Фитнес

– Я, Григоре, ти ли си, бе? Откога не сме се виждали!

– Здрасти! – Усетих как се ухилвам до ушите. След завършването бях виждал някогашния си състудент два-три пъти, последният път преди почти пет години. Отминалото време започваше да му личи – косата се беше поотдръпнала, и видът му беше станал някак по-… солиден. Неволно си помислих, че и на мен ми личи. Но какво от това, какъв е смисълът да изглеждам на двайсет?

– Как ти върви бизнесът с компютрите? И помня, че веднъж те мярнах по телевизията, беше някаква история пред Народното събрание…

– Не се оплаквам. При теб?

– И аз. Имам си вече и син освен дъщерята, бъхтя по цял ден, ама свързваме двата края.

– И отиваш сега да ги видиш след работа? – Пак се усмихнах.

– Ще е малко по-късно. – Той се усмихна някак виновно. – Нещо почнах да трупам килограми, та съм тръгнал на фитнес.

– По колко пъти седмично?

– По един засега, за повече няма време. Малко тежести, ама гледам да спазвам аеробен режим… А ти направо не си мръднал откакто беше студент. Как успяваш?

– Ами… и аз с фитнес.

– Браво! Отскоро ли?

– А, от доста време. Като се замисля, от студент още.

– Еййй, браво! Това се казва човек да се грижи за себе си. – В погледа му проблясва приятелска завист. – Велотренажор ли? Помня, едно време не слизаше от колелото.

– От няколко години почти не съм стъпвал на педали. Тежести, ходене, такива работи.

– Браво на теб!… Трябва да бързам вече, ще си изпусна часа в залата. Ама някой път трябва непременно да се видим, да разкажеш какви точно упражнения правиш, какви режими ползваш! Чао засега, и успех!

– Чао!

И аз бях позакъснял вече, чакаха ме.

Бях обещал този ден да помогна на един познат, да му прекарам малко мебели през София. Една библиотечка, един UPS, два спортни уреда (единият доста тежък дори когато е разглобен на части). И на двете места нямаше асансьор, едното жилище беше на третия етаж, другото на четвъртия. Очертаваше се поне час и половина здраво вдигане и носене… Не че е рядкост. Доста често ми се случва.

И неволно си припомних веселата усмивка на една моя стринка, жилава селска жена, въртяла цял живот мотиката: “Кат’ ще да отслабва, да доде на село, да прекопа лука и картофите, кат фиданка ше стане. Хем ше го и нагоста за благодарност, вместо грешни пари да плаща. Улави ора се навъдиа, ей! Полето плаче за мотика, те железа дигат и свалят за тоя що духа…”