Сега пък устието на Камчия…

Днес получих препратено следното писмо от Стефан Аврамов:

—

Поредният мащабен туристически проект ще сложи край на едно от малкото останали непокътнати и девствени райони на Черноморието.

До няколко месеца на устието на река Камчия, точно където тя се влива в Черно море, ще закипи от багери, работници и изкопни машини.

Два големи проекта едновременно ще стартират, за да бъдат финализирани до средата на 2011 година.

От северната страна на устието на Камчия кметът на Москва Юрий Лужков ще инвестира близо 200 млн. евро в проект за ваканционно селище, простиращо се на 140 дка.

От южната страна на устието собственикът на в-к” Стандарт” и футболен клуб „Левски” Тодор Батков ще вложи почти същата сума в проект за затворен тип апартаментен комплекс с луксозно строителство.

Реализацията на проектите ще сложи край на девствената красота и неповторимата природа на това място. В момента може би няма кътче по Черноморието, което да съчетава едновременно толкова златист чист пясък, прозрачна чиста морска вода и надвесили се горски лесове.

Устието на Камчия е на територията на община Аврен, която се намира между общините Варна и Обзор. Според кмета на Аврен обаче проектите били полезни, защото осигурявали нови работни места и ще стимулират туризма в общината.

Скандалното в случая е, че територията доскоро е попадала в защитена зона, но именно кметската управа на Аврен я е деактувала и е дала зелена светлина на поредното строително безумие.

—

Стандартният въпрос сигурно е “не им ли писна да бетонират и последното кътче природа?”. Не беше Иракли, не бяха Паничище и Седемте рилски езера, не беше какво ли не. А стандартният отговор, естествено, е приказката за лудия и зелника.

Бетонират, защото ги оставяме. Все едно ще чуваме изрази като “Седемте рилски сметища” и “бетономорие” от други деца, а не от нашите си. Няма кой да провери има ли право община да деактува защитена зона. И да изнесе публично имената на замесените, и точно къде и с какво са престъпили закона. Няма кой да постави въпроса за разследването на случая пред МВР, и успоредно с това да пише до Европейската комисия, за да няма как далаверката да бъде потулена.

Все едно унищожават нечия чужда природа, а не нашата.

И си мисля, че българският народ вече се състои почти 100% от емигранти. Някои още не са намерили къде и как да се махнат оттук (а някои от тях избиват комплекса, като го раздават клинични патриоти – но дадеш ли им зелена карта, още на следващия ден са хванали самолета). Но вече са емигранти вътре в себе си. Тази държава не е тяхната – не ги интересува какви говеда ще я управляват. Тази природа не е тяхната – не ги интересува, че бива унищожавана…

Всъщност, излъгах. Извинявам се на истинските емигранти. Тях ги вълнува поне страната, в която живеят. Останалите тук “емигранти” не ги вълнува и това. Вълнува ги мечтата да станат по случайност големи, и да крадат и тъпчат гуши точно така ненаситно, както сегашните големи. (Точно така, а не повече, защото повече просто няма как.) И ми напомнят едно фейлетонче на Владо Булатович – ВИБ. Цитирам по памет:

– Как преживявате в днешните времена, Акуло?
– О, боря се за равноправие.
– Че как така?!
– Много просто. Казвам на хамсията: “Сега сме равноправни. Опитай се да ме глътнеш.” Тя се опитва, и не успява. После се опитвам аз, и успявам…

В нашия случай останалите тук “емигранти” са хамсиите, които мечтаят Бог да ги превърне в акули, па да гълтат, да гълтат довчерашните си събратя… Затова и не се борят против “равноправието”, а го подкрепят с бездействието си. Защото крадливите им инстинкти бързо разпознават истинското му лице – не равноправие, то е друго нещо. РавноКРАДИЕ. По модела на Акулата…

Всъщност, пак излъгах. Ако беше така, и най-рибешките мозъци щяха да се усетят, че няма никога да станат Акули. Че не се ли напънат да махнат равнокрадието, ще бъдат крадени и ядени доживотно. Ако това може да се нарече живот… За тях обаче то е живот. Щом има кочинка, помия в копанката, и никой досадник не задава неудобни въпроси, примерно не наближава ли Коледа, това е единственият живот, който могат да си представят.

Защото са – уви, повтарям се, но това е истината – добитъци. Не протестират. Не се борят. Не им пука, че децата им не са заслужили в наследство 110 000 квадратни километра помийна яма. И луксозни курорти или градчета от затворен тип, в които те нямат право дори да надникнат. (А ако надникнат, ще намерят пак същите добитъци, малко по-богати, но също толкова съгласни да живеят сред помийна яма, щом една стена разстояние ги “дели” от нея.)

Моите деца не са го заслужили. Аз поне протестирам, вдигам шум и се опитвам да будя умовете, доколкото ми стига гласът. И искам да се преборя, колкото мога – и заради своите деца, и заради децата на добитъците.

Решавайте си за вашите деца сами.