Фук-фук – 2 (Коледно)

Два коментара към предишния запис ме размислиха. Ето ги:

Жилов:

Бъдни вечер е! И това ако не е красиво вълшебно? Тази много, много, много по-стара от магове, жреци, лами и църкви легенда.
Точно сега ми е наслада да споделя една запомнена не знам кога и от къде, но многократно проверена мисъл: Всеки хубав разказ има в основата си легенда.
Не е мой начин на мислене да лепвам определения (хубав, лош …..), още по-малко ми е присърце да правя сравнения.
Четенето (и писането) си е като разговор. Точно сега искам да кажа точно това на точно този човек (тези хора). В отговор на казаното или наученото, или почувстваното . . . Главозамайване. Празник е все пак!
Искаше ми се този раз-каз(-говор) да продължава, да дочета легендата. Защото легенда (лат. legenda “което трябва да се чете”) всъщност означава нещо, което трябва да бъде прочетено. Хората имат вяра в легендите. Дали защото думата вяра (от лат. verus “истинен”) означава истина?

Разказът определено прилича на “Гайдите на бай Добрин” – също толкова недоносен е. Но по-важното в този коментар е другото – и него ми се иска да… коментирам. 🙂

Още Кларк е казал (и други са повторили след него по различни начини): магията е технология, която не познаваме достатъчно, освен ако сме магьосници. Което ще рече, че например компютърните програмисти са най-чиста проба магьосници. Хората, които поправят телевизори – също. Както и тези, които умеят както трябва да лепят плочки, оперират бъбреци, садят царевица, произвеждат чипове, подковават коне…

Всъщност, почти всичко около нас е магия. За един едно, за друг друго… Просто магията от книгите ни изглежда по-непозната, тъй като всеки познава програмисти или майстори-готвачи, но не и магьосници. (Или поне не знае, че са магьосници… докато не прочете горните редове.) И с това фентъзито ни привлича повече, отколкото “Цимент” на Гладков: производственият роман е точно така магическа книга, но ние не се сещаме, че е такава.

(Което дали не я прави всъщност още по-магическа? Любимият ми киберпънк е на второ място по популярност след фентъзито, и то точно сред компютърджиите, и то както, и може би именно защото вчерашната фантастика в тази област се превръща в днешна най-обикновена реалност. Дали това не е началото на едно осъзнаване, че всъщност сме магьосници – започнало с компютърджиите, но надали привършващо с тях?…)

Има и друга причина да харесваме фентъзито, и тя ми се струва много основателна, ако и незначителна наглед, като подправката в супата – усеща се на вкус. Магията ни изглежда по-непозната от ремонта на телевизори, и с това ни привлича по-силно от него. Пратчетовият Коен Варваринът винаги си избира най-едрия враг, защото е най-лесен за уцелване: нашият ненаситен апетит за ново сяда като на трапеза в този кръг, който е най-далеч от познатото ни, и чиято периферия се допира до най-малко познати неща, и най-много непознати.

И да, всеки разказ има в основата си легенда. Но всеки разказ е и нова легенда, обновила с нещо старата, отдалечила се от нея, като ново поколение на биологичен вид в екосистемата на легендите ни, пасящи и ловуващи сред пейзажите на умовете ни. Моят и твоят разказ са деца на една и съща легенда, но са различни: ако техните деца на свой ред са още по-различни, един ден легендите ще станат две, от биологичния вид ще произляват нови.

А легендите са много по-важни за нас, отколкото предполагаме. Те са биологичните видове в екосистемата на умовете ни, те са животът в нея, без тях тя е мъртъв лунен пейзаж. Меметата, в които формулираме идеите и начинанията си, са по същество легенди. Машините или строежите, които конструираме, речите или отчетите, които пишем, спомените ни за вчерашния ден или плановете за утрешния – всичко това са легенди. Производствени романи, художествена или документална литература, исторически романи или фантастика… Всяка една наша мисъл е всъщност легенда. Това е причината да вярваме в легендите, и това е причината “вяра” да произлиза от “истина”. Ние, личностите ни, сме легенди. Не вярваме ли в тях, няма как да вярваме в себе си.

Бай Борис го казва по свой си начин: “Ние сме създадени да измисляме, да разказваме легенди. Няма как да не го правим.” И продължава: “И ние сме легенда, момко. Разказана от планини и реки, гори и полета, на техния си език. И създадена чрез разказа им, точно както ние създаваме нашите легенди с думи от звуци или букви, а те пък създават своите чрез ръцете ни, с думи от камък, метал или друго… Такъв е светът, такъв е направен да бъде – всяко нещо да мечтае, и да ражда легендите си. Планините и реките са създадени да разказват, да не могат иначе – който ги е творил, и той е такъв създаден, и ги е направил по свое подобие. После те нас също такива, ние нашите легенди, те своите… До безкрай, и надолу, и нагоре. Светът е всъщност легенди – докато го има, ще ги има и тях.”

(Добре де, разкопах доста от закопаното в “Дяволското гърло”. На екрана на монитора пред вас се върти, като пред Божо и Коста, схемата на канала на пещерата, която е всъщност разказът. Но, както може би вече сте прочели в него, Дяволското гърло далеч не се изчерпва с една подземна река. То е магия: в него има много повече, отколкото виждат тези, които не търсят това много повече. 🙂 )

Уф, отплеснах се. Да се върнем на темата.

Всички ние сме магьосници, и магията е навсякъде около нас. Трябва просто да го осъзнаем истински, и ще я видим. И, както в “Дяволското гърло”, има специални дни, когато това е по-лесно. Един от тези дни е Коледа.

За много хора Коледа е мътен порой от захаросани и втръснали до повръщане коледни песнички, филми, картини, истории и какво ли не още. (И аз съм от тях.) Но ако човек преодолее за миг втръсването, и се опита да види приказката и легендата по приказен начин, може би за миг ще усети магията. Така, както ненатровените със сладкиши наши прадеди са обожавали бучицата небет шекер, и са виждали романтиката и красотата, които са истинската й същност, а не молекулите захароза и калориите. Може би ще усети магическото в подаръците, подбрани с любов и желание, ако и не винаги с много умение. И в атмосферата, и в топлината…

(Преди десетина години едно роднинско детенце внезапно реши да ми подари за Коледа едно бонбонче. Ей така, без никой да го е карал, защото му хареса приказката, която му разказах… Бонбончето беше изровено изпод кревата, с изтекъл преди години срок на годност, и отвратителен вкус на мухъл. Но и досега очите ми на четиридесет и кусур годишен мъж се насълзяват, когато си спомня с каква топлина ми го даде петгодишното дете. А това е една от най-големите магии на света.)

Разберем ли веднъж красотата и магията на Коледа, усетим ли ги, изпитаме ли ги, ще ни е мъничко по-лесно да направим и следващата крачка. Да осъзнаем, мъничко по мъничко, че всеки ден е уникален, вълшебен и магически, точно както всеки от нас е всъщност магьосник. (И може би точно затова. Тези, които са безнадеждни мърлячи, и за никого няма как да бъдат магьосници – за тях дните винаги са тъпи, сиви и обикновени. Огледайте се и ще го забележите.) И да живеем един невъобразимо дълъг живот, непредставимо приказен, всеки ден от него по-вълшебен и безкраен от целия сив и скучен живот на обикновените, немагически, “реални”, “здравомислещи”, “материални” хора. Какво ти всеки ден – всяка секунда…

Искате ли да живеете един почти вечен, и невероятно вълшебен живот? Дълъг колкото много, много хиляди животи от тези, които живеят повечето хора, и много по-интересен, пъстроцветен и щастлив? Можете го. Просто посегнете и си го вземете.

А ако не искате, не казвайте, че не сте знаели, че има как. Имам нахалството да ви го кажа. Тук и сега.

Весела и щастлива Коледа!

И весел и щастлив цял необятен, приказно красив живот!