Хакерите… и човешките души

Наскоро се ровичках из чудесната книжка на Иван Попов. Завиждам му от сърце и душа, че сътвори такова чудесно и дълбоко нещо – и се изяждам от яд, защото ми “открадна” толкова идеи…

Идеи, до които вероятно всеки в нашата общност стига, рано или късно. Само че той е стигнал до тях по-рано от повечето от нас. Което ме навежда на единствено логичния извод – къде е мястото му, ако и да не е точно компютърен специалист, още повече пък хакер в общоприетия смисъл.

Има обаче и друг смисъл на думата “хакер”, и той е заслуга именно и точно на Иван Попов. Описвал съм го вече тук, няма да се повтарям. Важното е, че този друг смисъл е логично и естествено – мисля, че единственото логично и естествено – следствие от сега общоприетия.

Чувал съм от бивши хора от службите, че най-черната възможна точка в досието на човек като правило е била не това да е с прозападни възгледи, а да е със самостоятелно мислене. Автокефален, както би казал героят на Иван Попов. (Думата веднага ме хвърля в спомени колко борба е водила българската църква за тази автокефалност. Не ми се вярва Иван да я е подбрал случайно – описваните в книгата му местни “хуманитарни технологии” работят именно чрез играта на значения в думи, изтръгнати от оригиналния контекст.) Мисля, че надали нещо определя хакера по-точно от израза “самостоятелно мислене”.

В това отношение хакерът е най-мразената фигура от всички, които са “отгоре”, и виждат в установения ред начин да използват хората като добитък. По дефиниция тези “отгоре” също знаят истината за нещата, и е примамливо човек да се отплесне по плоскостта “професионална конкуренция”, или дори “ако тия се качат горе, те ще са същите”. Познат рефрен, който вече съм описвал – кой го е измислил, за кого работи, и как.

Истината е, че “отгоре” не са хакери. Те са знаещи нещичко, но не са мислещи. Подадена им е правилна информация вместо грешна, но не са научени да са автокефални. Колкото по-нагоре по стълбичката, толкова по-нужна им е вярната информация, но толкова по-опасна е автокефалността. И съответно, колкото по-нагоре, толкова по-изкривени и осакатени са “местозаемащите”, за да могат да съвместят двете принципно противоречащи си изисквания.

Тук може да се говори много за естествен отбор, за опазване на самостоятелното мислене в условия на натиск, и т.н. Но не това е идеята. Идеята е, че огромният процент от тези “отгоре” не са самостоятелно мислещи, или пък са осакатени като личности. За разлика от хакерите.

Да, компютърният хакер често е пълен със странности. Некомпютърният също често изглежда странно в очите на “нормалните”. Не ми се вярва това да е умишлен имиджмейкинг (в конкретния случай, да цитирам пак Иван Попов, имиджкилинг) – просто различният от стадото рядко намира място в него. Висшите мениджъри, потенциално автокефалните, минават старателна подготовка, за да се научат да се преструват на “обикновени” сред другите… Но на фона на обикновения “висш кадър”, хакерът е далеч по-мислещ и хармоничен като личност. С други думи, на тепиха на социалния дарвинизъм хакерът е печелещата страна – а старателно отгледаният, формован и отшлайфан висш кадър, е губещата.

Изкушавам се да напиша тук някой от любимите ми изрази за “мечката ака ли в гората”, “sapienti sat”, и т.н. Само че не е така. Лесно е да тръгнеш по линията на “масово промиване на мозъци”, “умишлено оглупяване на масите” и т.н. Мисля обаче, че в картината има и друга истина – и може би тя е по-важна.

Висшите мениджъри биват обучавани да превъзнасят ценностите и да отричат егоизма в обществото до последно, но само на думи, за да лъжат подчинените си. А на практика висшият мениджър се възпитава да има психологията на акула, кърлеж или друг подобен вид от същия етаж на биологичното дърво. Неговите постулати са “За каквото и да ти говорят, става дума за пари”, “Човек за човека е вълк”, и другите от този сорт. Изкусително е да кажеш: “Да, те крият истината от масите, и я пазят само за себе си”…

Кое е истината бе, драги? Че човек за човека е вълк ли? Че като питам Еди или Йовко какво ще кажат да идем да вечеряме по нещо, мисля само как да измуфтя пари от това? Биг сори, ама нема начин. Тая истина който я вярва, да си я държи за себе си, по-далече от мен. Цапа ме.

И като я държи за себе си, да не забравя да я крие добре. Защото такива хора на никого не са приятни. Никой не ще да ги има за приятели (колко странно, а?). Никой не ще дори да върти бизнес с тях (пак колко странно, а?). Всъщност, не са пригодни с истинското си лице за абсолютно никаква човешка социална дейност. Изводи?

Поне моят извод е, че тези “истини” се крият не за да не стигнем до тях ние, обикновените простосмъртни. Не дори защото смърдят и не са за гледане, въпреки че е така. А защото просто не са истини. Защото тези “рецепти за успеха”, извадени на бял свят, са рецепти за дъното. А да ги криеш вечно няма как. Има как да ги търпиш, заради мисълта, че и ти си същият отвътре, поне донякъде – но не си ли съгласен да си такъв, нищо не може да те накара да ги приемеш за “истини”. И да ги изповядваш.

И така стигаме вече до истината по въпроса. А тя е, че тези истини имат точно събирателно име – зло. Разбирайте го както искате, религиозно, атеистично, нихилистично – всеки възможен поглед съдържа някаква истина за тази дума… И че това, че се крият зад маската на доброто, е не тяхната сила, а самопризнанието им за тяхната слабост, уязвимост и непригодност. И че свят, в който всеки ги приема вътрешно, е единственият, в който те могат да виреят истински… А истината, истинската истина, е точно обратната на тях – тя е това, зад което те се крият, и се опитват да го предстяват за “маска” и “лъжа”. За да излъжат пък хакерите. За да скрият от тях нещо. Интересно, какво ли крият? Точно така?

Ето затова компютърното хакерство не е достатъчно. Нито е достатъчно хумтеховото, лингвистично-смисловото, умонастройващото. Нужно е човек да не спре дори пред последния предел – човешките души. Не умове или мозъци, а именно души. Да ги разбере как работят, за да открие там истинската истина за нещата около нас. Да употреби самостоятелното си мислене, и неизкривената и неосакатена своя личност, за да види това, което “по-равните” не са могли – защото ги нямат. Защото дори да го видят, то ще им изглежда като удобна лъжа.

И направи ли го, му остава само едно – да твори. А стигне ли до там, каквото и да твори, сътворява в крайна сметка едно и също – свобода.