Топъл дъжд

Да, познахте какво слушам в момента.

На отворен прозорец. Не за да досаждам на съседите – четох какво пише в блога на Йовко. Тихичко. Защото отвън тихичко вали топъл дъжд.

Топлият дъжд е невероятно усещане. Като нежността на влюбено момиче е. Вдъхвам с пълни гърди въздуха , така нетипично чист и свеж за София, протягам ръка, за да усетя топлите капки. Чувствам се, сякаш ме е настигнало нечие нежно пожелание. И се усмихвам.

А наоколо с пълна сила цъфти пролетта. Капките са отмили от въздуха ароматите, но свежият дъх на зеленина продължава да се усеща. От всичко наоколо струи живот. Отчаяно си напъвам ума да измисля по-добра дума от “възраждане”, или “възкресение” – много са изтъркани. Но не смогвам…

Как няма думите да са изтъркани – толкова поколения са виждали по толкова пролети, и топли дъждове, и са изпитвали същото. И са го описвали отново и отново с този набор от звуци, който на техния език изразява точно същото – защото е точният… Не ми пука. Всеки има право да бъде за себе си първооткривател на тази пролетна магия, независимо колко поколения са я откривали преди него – и независимо колко пъти самият той я е преоткривал преди това, в предишни години или преди ден.

Вече съм писал тук за дъжда – но студения нощен, есенно-зимен дъжд, подобен на тих нощен джаз, в който си сам със себе си. Топлият пролетен дъжд е различен. Различен е и от горещите летни дъждове, след които от асфалта се вдигат облаци пара и забулват всичко наоколо на височина на гърдите, и изпълват с усещане, че си друг и другаде…

След студа и усамотението на зимата, топлият пролетен дъжд влива чувството за приобщаване. Към какво ли? Вероятно към каквото подходящо се намери наоколо. Обожавам да крача под капките му през гората, и да се чувствам едно с нея. Да вдишвам дъха на дърветата, да чувствам как те прорастват корени и пускат листенца вътре в мен. Да усещам как през мен и тях струи енергията на живота. И да се чувствам част от нещо много древно, и вечно.

Нещо неосъзнато, но могъщо и безкрайно. Нещо, изпълвало древните океани там, където сега се издигат вечно заснежени върхове, и крачило по планински хребети където сега е морско дъно. И което, безпаметно и без планове и цели, ще го прави отново когато върховете и дъното на океана отново разменят местата си, и очертанията на континентите престанат да имат общо с днешните. Не зная как да го нарека, но не си и давам труда – него не го е грижа за имена, а аз го познавам без нужда от име.

Премигна ли за момент, отново се връщам към гората и топлия дъжд. Да, днес нямах времето да го направя – но какво значение има това? Пожелая ли го, в миг съм там в ума си. Поискам ли го, ще бъда тази нощ там в съня си. (Приятели понякога не ми вярват, че го мога. А всичко, което им е нужно, за да го могат и те, е просто да го повярват.) Всъщност, и в момента крача сред дърветата – просто пръстите ми някъде далеч, в някакъв измислен друг свят, изливат върху клавиатурата усещането.

Достатъчно е да вдигна глава, и топлите капки посипват лицето ми. Докосват го като нежни пръсти, пожелали да дадат топлина и обич. И над мен и около мен хилядолистен глас шепне нещо без думи, но със същото чувство. Със спокойствие и обещание за вечност.

Не, не такава вечност. Ако бяхме безсмъртни, щяхме да имаме много повече дни, но дали те щяха да са за нас така уникални и единствени, както са сега? Има ли как детството да е така красиво, ако не е единствено и кратко? Има ли как милионната поред любов да бъде също така силна и единствена, както първата? Може би да, струва си да се помисли…

Но вечността на единството, пробудена от топлия дъжд, е друга. Тя е вечността, която изпитваш, когато прегърнеш своята обич. Умът ти знае, че ужасно скоро косите ще посивеят, лицата ще се покрият с бръчки и гърбовете ще се превият – но същността ти е по-мъдра, ако и безсловесна. Тя не си играе на словесни престрелки с ума, тя просто ти показва на практика какво той не знае. Че в тази прегръдка наистина има вечност… А на кого ще повярваш, си избираш сам.

Ученият в мен се усмихва: “Време за съчетаване. Биологичен часовник. Годишни биоритми. Оптимални тайминги. Чел съм ги в стотици томове, знам ги.” Да, ненаситен гладнико в мен, признавам ти го. Докато съм жив, непрекъснато ще поглъщаш нови и нови томове, и ще намираш обяснение на всичко. Ще премилаш титанични количества информация, ще свързваш и разбираш… Това го умееш, не по-зле от свръхкомпютрите. Но умееш ли да бъдеш човек?

Да, знаеш какво ли не. Но мъдър ли си, знаеш ли това, което не знаеш? Защото каквото и да стане, никога няма да знаеш всичко. Можеш ли да почувстваш вътре в себе си, да признаеш и това сетиво? И да видиш дали не е то, което дава нови вселени пред теб, ново богатство? Поблъскай се над това, може да си струва.

А докато умът ми глозга загадката, аз ще вдигна отново лице, за да усетя пак по него нежността на топлия дъжд. И щастието, което дава тя.

Щастлив съм, че го има. И, в такива моменти – че ме има и мен.