Преди два дни се натъкнах на един запис в блога на Случайна, от който направо ме стегна гърлото. Оттогава дебна минута-две, за да го линкна тук. Заслужава да бъде четен.
И песента – да бъде слушана.
И в момента слушам този запис. И си мисля: “Да, през 1972 нямаше клипове. Но имаше ПЕСНИ…” Да, зная как звуча. Но ако не съм прав, заплюйте ме…
И това ме навежда на странна мисъл.
Да, талантът по света оттогава няма как да е намалял. Напротив, броят на хората с талант, които могат да си позволят да създадат песен, се е увеличил.
Да, в България младите хора са много по-неграмотни, отколкото тогава. Но в света като цяло е обратното. А дори неграмотните могат да пеят.
Защо тогава броят на песните, които грабват сърцето, спада от десетилетие на десетилетие? Привидно ли е това? Сигурно има и такъв момент. Настоящето се създава сега, бавно и трудно, а миналото е цялото наведнъж пред очите ни. С цялото си богатство, трупано в продължение на животи… Но ми се струва, че дори ако отчетем този ефект, броят на създаваните песни, които ще се помнят и слушат (и пеят) след 30-40 години неумолимо спада.
Подценявам ли качеството на това, което се създава днес? Може би. Но не помня да ми се е случвало някоя песен да ми грабне сърцето и душата, и да не се помни и слуша и след десет и повече години – а някоя да ми е безразлична, и да се помни и слуша тогава. (А на теб, драги читателю, случвало ли ти се е? Подозирам, че рядко, ако изобщо… Дали тогава и ти не потвърждаваш мнението ми?)
На моменти имам чувството, че над света е надвиснала някаква сянка. Твърде безименна, за да мога да я назова. Твърде безформена, за да има как да е дело на зъл гений, или на организирана група, мафия или конспирация. Но ужасяващо налична, и изсмукваща красотата и истината от света. Подменяща ги с някакъв ерзац, който уж е същото, но само отвън, а отвътре е кух.
Още не зная какво е. Но думите на Случайна ми дават надеждата, че ще отмине и ще се стопи.
“Кой е измислил любовта? Никой.
Тя нас е измислила…”
Някой беше казал, че песента не е това, което е (блях, Туийн Пийкс ;)), песента е спомените които ти навява.
И детството/юношеството са периоди, чиито спомеин винаги са приятни и носталгични.
От тази гледна точка, всеки си спомня с умиление песните от тези негови периоди.
Аз съм роден през 1982… съответно такива песни са мен са тези от края на 80те и началото на 90те. Неща като Careless Wisper на Джордж Майкъл, един куп неща на Фил Колинс (и други от тази ера) и един куп евродиско песни (които са особено отвратителни за много хора). Изпълнители като La Bouche, Jessica Jay ми носят едни такива хубави чувства…. еех.
От друга страна аз слушам предимно метъл, но тази музика не ми носи такива приятни спомени (като малък не слушах ;), но е възможно след 20 години и метъла да ми навява такива.).
Иначе и аз съм отвратен, че “сегашната младеж” ще харесва разни чалги и черни, но пък кой съм аз да ги съдя :).
Та такава е теорията ми… талантите и качествените неща не намаляват с времето, просто светът се променя, а ние продължаваме да харесваме музиката с която “сме откърмени”.
Не съм особено съгласен – количеството песни, които поне мене ме грабват, си е горе-долу същото като количество и като качество 🙂 Просто много зависи от музикалните ти вкусове и откъде откриваш нови неща.
Според мен, просто се е увеличило количеството, много индустрии са се ориентирали
към производство на стоки за “еднократна” употреба. Явно така се печели повече.
Ако се изчерпат евтините енергийни източници, вероятно ще се променим да произвеждаме
по-дълготрайни неща. Според мен, нещата са свързани.
А може бъдещето да ни доведе до изчезване на изкуството – примерно директна стимулация на
мозъчни центрове, и да влезем в матрицата…
любовта са я измислили комунистите, за да не се налага да си плащат
… просто порастваме, другото си е същото…
Макар че влияние оказва и усещането за “доброто старо време”, сянката я има.
Сянката, за която говориш, е погълнала всичките ми приятели, и мен самия също. Като дете не разбирах как може да има тъпи анимационни филми – защо толкова много талантливи хора се впрягат с години да анимират нещо кухо и глупаво. Сега вече знам. Моите приятели рисуват неща, които никога не биха нарисували доброволно. Аз, дизайнерът на игри, правя анти-игри за консуматори, които са самото отрицание на истинския играч. С други думи, изпълняваме поръчки. Парите са нужни, за да бъдат изплатени кредитите за неоснователно скъпите жилища (например). Капанът работи добре. Ако си семеен, примерно, не можеш да поемеш риска да загубиш много пари и да направиш независим проект. Може би единствено ако си писател, можеш да заделяш време да пишеш.
Разбира се, начини винаги има. Изкуството винаги е намирало начин да пробие през цензурата (преди – идеологическата цензура, а днес – цензурата на пазара). Просто очертавам на какво се дължи сянката, която описваш. Тези кухи форми, за които говориш, са графика, оформена от анализи за очакванията на клиентите… И тази формичка, получена от очакванията им, се предполага да бъде това, което следва да създадеш. А истински готини и живи неща се правят, когато не прекопираш смътната, неясна рамка на това, което клиентите очакват, а пееш за това, което те вълнува и което ти е в душата. Ако си майстор, ще го преведеш на техния език, ще ги вдъхновиш и тях, ще ги изкефиш именно с това, че изненадваш очакванията им. Всъщност ще се окаже, че това, което вълнува теб, вълнува и тях.
Не знам дали ще закърнея в сянката. Често успявам да я измамя. Но аз не искам да я мамя. Искам да я победя. За съжаление постепенно и аз, и приятелите ми, забравяме, че е имало друг начин на съществуване.
Сянката днес – това са нихилизмът и консуматорството. И все пак, предпочитам обществото да е нихилистично, пред това да вярва в романтични лъжи. Като цяло, този ти пост също не ми хареса. Завършващият ти цитат за любовта е изключително нечестен към читателя. В него има поне 3 лъжи / софизми, което си е постижение за две кратки изречения. Красотата трябва да се насърчава и защитава, но НЕ чрез лъжа.
.
Жилов, хареса ми това, което си написал. Много е вярно. Не разбрах за лъжите накрая само.
Любовта нищо не може да измисли, защото няма съзнание.
Любовта не съществува сама по себе си, извън хората.
Любовта не е вън от нас, а вътре в нас.
Тя може да бъде определена като наша същност, като нещо, което ни движи… но не и да стои някъде навън и да й се приписват правомощия, каквито няма.
Считам това за важно.
Изречението щеше да е по-вярно, ако се отнасяше за секса, но дори и тогава не би било вярно.
Предполагам, че нещо сходно е провокирало и циничния отговор на Longanlon…
Представи си Любовта като вездесъща субстанция. Интелигентна, многоизмерна. Представи си я като дизайнер на игри, който в свободното си време си прави куклички, за да се забвлява с тях. Но ги обича, също, своите куклички. Въплъщава се в тях, живее отчасти чрез тях. Доста повърхностно и объркано казах неща, които усещам и за които няма много точни думи. Тоест има много думи, защото много хора са ги усещали:) Но някои думи са неясни, други са компрометирани. Все пак класическото “бог е Любов” сме го чували всички:)
@Жилов: Не са софизми.
Като начало, любовта не съществува не извън хората, а извън телата им, точно както не съществуват и хората. Ти не си тялото ти. Един тъжен ден то още ще е тук, но теб вече няма да те има. Или може би един хубав ден него няма да го има, но ти ще си още тук, било в друго тяло, било прехвърлен в компютър… Не сте едно и също.
За теб любовта е природен закон, инстинкт, обществен договор, митология… Точно същото си ти за своите конкретни, материални клетки (дори невроните). Те биха били точно така убедени, че ти не съществуваш, или поне че нямаш съзнание и разум (всичко го вършат всъщност те, те се координират и договарят за всичко, ти къде си в картинката?), както ти си за любовта.
За клетките си ти си фикция, понеже не си в една определена клетка. Точно както са за теб фикция нещата, които не са в едно определено тяло. Дядо Коледа, доброто, религиите и идеологиите, идеите… Само че всички те са от след хората. А любовта е отпреди тях, още от животните.
И да, тя е измислила хората. Защото тя е, макар и на много примитивно ниво, която е направила възможно събирането на животните в стада. Тя е основата на много от стадните взаимоотношения, в това число на почти всички положителни и свестни. Тя е в основата и на почти или съвсем всички свестни социални взаимоотношения – а те са, които са ни направили хора, в най-добрия смисъл на думата.
Така че Случайна не те е излъгала. Любовта е измислила хората.
Добре, така може. Прав си.
Pingback: Grigor Gatchev - A Weblog » Blog Archive » Кой е измислил любовта - 2
Едно време нямаше клипове, но имаше ПЕСНИ”? Да, звучиш точно както предполагаш. И не си прав.
И днес се създават не по-малко песни, грабващи душата. Друг е въпросът обаче колко от тях се лансират по някакъв начин и достигат всеобща популярност. Да, сянката (Жилов я е назовал с точните й имена) трудно ги пропуска там. „Нам нужен формат, куда нам без формата”, както казва Шнур от (много любимата ми) група „Ленинград” (за които, предполагам, не си чувал, ама и да ги чуеш, няма да ти харесат). Не е работата в това, че не се създават песни, грабващи душата, а в това, че почти няма как да се вредят сред сегашните „хитове”. И все пак си намират начина хората да ги чуят, сега поне е по-лесно да заобиколиш официалната музикална индустрия…
А освен фактора „доброто старо време” трябва да се отчете и факторът „личен вкус”. 1972 за мен е годината на Thick as a Brick на Джетро Тъл, на Transformer на Лу Рийд, на Fragile на Йес, на албума за Зиги Стардъст на Дейвид Бауи… „Parla piu piano”-то (действително хубава песен, която обаче никога не е била сред любимите ми) скромно се скатава в ъгъла…
Песни, които са ме оставяли напълно безразлична, а още се помнят и пеят, има купища. Такава за мен е, кажи-речи, цялата „златна класика” на българската естрада. „Искаш огън да ти дам”, „Детелини”, „Панаири”, „Момчето, което говори с морето”, цялостното творчество на Тончо Русев… Да не говорим за песните, които наистина предизвикват у мен някаква емоция, но тя е далеч от грабването на сърцето – само споменаването на „Тоника СВ” ме кара да прихвам, а „Светът е за двама” на Орлин Горанов направо ми е гадна – едно от най-егоистичните парчета, писани някога.
Песни, грабващи сърцето, се създават и пеят и сега. Просто то трябва да се ослушва за тях малко по-упорито и в най-различни посоки. А ако се ослушва и пак не ги намери – проблемът не е в песните…
(докато пиша това, слушам безвъзвратно грабналия сърцето ми Сергей Бабкин. Права ли съм да предположа, че не ти е известен?)
Ами то аз няма какво толкова да добавя след като прочетох коментарите.
Хубава музика, която идва от сърцето, има и сега, само дето не я пускат много-много по радиото.
Все пак сега сме в ерата на бизнеса. Целта е да се върнат по най-бързия начин вложените пари. Всички почват да работят на кратки срокове, на никой бизнесмен не му дреме за бъдещето, за това какво ще бъде след 10 или 20 години. Искат само да печелят бързо пари. Дали нещо е стойностно или не е, това няма значение. Мисли се на дребно и за скорошни печалби.
Всъщност скапани песни е имало и в миналото. Вземи едно ДВД от Британския съвет май се казваше Бритиш поп 60-те или нещо подобно. На човек му става зле колко зле са били тогава пробутваните за хитове песни. А за “златната класика” на българската естрада съм на едно мнение с Комата, ма направо е под всякаква критика.
Та каква излезе тая? Просто трябва да търсиш в ъндърграунда. Останалото е стока за масите, чиято цел е да ги направи послушно стадо овце. Прочети “9,99” на Фредерик Бегбеде, за да ти стане ясно смисъла на маркетинга и рекламата.
Айде, със здраве!
Често си мисля, че “над света е надвиснала някаква сянка” и все се сещам за “Машина на времето” – един филм с доста недостатъци като филм, но пък с много философия в него – 800 000 години! а хората – дневни (безпаметни, беззащитни, слънчеви и любящи) и нощни (кръвожадни, кръволочещи, грозни и страшни)…
ebasi mamata