Това е заглавието на втория роман на Тишо. На Таласъмията в Стара Загора успях да си го купя лично от автора. Срещу ангажимента, като го прочета, да напиша какво мисля.
По принцип съм леко подозрителен към първите произведения на нови автори (съдя ги по себе си 🙂 ), въпреки че имах добри впечатления от блога на Тишо. След малко забавяне успях да изчета книгата, и изненадата се оказа приятна.
Всъщност, течението “околофантастика” е значителен раздел от фантастиката. Представлява описване на принципно нефантастични неща, които обаче оставят впечатление за фантастични. Тук авторът се е справил отлично. Сюжетът е увлекателен, и романът е структуриран неординарно, но с много добър ефект. А приятната изненада е основната идея. Произведенията от този жанр рядко стигат извън “вижте какви глупости можете да вземете за свръхестествени”; и мои неща страдат от този недостатък, макар да съм се постарал да го позамажа. Тишо не само е застъпил тежко идеята за отговорността, но и е успял да я поднесе по ненатрапващ се начин, без морализиране, естествено и приятно за четене. Което е полезно нещо в съвременния свят, в който за основен недостатък на попарата се смята, че е трудна за сдъвкване и гълтане, и в който маймуните се различават от хората по това, че помнят по ЦЕЛИ три минути.
Предимствата на романа не свършват дотук. Героите са смайващо пълнокръвни и достоверни, като за такава тълпа. Гаднярът накрая е наказан по абсолютно убедителен начин, без никакво “защото доброто трябва да спечели”. (За да постави след смъртта си въпроса дали всъщност е престъпник, или жертва – и отговорът отново не е черно-бял, и дава свободата да прецениш сам.) С героите също не стават чудеса: за някои от тях краят е приемлив, за други – поносим, за трети – гаден, точно както и в живота… Жалко е, че илюстрациите от сайта на Тишо не са намерили място в книгата, но и така си струва.
Разбира се, книгата не е съвършена. Не е дори на нивото на най-великите шедьоври във фантастиката, ако сте го очаквали сериозно. Богатството на фантастичните идеи е хилавичко, на места повествованието е съвсем лекичко многословно (без да прекалява), на моменти (далеч не винаги) имах чувството, че романът е леко безцветен. Но като цяло, и особено като за едва втори роман, според мен е чудесен. Ако моят втори роман е на това ниво, ще бъда щастлив – ако изобщо стигна някога до него… С една дума, моят вкус казва, че си е струвала парите; ако не я бях чел, не бих се поколебал да си я купя отново. И че Тишо има всички заложби, за да стане майстор.
Пожелавам му успех, и още нови книги. 🙂
Но нещата не свършват дотук. Книжката ме наведе на интересни размисли.
На времето бях чел чудесната серия книги на Морган Скот Пек – “Изкуството да бъдеш бог”, “Изкуството да бъдеш бог – 2”, “Хора на лъжата”… В една от тях, не помня коя точно, той описва следния свой случай:
Негов пациент, млад съпруг с деца, страда от обсесивно-компулсивно разстройство. Формата е лека – единственият му проблем е, че всеки път, преди да премине по моста близо до вкъщи, той се обзалага мислено на какво ли не. Пек посреща това с усмивка и почти нехайно. Но когато пациентът споменава, че последния път е заложил мислено съпругата си, Пек моментално подскача, и спокойно, но категорично му казва – това е наистина сериозно нещо, много по-обезпокоително, отколкото изглежда на пръв поглед. Нищо че е само наум, и т.н…
Веднъж Сократ видял един свой ученик да играе на зарове. Без да каже нито дума, му зашлевил силен шамар, и си тръгнал. Ученикът му го догонил, и започнал да се извинява:
– Но учителю, аз седнах само за една игра, и то не на пари!
– Да, но едната игра ще докара удоволствието да играеш, а то ще докара многото игри. И играта не на пари ще докара навика, а той ще докара играта на пари.
Естествено, че нашите залагания наум нямат магическа сила върху реалния свят. Ако заложим наум, пред себе си, близките си, и изгубим облога, те няма да умрат в същия миг. Но подобно залагане съсипва това, което изпитваме към тези хора, и тихо и неусетно ни разрушава като личности отвътре. Прави ни марионетки на навика си, неспособни да бъдат господари на себе си в момент, в който това е нужно. Прави ни слаби. А слабостта ни е вратата към нас на всяко зло нещо, и начинът то да върши в света още зло, чрез нас. (Писал съм и преди, че доброто и злото могат много успешно да бъдат разглеждани като вируси, които ни заразяват, и се разпространяват чрез нас. А и вероятно почти всеки го забелязва в някой момент и сам.)
Затова и оцених високо съвета на Тишо – никога да не продаваме душата си на дявола. Дори на игра. Защото нерядко играта докарва навика, а навикът докарва… реалността. Да, в тази реалност може да няма създания с копита, опашки и вили. Но не е трудно човек да се досети, че те са абстракция на реални неща, и тези реални неща са около нас. Дали Интернет измамници, или нещо съвсем друго – кой на каквото случил.
Благодаря ти за балансирания и интелигентен коментар върху книгата. Винаги е удоволствие да знаеш, че текстът ти е достигнал до мислещ човек, които върху фабулата на историята ще надгради по нещо и за себе си. Изкарах си чудесно на Таласъмията, мисля да повторя, живот и здраве!
Ще е много удобничко да премълча и да не си създавам излишни проблеми, но възприемам темата за злото като предизвикателство да споделя своя опит, пък който както прецени.
Предварително подчертавам, че най-малко обичам да съм център на внимание и съвсем не ми е необходимо да се правя на интересна. Предпочитам и търся спокойствието.
Но как да не свидетелствам, че “тези реални неща”, които “са около нас” могат да бъдат видяни, усетени и разпознати със съзнанието или някакво неназовано сетиво, явяват се със свой или чужд образ и причиняват съвсем истински житейски злини, когато не сме защитени от църковните тайнства?
Близките ми знаят, че говоря самата истина за преживени от мен и семейството ми неща. Известно е, че подобни преживявания са имали и много други хора. Не само по филмите и във фантастиката.
И защо тогава се правим, че ги няма? Още по-странно – защо живеем, сякаш те не съществуват и не са враговете на Бога и на човешкия род?
Много добър коментар наистина! Личи си, че е писан от мислещ и знаещ читател…Ще видя и аз да споделя като я прочета 🙂
@asktisho: Благодаря за комплимента 🙂 Книгата наистина е обещаваща – ще чета по-нататъшни с удоволствие! 🙂
@Делибалтова: Аз лично възприемам нещата малко по-материалистично – нямам опит някое църковно тайнство да ме е защитило от нещо. Но иначе също мисля, че “тези реални неща” могат да бъдат видяни, усетени и разпознати.
Редица християни с проблеми като параноя, тикове на лицето и тялото, натрапчива невроза (заключих ли? чисто ли е всичко? защо не мога да се отърва от тези гнусни мисли, които ме спохождат?) и т.н. обясняват проблемите си с демони. Аз живеех в семейство, което вярваше, че съседката ни прави магии. Вярата правеше всичко реално.
Идеята, че някакви сили (демони) искат да ни навредят, а други (бог, ангели, светии) да ни защитят, може да ме накара единствено да изпитам съжаление и към двете, че си нямат друга работа и нямат нищо по-важно, което да придава смисъл на съществуването им, а вместо това паразитират върху нас.
Не бих си позволила да споменавам съмнителни истории. Говоря за материални доказателства, необясними по никакъв друг начин. Например невъзможно излекуване от смъртоносно нараняване веднага след маслосвет (елеосвещение). Между другото самите лекари в Пирогов казаха, че това помага, а кой знае по-добре от тях и е по-безпристрастен. Не може да има самовнушение, защото съпругът ми беше в кома и по никакъв начин не му е съобщавано какво правим. В деня преди нещастието усетих атаката, а през нощта свекър ми бил предупреден насън. Иначе и той е атеист.
Или среднощно нападение насън, което прекъснах със събуждане, а на китката на лявата ми ръка, точно както го “сънувах”, стояха белезите от “съществото”. Видя ги семейството ми, а на сутринта – и близките ми колеги. Съвсем скоро след това заболях сериозно и продължително, може би защото не отидох в черквата.
Това са само два примера от многото подобни случки. Всеки ги има, но сме приучени да ги игнорираме. Някак си не е съвременно. Много ни харесва да гледаме предшествениците си отвисоко, сякаш не им дължим почти всичко, което сме получили наготово или сме научили. Но харесва ли ни или не, хилядолетният човешки опит съществува и потвърждава всячески тези факти.
И аз съм имал сънища с физически последствия, но съм си ги обяснявал другояче. Предшествениците ни епилепсията са я обяснявали с бяс. Аз бих предпочел да не следвам техния път, защото ще се върнем до това, че някой хвърля гръмотевици от небесната твърд.
А ако наистина мога да бъда спасен от смърт по подобен начин, бих предпочел да умра. Не желая да бъда марионетка нито на дявола, нито на шефа му.
Жилов, не знам как е при другите, но на мен ми беше трудно да разбера много неща от вярата докато бях млада и убедена, че съм върха на сладоледа. Когато схванах, че очевидно има далеч по-висши и съвършени същества от моя скромност, всичко си дойде на мястото.
Големият шеф е шефът на всичко. Как да му се репча, щом ме е “направил от ребро”, вдъхнал ми е от духа си и свободна воля ми е дал. Значи няма желание да ме манипулира. Също така, както обича да казва една приятелка “Бог нема за цел да ни ум’ори”. Обича ни и се грижи за нас. Изненадана съм, че не го различаваш от противника му и враг на всички хора. Но това е друг спор, който няма да водя сега.
Гледаш едностранчиво и пренебрежително на предците ни. Най-свестните от тях заслужават нашето преклонение и дълбока благодарност. Те са трупали доборсъвестно опит и знания, с цената на лични жертви и много грешки са отделяли заблудата от истината, усъвършенствали са себе си и произведенията си и са давали всичко за бъдещето – своите деца. Децата са поемали щафетата и са продължавали. И сега ми става хем тъжно, хем смешно, когато някой се кичи с откритията на поколенията преди него като със свое лично достояние. Извинявай, но нали нямаш предвид, че ти си открил причинителя на бяса и електричеството? Ако аз бях родена в гората и отгледана като Маугли, нямаше да мога дори името си да кажа, що остава да съчиня великия епос на древните гърци. Меко казано, смятам за нескромен всеки, който твърди нещо друго за себе си.
И последно – когато заобичаш някого повече от себе си, тогава отговори би ли молил Бога за живот му.
Би имало точно толкова смисъл, колкото да молиш Сталин да не прати детето ти / жена ти в концентрационен лагер.
Хм, много интересно се отплесна темата към мистицизма. Радвам се, че анализът на Григор върху книгата ми без да иска предизвика един такъв интелектуален спор. Винаги съм харесвал ситуация, в която двама души с мозък в главата имат какво да кажат, убедени са в това, за което говорят, заемат напълно протвоположни позиции, разполагат с дар слово и успяват да не се обиждат. Евала. За съжакение в “Душа назаем” няма да го намерите Дявола с рогата, но ще намерите неговата може би най-голяма лъжа: че не съществува…Спирам дотук, защото не искам повече да ви досаждам с книгата си. Въпреки че ще ви бъде интересна, знам.
Но ми се иска да взема участие в темата, която обсъждате.
Едната позиция ми се струва доста суеверна, а другата – прекалено прагматична.
Истината, естесвено, е някъде по средата.
Да, чудеса се случват постоянно, за тях има материални, веществени доказателства, има и очевидци, но здравомислещият човешки разум, понеже не може да си обясни КАК точно се случват тези чудеса, предпочита да приеме, че ги няма. Това е единственият начин да съхрани себе си като разум.
Но и най-голямото доказателство в полза на факта, че съществува по-висш разум от човешкия. Който може да си позволи да остане неразбран.
Не ми харесва описанието на Църквата, защото е доста наивно и образите в него са създадени да влияят на някакви доста по-ограничени и суеверни хора, живели през Средновековието, на които в никакъв случай не искам да гледам от високо. Напротив, мисля, че са били не по-малко интелигентни от нас, но просто не са разполагали с достатъчно информация. Та затова, мога да мина и без реброто.
Но не мога да мина без вярата в по-висшия разум.
Който пък сигурно има по-важни неща за вършене, освен да ни пази, но подобно на зает родител, неговата основна и най-голяма грижа все пак си оставаме ние – неговите деца. И го прави не по задължение, а от Любов. Любовта е механизъм, който не може да се обясни с количествени методи. Но това не й пречи да съществува. С други думи, Любовта е тази, която прави по-висшия разум възможен.
И за да приключа с изказването си по темата, че май пак се олях да бъда многословен, ще разкажа една реална случка. Имах един познат, който се увличаше по окултизма и мистицизма, отишъл при Баба Ванга навремето и я питал:
“Кажи ми, има ли вампири, върколаци, духове и таласъми, бабо, съществуват ли такива същества?” Отоворът й бил простичък, както винаги: “Всякакви твари пъплят по земята, чедо, всякакви”.
Наистина интересно се отплесна темата и аз в тон с коментара на Тишо и последни постинг на Дачи, които напълно споделям, ми се прииска да добавя следното – в голяма степен в живота на човека е възможно да съществуват всички неща, в които той вярва. А вярата е въпрос на избор.
Делибалтова, поколенията преди нас несъмнено са били много умни, съдейки за това по неразгаданите им материални останки, които будят недоумение все още – пирамиди, кристални черепи, платото Наска, Александрийската библиотека, маите и т.н. Но за съжаление, точно от тези много умни цивилизации извън пирамидите нищо друго не е достигнало до нас. През вековете са се промушнали най-вече приказки и истории, в чиято основа може и да има истини, но със сигурност те са били доста поразкрасени от хората, нали знаеш – за подсилване на ефекта.
Така, предполагам, са се родили образите на красиви приказни същества като ангели, елфи, феи или пък чудовищно грозни образи като дяволи, тролове, таласъми и прочие. За повечето от случките с такива същества вероятно си е имало разумно обяснение, но именно поради липсата на информация, както и на мотивация, никой не се е старал да ги търси.
Но извън това аз също вярвам в по-висшата сила, както вярвам и че освен нас има други същества с разум, които владеят сили, непознати нам. Това че ние не ги виждаме и не можем да проумеем действията им, не означава, че ги няма изобщо. Дали те са точно ангелите и дяволите от религията и от приказките – не знам, но именно затова е важно да вярваш – вярата като че ли привлича точно тези, в които си убеден, че съществуват.
А оттам нататък, дали ще вярваш само в пари, компютри, работа, ядене и пиене – тоест да бъдеш атеист и материалист, прави нещата много по-прости и така няма нужда да се хабиш да видиш или усетиш нещо, което не може да се пипне. Но има също и много материалисти, които са здраво стъпили на земята и техните устои като достойноство, почтеност и трудолюбие са за почит, което всъщност доказва, че човек трябва да допуска правотата и на другите – на идеалистите – за вярата им в невидими неща, подвластни на сърцето и душата, а на материалистите – за вярата им, че човек трябва не само да мечтае, а и да копа 🙂
А книгата едва днес успях да я получа след големи перипетии в доставката й. Първа си я поръчах, а то гледай какво стана. Сега ще трябва да я чета, след като вече съм изчела повечето от коментарите за нея, което не ми се нрави особено, ама какво да се прави.
asktisho, благодаря. Ще прочета романите ти, интересно започват. В мисленето ми няма и грам суеверие. Боравя само с доказани неща и тези, които лично съм проверила. Както сам отбелязваш, съвременното мислене е сляпо за определени факти. Много по-суеверно ми изглежда да се пренебрегват факти, независимо дали се обясними или не. Ако парадигмата не приема и не търси обяснение на фактите, грешката е в парадигмата, а не във фактите. Само това твърдя. Речникът ми е повлиян от православието, защото то винаги е давало точно обяснине и работещ начин за защита на хората от враждебни сили. Изглежда ви повърхностно, само защото собствените ви знания и опит в тази област не са задълбочени. Много ми хареса мисълта ти за дявола и неговата най-голяма лъжа. Ето това ако разберем, вече сме на прав път.
Таня, много неща са забравени, предполагам защото определени съсловия умишлено са ги държали в тайна, а може би по злочесто стечение на историческите събития. Народната памет обаче е удивително дълготрайна и не едно изследване го отбелязва. Народите пазят вярванията, защото именно религиите са основа на всяка култура. Едновременно с това върви и процес на развитие и осъвременяване, което включва и адаптиране към новопридобити знания и опитности. Не ми изглежда много вероятно да се загуби ценно знание без насилствено вмешателство. Вариациите са много, но същността – вечната битка между Доброто и злото е неизменна. Народите са изнамерили 2 начина да се предпазят – да омилостивят злото, като му засвидетелстват почитта си или да го отрекат, като преминат завинаги разделителната линия, приемат законите и защитата на Доброто. Грешните решения са многобройни и разнообразни, вярното е едно. И е някъде там.
Да си материалист не значи да обичаш материалното и да отричаш духовното. Значи просто да приемеш, че светът не е правен за хора.
Че за да живеем, трябва да се храним с мъртви животни и растения,
че телата ни са направени от рециклираща се, гниеща мръсотия,
че сексът е проектиран небалансирано и скапано, носейки проблеми, заложени в самия му дизайн.
Че на всяко чудо се падат милиони не-чудеса, като момиче, изнасилено и удушено с крачолите на собствените си дънки.
Че светът не е правен за хора.
Има разлика между това да вярваш, че светът е материален и това да цениш материалното. През целия си живот съм ценял идеите и хората, а не материалните неща. Това обаче не значи, че трябва да си правя илюзии за това как е устроен света и какво ни е мястото в него.
Доброто НЕ защитава хората*. Доброто СЕ защитава от хората. Те го защитават, защото знаят, че много лесно може да бъде смачкано. Доброто е наша същност и затова трябва да го пазим в неговата крехкост, а не да разчитаме на закрилата му, вьобразявайки си, че то владее света (страхотен егоцентризъм е да се мисли така).
——
* не броя това, че общество, стъпило на принципите на доброто, защитава хората, докато системата не се прецака от нещо непредвидено
blockquote>религията е основата на една култура”
Значи племената в джунглата са най-добрата култура – имат си религия и нищо друго не им е нужно. В момента, в който религията стане основата на една култура (Египет, Ислямът, християнска държава и т.н.) страдат и изкуството, и науката, и политиката, и свободата, и хуманистичният морал.
Типично християнски твърдения (християните винаги апелират към смирението, мазохизма и самопотъпкването и винаги приемат, че неверникът срещу тях е горделив само защото не иска да бъде поробен от Шефа им).
Защо да гледам отвисоко предците си? Интелектът на всеки, направил каквото и да е откритие, е смайващ. Наскоро четох история на древните цивилизации по българските земи (траки, елини, римляни и т.н.) и се възхищавах на науката и изкуството им (а и на политиката им) не по-малко отколкото на съвременните. Всичко беше много хубаво за четене и разглеждане, преди християните да дойдат на сцената и да развалят всичко. Все пак, предвид последващото настъпление на Исляма бих казал “Ела зло, че без тебе по-зло”.
Изчел съм много православна литература. Живял съм със и сред православни десетки години и дори съм служил в олтара. Пределно ми е ясен начина, по който разсъждавате и възприемате нещата – не само православните, а и християните като цяло. Така се радвам, че сега живея в свят без второ пришествие, демони, масони, вещици, лудост…
Разбира се, и който не го последва, ще се озове в ада. В такъв случай въпрос на чест за мен е да се озова там.
Както казах, не бива да се служи на сили, които ти обещават истина и спасение, независимо дали си говорим за дявола, бога, добрия цар или каквото и да е друго. Това, че сме слаби, не означава, че трябва да поставяме мислите и личността си в зависимост от нещо по-силно от нас. Можем да му позволим да ни учи, и то само при условие, че като добър учител ни дава възможност да го настигнем и надминем и че не се държи с нас като с отрепки, които зависят от милостта му и трябва да живеят заради него.
@Делибалтова, Жилов: Може би няма да ми повярвате – но според мен защитавате една и съща позиция, макар и от различни гледни точки. И двамата се борите за доброто.
Делибалтова се уповава за доброто на Бога и помощта му. Жилов отрича Бог, за да покаже – ние трябва да пазим Доброто, защото няма кой друг вместо нас. Много голяма ли е разликата? Според мен твърде малка.
Веднъж сънувах, че се промъквам през някакъв град, маскиран като свещеник, и някакъв невярващ искаше да му обясня как така Бог позволява да съществуват грехове, и трябваше да се правя на образовано духовно лице. 🙂 Отговорих нещо в смисъл (споменът ми е доста мътен; сигурно отговора съм го чел преди това някъде, казан ясно и просто, но не помня къде), че това е, защото Бог е дал на хората най-скъпоценния дар на света: свободната воля. Че страданието Божие за всеки грях, вършен от нас, е неизмеримо, но Бог търпи, тъй като да ни забрани нещо означава да си вземе дара обратно. Абе, нещо от сорта… Ако формулирам това по-добре (или, още по-добре, ако намеря оригинала), сигурно отлично би съвместило двете мнения. (И предполагам, че Бог, ако го има, би се усмихнал и би казал, че това да творим добро един за друг е много по-важно от това да вярваме в Него.)
Интересното е, че тази позиция остава валидна независимо дали Бог реално съществува, или не. Тоест, помирява добронамерените хора, без значение дали са християни или атеисти. Логически го върши чрез леко непозволен трик – трансцедентира принципа за човешката воля, като го отнася към източник, който по дефиниция е трансцедентен (Бог), и следователно недостъпен за логически операции (казано по християнски – непознаваем чрез ума, а само чрез вярата). Но пък ако логически вярата в Бог бъде приета като аксиоматизиране на тезауруса на личността, оттук следва, че личността е базирала възгледите си на Доброто: тоест, от гледна точка на привързания към доброто логик, вярващият е негов съюзник. От гледна точка на вярващия пък, привързаният към доброто логик е най-чистата форма на служещ на Бога в проявата му на Добро (тъй като не вярва в Бог, опрощение и задгробен живот, и следователно не очаква никаква награда за добродетелността си).
Така че, вместо да се карате, е по-добре да си помагате. Единомишленици сте, колкото и странно да звучи на пръв поглед. 🙂
Ама и аз като прочетох последния коментар на Жилов, останах със същото впечатление – че и двамата говорят за едно и също нещо, но го казват по различен начин. Всъщност това му е хубавото – те не се карат, си мисля аз.
Григ и Таня, напълно сте прави. Жилов ми е много приятен събеседник, имаме общи интереси и изчистваме само детайли. Така постепенно започвам да го разбирам. Ако не разговаряме, никога няма да постигнем разбирателство.
Но да не губим мярка. Приемам поканата за примирие. До нови срещи, Жилов! И ако имаш нужда от помощ – аз съм насреща.
@Григор
Виждам, че всичко следва да отиде към неизбежния си край, но не мога да не отбележа една пролука в аргумента от твоя сън.
Свободата е безполезна, ако нямаш информация и възможности. Нещо повече, без тях свободата е мъчителен товар, от който човек иска да се отърве. Без тях човек неизбежно използва свободата си за самонараняване и самоунищожение, защото това се явява единственият изход от мъчителното му съществуване на човек. Би трябвало да разбираш отлично за какво говоря. Получаването на информация и възможности, отстраняването на невежеството и духовната осакатеност не противоречи на свободната воля, а напротив – дава й възможности да се изяви пълноценно. И, гледайки социологическите механизми, би могъл да видиш много добре какво всъщност НЕ прави Създателят. Умишлено ли го премълчаваш?
Техниката “Ние всъщност говорим за едно и също” ми е позната от Ерих Фром. Във всяка добра лъжа има поне 80% истина, и тъй като никой няма монопол върху истината, е ясно, че дори на противоположни позиции, говорим за едно и също. По този начин Фром помирява марксисти, християни, фройдисти, будисти, взимайки онези техни твърдения, които намира за верни, говорейки всъщност чрез вярното в техните светогледи за собствения си светоглед. А разликите, противоречията и грешките напълно пренебрегва. За съжаление аз НЕ съм човек на единението, а на различието, човек на НЕ-то, а не на ДА-то, и не мога да допусна подобни манипулативни неточности и премълчавания, водещи до мъглява, неизяснена усмивка.
@Делибалтова
Благодаря за предложената помощ. Предполагам, моята агресивност и нестабилност провокират мисълта, че се нуждая от такава. Благодаря и за проявеното търпение в нашия разговор.
@Жилов: Не съм съвсем съгласен с тълкуването на Фром (но това си е мое лично мнение, въпрос на вкус), а и с положението за приликите и разликите.
Изясняването на приликите и разликите е първата стъпка към преценката им. Тя е, която ни казва дали всъщност говорим за едно и също под различни маски, или за различни неща под една и съща маска. Според мен се касае за първото: повърхностно нещата са напълно противоположни, но в същността си са едно и също.
Pingback: Обратна връзка « Писателският блог на Тишо
Книжката е страхотна, и на мен много ми хареса.