавам специалист, който да може да подбере по-добра. Но ми се струва, че има нужда от малко по-пълноценна диета за ума й.
– Хм? – Жената усеща, че казаното е с най-добри чувства, но някак не успява да го асимилира. Смяната на темата май е била прекалено рязка.
– Блюдата на масата са храна за тялото ни. От нея то се поддържа и изгражда, и ако е качествена, расте здраво и силно, нали? Точно същото е с духовната храна, и личността ни. Духовната храна трябва да е здравословна, силна и достатъчно, за да се поддържа и расте личността ни здрава и силна. Извинявам се за тромавата аналогия…
– О, разбирам ви, разбирам ви! – Очите на майката на Поли направо блесват – къде от желание да научи нещо ново, полезно за детето, къде и от облекчение, че няма да я критикувам. – Препоръчайте ни подходящи неща!
Слава богу, с тази жена може да се говори. Дори с моя подход на слон в стъкларски магазин успях да открехна вратата.
– За нейната възраст най-подходящи са хубавите приказки. Те са вековен концентрат на мъдростта на човечеството, поднесен във вид, идеално смилаем за деца. И личността не затлъстява от тях, колкото повече попие, само е по-добре. Енциклопедии за деца, пътеписи, приключенски неща също са чудесни – но най-пълноценни са приказките. Не само за нея, но и за нас. Аз съм по-голям от вас, но никога не пропускам възможността да препрочета хубава приказка. Така поддържам личността си, точно както фитнесът и аеробиката поддържат тялото. А личността е много по-важна и в бизнеса, и във всекидневния живот, отколкото физиката…
Разменторствах се. Мамка му, кога ще се науча да поднасям нещата в лек и учтив вид? За щастие, майката на Поли е добронамерена, и не е тъп и ограничен човек, ако и също да има нужда от по-силна духовна храна.
– Мислите ли, че ще й помогне? Някои специалисти казват, че приказките са вредни за децата, защото ги откъсват от реалния свят.
– Прекаляването с приказки наистина може да има този ефект. Но за него е нужно детето да се занимава от сутрин до вечер само с тях, и да не се интересува от нищо друго. Надали Поли ще стигне дотам, а и да стигне, винаги могат да се вземат мерки… А иначе, приказките са концентриран опит именно от реалния свят. Те дават в едночасов разказ това, което иначе отнема дори на интелигиентен човек години, за да го разбере от горчив опит на свой гръб.
– Мммм… Май наистина е така. Като се замисля, много важни и ценни неща съм научила точно от приказките, които дядо ми четеше като дете.
– И ако можете, й ги давайте не само като филми, но и като книги. В сравнение с филмите, книгите са като пълнозърнест черен хляб до белия хляб. Иска повече дъвкане, и наглед е непривлекателен – но упражнява челюстите на ума, и го свиква да се справя истински. Да сглобява, да мечтае, да визуализира, да търси смисъла сам, а не да разчита наготово… Да, има и чудесни, мъдри и ценни филми. Но като цяло книгите са по-истинската храна, те упражняват мозъка, развиват го и го поддържат във форма…
Прекъсвам се на средата на думата. Пак се разменторствах.
– А кои книги са хубави? Помня, като ученичка бях чела една книжка за едни италиански ученици, мисля че се казваше “Сърце”, много ми хареса.
– Наистина е чудесна книга. Но може би все пак трябва Поли да мине първо през приказките. Те дават основата, над която книги като “Сърце” надграждат…
Докато пресичам улицата към колата, си мисля – дали не прекалих? Дали не ме взеха за нахално куку? Мисля, че не – все щях да усетя отсянка в отношението.
И ще е добре, ако по някакъв начин започна отново да заделям време за четене на хубави и полезни книги. От много време вече умът ми мързелува, и личността ми мъничко по мъничко изтънява. Време е да ги пораздвижа.
Браво 😉
Понеже обикновено те коментирам по “технически” теми, ще кажа само: Браво!
Чудесно написано, но пък и доста тъжно. Дали има и 5000 души в България, които мислят като тебе?
Много ме замисли тази статия. Браво за нея, Григоре! Публикувал съм я в един форум, като естествено съм оставил информация за автора, както и линк към тази страница, съобразявайки се с лиценза на блога. Мисля, че тя трябва да достигне до възмножно най-голям брой хора.
Станаха 5001 🙂 Поздравления !!!
Гриша, припомни ми моето собствено детство 🙂 Родителите ми бяха работници и излизаха, и се връщаха по тъмно. Аз по цял ден, както се казва на самотек. Не помня кой точно ме е завел в библиотека за сефте, вероятно някое по- голямо комшийско дете, но със сигурност знам, че не бяха родителите ми.
Но има няколко немаловажни факта- нямаше телевизори, нямаше компютри.
Нямаше трафик и престъпност по улиците, учителите не стачкуваха.
У дома- книги и радио, на вън- игри и кино. Всяка седмица в три киносалона 3 нови филма, театър, оперета, концерти- водеха ни учителите. Както се казва : Времената и Хората бяха други.
Сега си давам сметка, че са ме отгледали даскалите, комшиите с филиите със сол и червен пипер, и библиотекарките с книжките 🙂 Е, белите си бяха от мен. 🙂
*въздиша*
верно е, мамичката им, ако знаеш колко пъти съм попадал на малоумни създания, от които не зная какво ще произлизе–
колко родители съм укорявал с поглед просто…
Имам колежка на 20 години, художничка, която не иска да прочете повече от три реда текст. Вижда й се твърде мъчително. В една компютърна игра бяха направили грешката да обяснят нещо с текст, и то с повече от 3 реда текст. Въпреки че животът й в играта зависеше от това и че го повтаряха в различни форми при всеки loading, тя не го прочете до самия край. Когато получи по-дълго писмо, моли човека, който го е написал, или някой друг от екипа, да й го преразкаже. И т.н.
Просто е от поколението “много аудио и видео”. Това не й пречи да се концентрира при изучаване на нещо сложно като 3D Studio например (както и да чете неща, по-дълги от три реда, за да разбере как става едно или друго нещо там). Но в нейния свят книгите не присъстват, защото изискват твърде много усилие (което тя е в състояние да прояви, но в други области).
За съжаление аудиото и видеото надделяха и при мен. Понякога хващам книга в ръка и прочитайки само няколко страници, виждам какво богатство съм загубил. Както и че това, което съм сега, го дължа на книгите. Но животът ми вече се е наклонил към компютъра и всъщност аз и много от моите връстници, които четяхме, сме минали на блогове и т.н. Сьответно този “short attention span” ни хваща и нас, и то доста здраво. Много от нас вече предпочитат да ходят на кино, защото… у дома не могат да се концентрират да изгледат дори един филм докрай.
Много е хубаво – като приказка! 🙂
Въпреки това не мисля, че нещата са толкова страшни. Един подобен пример не означава, че светът се е изродил. Примерът на Жилов също е показателен, но аз не мисля, че нещата са взели масови размери.
Действително, много деца предпочитат да гледат филми, при това дублирани на български, защото и субтитрите са проблем за тях, но не мисля, че това е непременно само лошо. Моите деца гледат телевизия с другарчетата си и за тях това е и форма на общуване. Четенето на книги е занимание самотно. Предполагам, че губейки интерес към книгите (факт!), развиват други интереси и качества. Не мисля, че способността им да фантазират е намаляла, например. Затова не мисля, че нашите деца се увреждат от това, че не четат толкова, колкото ние преди години. Просто животът е друг, но умните хора винаги ще намерят начин да развиват интелекта си.
Нима във времето преди Гутенберг да измисли печатната машина и никой не е чел книги, децата са били увредени? Не мисля. Просто всяка епоха си има своите особености. Това, което е характерно за нашето време, е, че нещата се променят много бързо и дори в рамките на едно поколение се наблюдават драстични промени в начина на живот. Може би това е причината, която поражда притеснението – ние можем да си спомним колко по-различно е било нашето детство. Мисля, че в по-стари времена, животът е бил по-спокоен и промените са се случвали по-бавно.
@Майк Рам
Знам го този начин за гледане на филми. Да приказват през целия филм и най-накрая нищо да не разберат от него. Човек мисли в самота и не бива да се плаши от самотата.
А за ненормалното минало… В миналото много хора са работили тежка физическа работа и също така редовно са се избивали във войни. И в това няма нищо ненормално (може би), но предпочитам да не се връщам там.
Проблемът е съвсем прост: изобилието води до леност, а леността до какво води? (И не, това не е онзи мързел, който провокира да направим научно откритие, а мързелът на човека, свикнал да получава всичко наготово и нещата просто да се случват около него).
@Жилов, тук принципно няма спор между нас (макар, че аз не наричам миналото “ненормално”, а просто “различно”). Разликата е в това как възприемаме фактите. За мен чашата е наполовина пълна, а за теб е наполовина празна 🙂 Просто гледам по-оптимистично на ситуацията и не вярвам, че нещата са толкова страшни. Имам две деца и наблюдавам процеса съвсем отблизо 🙂
абе виж сега, щом родителите й са достатъчно умни да й направят добра диета, да се интересуват от тия неща (ама наистина, а не само да купуват боклуци, на които пише ‘пълнозърнест’ да речем), значи и детето ще е умно. не го мисли – генетиката мачка.
Спомням си, че когато бях малък, телевизорът ни се развали. Беше някаква елементарна повреда, изгорял бушон или нещо подобно. Баща ми обаче усърдно отклоняваше темата за поправка и твърдеше, че така вечер оставало повече време за разговори и книги. Тогава малко му се сърдех, но сега не мога да отрека, че е бил прав. Прекрасна публикация 🙂
@Longanlon: Аз съм виждал умни хора, израсли в семейства на фанатични глупаци, и посредствени деца от интелигентни родители…
Генетика ли? В игрови термини, това, че имаш един добър енджин не значи, че ще направиш красива игра с него.
Прекрасна история, Григоре!
Това, което най-много ме зарадва, бе, че майката се е вслушала в думите ти…
Аз израснах в света на книгите, като почти изцяло пропуснах света на телевизията, видеото и киното. За добро или за зло, не знам. Малко по малко животът ми “преля” в аудио-видео и компютри, но все още не ме плаши книга от 500-1000 страници и често си позволявам малко четене вечер, когато градът заспи… 🙂
5002! 😉
Винаги ми харесва начинът ти на разказване. 🙂 Семейството е съвсем нормално. Не всички хора са книжни плъхове, това не ги прави по-малко добри хора, стига да коментират видяното/случилото се.
Освен това, перфектни хора и перфектни семейства няма. Та където и да отидеш на гости можеш да напишеш подобен разказ, само че “липсващото звено” може да е нещо различно. 🙂
Все пак, винаги ми е приятно да те чета!
Спомням си в първи курс как си говорехме с един колега и аз споменах нещо за Снежакна и той каза, че не я е чел. Аз опулих еееей такива очи “ОО”. Питах го не са ли му чели приказки като малък. Каза, че не са. Освен това и книги не е чел. В този момент бях толкова втрещена от това, което ми говореше, просто защото до тогава не ми беше хрумвало, че е възможно на някое малко дете да не са му разказвали приказки. И още ми е малко трудно да си го представя.
И аз като малка съм гледала много телевизия и съм играла на компютър, но това не ми е пречело на четенето. И сега не ми пречи (макар, че вече не гледам телевизия). Така, че ако човек има желание, аудиото и видеото не пречат на удоволствието от книгите 🙂
напълно подкрепям, гимнастиката на ума е важна ако искаме да сме хора
а не добитък 🙂
и телевизията може да е средство за такава гимнастика, но комерсиализацията я отвеждат в обратната посока
Аз съм 19-я читател на тази статия! А тя е интересна, коментарите към нея – също.
И в Интернет има много за четене, а до преди 7-8 години нямаше достатъчно (особено на български). Голяма част от съдържанието (за четене) се дължи и на ентусиасти/доброволци (напр. wikipedia), които искат да споделят…
От десетина години поне чета предимно на монитор и нерядко ме обхваща носталгия по времето, когато можех да се поизлегна някъде на сянка с хубаво четиво в ръка…
Важно е да се чете, все пак, и да се разсъждава, да се мисли! А тези навици се възпитават – най-напред от родителите, а едва след това – от учителите, обществото и т. н.
Григоре, препечатвам при мен! Ето и линк към мой скорошен текст, който има връзка с тази тема: http://lydblog.wordpress.com/2008/06/11/losh-vkus/
Pingback: Григор за приказките « полетът на костенурката
Тук май няма да мога да отговоря на всички…
@Георги Д.: Много повече са. Въпросът е да знаят, че са повече, че са сродни души, и че има и техен свят, а не само светът на осакатените.
@Жилов: Възможно е колежката ти да е такава, защото има проблем с четенето: за нужни пособия се напъва, но не й е приятно, и затова гледа да си го спести при нужда. Възможно е да има картинно въображение (художничка е!), което не се връзва добре с текста (малфункция на връзките на полето на Брока с висшата визуална кора), и затова текстът да й е труден за възприемане, ако е художествен, а не технически. А е възможно и просто да е изглезена, и да е добре да й направите услугата да не й преразказвате нещата.
@Майк Рам: Ако децата развиват други интереси и качества за сметка на загубеното откъм книги, не е лошо. Проблемът е друг. Поли поема не просто различна информация от “книжното поколение”, а много по-малко като количество, и по-неинформативна. Резултатът в нейния случай е информационно изоставане (което на пръв план е, че тя не знае коя е планината, която вижда от прозореца си, но на по-далечен, че социокултурният й багаж е беден, и това ще пречи на развитието й).
@Longanlon: Поли е доста лек случай. Има и деца с напълно нормални заложби, или дори над средното, които стигат дори до т.нар. социално обусловена олигофрения. Генетиката е налице, но не й е била дадена възможност да се реализира. А когато човекът порасте до самостоятелност, липсата на натрупан багаж ще го превърне или в медийно възпитано лекенце, или в човек, който мъчително преоткрива с годините това, на което е трябвало да бъде научен в детството. (Аналогия са Мауглитата – имат заложбите да говорят, да общуват социално и да изучават висше образование, но си остават животинчета.)
@itilien: Не става дума да са книжни плъхове. Да знаеш единствено каквото си видял лично е осакатяване. (Всъщност, да не знаеш и него – от прозореца на стаята на Поли има изглед точно към Балкана. А тя не знае коя планина е това…) А приказките, и книгите като “Сърце” са полезни не с количеството си букви, или с хартията си, а със социокултурния опит и ценности, които дават на детето. (И на възрастния. 🙂 )
@yoalbo: 19-тия коментиращ си. За щастие или ужас, напоследък блогът има по над 2000 индивидуални посетители дневно! 🙂 Просто не мога да си представя как толкова много хора намират за интересен един, всъщност, личен дневник.
@lyd: Текстът за лошия вкус е право в десятката! Благодаря ти, Лиде! 🙂
🙂 мъдрост, мъдрост се намира тука… здравият разум говори от този личен блог (за съжаление далеч не смогвам да изчета всичко, камо ли да пиша…), затова се ‘отбивам’ тук и коментирам според настроението
Pingback: Теоритично « Кутията за всичко
Хм… не съм напълно съгласен, макар… съдейки по моето семейство (с наличието на дете на точно тази възраст) да виждам известни несъответствия с моето детство. Факт е обаче, че сегашните деца се развиват спрямо нас странно. В крайна сметка, аз във втори клас се качвах сам на Витоша, минавайки през 3-4 превозни средства, а сегашните деца рядко ги пускат даже на две спирки с трамвая във втори клас.
От друга страна – аз лично открих книгите чак в четвърти клас. И мисля, че времето ми стигна да изчета цялата библиотека вкъщи, заедно с книгите на руски, даже и онези които не разбирах, значи за това момиченце изобщо не е късно още! 🙂
И последно – мисля, че очакваме твърде много от точно тези деца. От една страна са неинформирани за някои неща, но от друга знаят много други неща, които аз например не съм знаел на тяхна възраст. В крайна сметка – всички поколения откак свят светува са “по-лоши” от родителите си. Моята баба ми казваше, че понеже не бият с линеала в училище като не мога да реша квадратно уравнение наум нямало да стана човек, че няма да прокопсаме, ние тогавашните деца. Винаги обаче се оказва, че сме (като човечество) постигнали нещо с поредното “провалено” поколение…. Малко доверие в децата – малко самочувствие и увереност в тях самите и по-малко критичност мисля, че ще са полезни.
Много ми беше драго да те засека след толкова време.
http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=23&WorkID=7729&Level=3
Ето ви нещо доста интересно, но зависи от какъв ъгъл го погледнете. Иначе написаното по-горе е едно страхотно начало да се замисли човек какво даваме все пак на нашите деца?
Хареса ми кака е написано.А също и коментариите.
Моето мнение е че проблема е в това че децата са оставени на ниско ниво в обуяението си , и наи вече в дисциплината си.
Широко разпостранено е неуважението и демонстрацията на физическа сила като позитив пред другите . А теорията за самообичането(обичаи и увайажаи себе си!) е направо пагубна при условие че се прилага с егоцентризъм , а наи често така става…
Иска ми се бъдещето да е по щастливо.
Първите години от живота ни са времето, в което се оформя характерът. За това, според мен, начинът е в децата да се възпитава и насърчава любознателността. При наличието на толкова много информация е изцяло вина на родителите, ако децата не намират за интересно да я открият и усвоят.
Но не бързайте да превъзнасяте важността на старите порядки. Хубавата приказка си е част от детството, така както и анимациите са част от света на днешните деца. Аз, като представител на поколението на демокрацията, телевизията и интернет, не мога да се съглася с твърдението, че съм бил ощетен, понеже не съм прекарал детските си години единствено в четене на книжки и ядене на филийки с олио и чубрица. Да, и аз съм чел за приключенията на Котаракът в чизми, Червената шапчица и Бременските музиканти, но нищо не може да разпали детския интерес и въображение така, както анимацията “Цар лъв”. Също помня колко радост носеше и посещението в mcdonald`s и детското меню с играчка.
Оставете децата да бъдат деца и ако са били възпитани правилно, ще положат основите за формиране на един богато образован човек.
Pingback: Grigor Gatchev - A Weblog » Blog Archive » Деца играят вън…