Преди известно време писах за Тиодор Стърджън и “Бленуващите кристали”. И си позволих следното мнение:
Западният тип научна фантастика (извън на моменти досадно християнски морализъм) рядко прелива от човечност. Героите там най-често колят и стрелят, без да си задават морални и етични въпроси; оправдава ги само също толкова изкуственото злодейство на “лошите”. И за внимателния и самостоятелно мислещ читател никак не е трудно да види, че ако въпросните “добри” се окажат случайно не на неговата страна, най-често ще го застрелят или заколят без никакви скрупули и милост към човешкото в него, или към желанието му да има самостоятелност, свобода и собствено мнение. (…) Е, Стърджън никога не е бил сред авторите на “фантастиката на омразата”. (…) Накратко, Стърджън е топлина и човечност.
Някои читатели тук не приеха това, и ме обвиниха в коментари, че несправедливо смятам други автори за недостатъчно човечни. Обещах да обясня защо смятам Стърджън за по-човечен от повечето други западни (и не само) автори на фантастика.
Да сравня един писател с всички по-известни други би било титаничен труд – може би полезен, но свръх възможността ми да отделя време и сили. Затова смятам да направя това сравнение с Толкин. Няма да е толкова пълно и убедително, но ще обясни причината.
Като начало, за мен Стърджън превъзхожда Толкин именно като човечност. Ако говорим за богатство на описанията, или на сътворения фантастичен свят, или за фундаментален принос към определен жанр на фантастиката, определено Толкин е далеч над Стърджън. Но опрем ли до човечността, Стърджън излиза напред: give credit where credit is due. Не че Толкин е човеконенавистен или безчовечен: просто Стърджън дава повече.
Когато говорим за Толкин, обикновено имаме предвид цикъла “Властелинът на пръстените”. Той е построен върху директното противоборство на доброто и злото; би могъл да бъде разглеждан като учебник по теология за деца. Това му дава огромна сила и богата база за художествено съвършенство, но неизбежно поляризира отношенията вътре. (И тъй като Толкин е реално основоположникът на фентъзито, това е дало отражението си върху повечето произведения в този жанр.) А полярността неизбежно ограничава човечността.
Почти всички герои (и главни, и второстепенни, и масови – напр. цели народи) при Толкин са поставени пред избор: или с доброто, или със злото. В реалния свят толкова тежки и наложителни избори са изключително редки, и много хора остават някак по средата, лутат се и често сменят страна, или пазят баланс. В историята на Средната земя такива герои са изключително редки: почти всички там са или добри, или зли. А рязкото делене на “добри” и “зли” винаги предразполага ума ни да мисли в черно-бели рамки, и да решава еднозначно, а не да търси разбиране и съгласие: съгласие между доброто и злото априори не може да има, споровете между тях в Толкиновата вселена се решават със сила.
Правейки избора си, героите се оказват привлечени непоправимо от избраната страна, и почти без изключение остават с нея завинаги – без колебания, без опити да се откъснат, и ако са на страната на злото, най-често без въобще шанс да се поправят. Изключения се допускат само за най-висшите в злото, Саурон и евентуално Саруман: те получават поне малък шанс да се поправят, който обаче никой от тях не използва. Всички по-дребни – балрозите, орките и пр. – са непоправимо зли, и трябва да бъдат убивани. Дори Мъртвите, които идват на помощ на Арагорн, го правят само защото са обвързани от клетва, а не защото имат и най-дребна искрица добро в себе си.
Чести са случаите, когато злото корумпира и завладява някого, и това като правило е безвъзвратно. Почти единствен пример за обратното са корсарите от Умбар, които (заплашени от страховитата военна мощ на Арагорн!) престават да са заплаха за възродения Гондор.
Не мога да отрека, че Толкин е усетил тази черно-белота, и се е опитал на места да я поправи. Елфите “се грижат за Ам-гъл с цялата доброта, която могат да открият в мъдрите си сърца”, казва Гандалф. Пак той измежду всички посланици на Айнурите успява именно защото е най-много доброта и състрадание от всичките (и се жертва, за да спаси света от едно зло). И пак той разбира, че милостта на Билбо над Ам-гъл вероятно е била косъмът, който е удържал света в критичен миг. Но дори така, той не е точно всеблаг: има достатъчно моменти, когато той изобщо не се замисля – а, поне в някои, би могъл поне да пробва.
Също, скритата зад неговата благост черно-белота на света отправя сублиминално, но недвусмислено послание: мъдрите и могъщите могат да са и благи, но обикновените – не: светът е черно-бял, доброто печели единствено чрез клане и избиване на злото. А повечето читатели, дори децата, много добре и много неусетно възприемат именно сублиминалните послания. (Филмът беше запазил този дух на книгата отлично; нищо чудно, че скоро след излизането му екипът дружно обясняваше по пресконференции как по никакъв начин не искат филмът да бъде отъждествяван с войната в Ирак, или която и да е друга.)
Може да се говори още много, и да се дават още много примери – и за католическите влияния в книгата, и за влиянието върху нея на на Втората световна в Африка (където Толкин-син служи в британските ВВС), и какво ли още не. Уви, съотношението им обаче не се променя.
Всъщност, Толкин има и доста други художествени творби – не бива да бъде съден само по този цикъл. В “Листо от Нигъл” например той обсъжда именно изкуплението на греховете, и възможността да се поправиш – но дори там, нещата са по религиозному черно-бели. (Всъщност, изразът не е добър: повечето истински религиозни хора са много човечни.) Възхищавам му се за художественото величие, за красотата, за какво ли не още – но не за човечността. Да, книгите му не са безчовечни – човечни са, но повечето книги на Стърджън ги превъзхождат в това отношение.
Да вземем например “Бленуващите кристали”. (“Повече от човешки” и “Бавно ваяние” – Калине, благодаря за невероятния превод на името! – са още по-добри примери, но и така става.) Как са разгледани там доброто и злото?
Доброто е навсякъде. Срещаме го и в панаирните уроди, и в случайните хора. Хавана и Дейна са готови да рискуват работата си, за да помогнат на Хорти. Блуит трепери от мисълта какво ще стане, ако другите хора научат, че малтретира Хорти. Людоеда дори за миг не се замисля дали да превърже съсипаната ръка на хлапето, или не. Хорти отсича собствените си три пръста (които пак ще пораснат, де – не е голяма жертва, но все пак), вместо да посече Блуит (който веднъж вече му е сякъл пръстите! Представете си как примерно Арагорн решава да нарани себе си вместо някой орк, който вече е успял да го ръгне веднъж, от морални съображения…) Човечността е навсякъде наоколо, пряка и косвена, показана или подразбрана.
Човечност излъчва и отношението към героите. Всеки от тях е индивидуалност, със собствени недостатъци, които обаче не са се появили от добро. Людоеда е гаден, но историята му те кара да го разбереш напълно, и да го съжалиш, въпреки че не приемаш действията му. Всъщност, може би неговата история е най-човечната част на книгата – историята на един лош човек, направен такъв от обстоятелствата, изплакана и изстрадана. Бързо откриваш, че да го осъждаш, че е лош, е все едно да осъждаш Хавана, че е джудже, и не е порасъл. Някак… не можеш вече да го отпишеш с чиста съвест. И когато Хорти го убива, за да спаси Дийна, изпитваш болка, че вместо това Людоеда не е получил топлината, която да го върне към хората, да го извади от злото. (Не зная за вас, но поне аз не съм усетил у Толкин съжаление към избитите орки, че не са получили възможността да станат добри – или към Саурон, или към Саруман.)
Дори Арманд Блуит, който е “черен отвсякъде”, по всички правила, всъщност не е зъл. Той откълцва пръстите на Хорти по невнимание, но без нито капка умисъл. Малтретира го жестоко, но не за удоволствие, а за да го научи да му пази спокойствието. Шантажира момичета за секс, но не изпитва удоволствие от самия шантаж – само търси кефа си. Готов е да измъчва Хорти или който и да е друг до смърт, за да научи нещо важно – но не се радва на мъчението им. Блуит всъщност е безчувствен егоист, и точно това го прави да изглежда толкова черен, но не изпитва удоволствие от вършенето на злини. От гледна точка на свършеното разликата не е голяма, но в отношението ни към него е огромна, ако и фина. Да, много от нас умират от кеф, когато той хвърля топа. Но остава разбирането – той е толкова гаден просто защото е егоист. Нещо като “нищо лично, просто бизнес”. И започваме да си задаваме въпроси за себе си, и цената, която сме готови да накараме другите да платят, за да получим каквото искаме. А това е дълбок и личен урок по човечност.
… Не зная. Може би за някого това сравнение не говори нищо, и не може да му направи разлика в човечността на двамата автори. За мен разликата е като между ярък летен ден и хладноват есенен – пак слънчев, пак игрив и с топли лъчи на слънцето, но нищо подобно на палещото лято. Надявам се всички да успеят да разберат тази разлика. Няма да обяснявам защо.
“Бавно ваяние” го взех наготово от един предишен превод – надали щях да се сетя сам. 🙂
А този материал може ли да си го заплюем отсега като началото на една дискусионна рубрика за някоя следваща “ФантАstika”?
И… благодаря! Описал си нещата, поради които на 16-17 се разочаровах от етичния подход на “Властелина” и започнах да си търся автори като Зиндел и като Бийгъл, и така… докато стигнем до Човешката библиотека.
*усмихвам се унесно*
Не мога да сравнявам двете книги, тъй като още не съм прочела “Бленуващите кристали”. Може би Стърджън наистина е по-човечен.
И все пак тъй като Толкин ми беше стара голяма любов, си позволявам да кажа, че някои от обобщенията за него са прибързани.
Да, като цяло е черно-бял.
И Арагорн може да не си отсече ръката (която, между другото, няма да порасне после) за да не нарани анонимен орк, но в края на книгата именно той обяснява как преди са живяли в мир с южняците и пак ще живеят така.
Що се отнася до не напълно черно-бели образи, какви Саруман и Саурон? Те са черни. Но пък си пропуснал Денетор, Ам-гъл и Боромир. Дори Фродо си има своя пристъп на демоничност, колкото и да за тези пет секунди и под влияние на пръстена.
Като прочета кристалите – повече:)
От години наред се боря с недостига на време (и пари, разбира се), поради което сравнително рядко чета художествена литература и то предимно в мрежата, където намирам понякога нещичко. За съжаление, за мене това се явява като лукс, който не мога да си позволя, защото е вид забравено удоволствие (да се усамоти човек в едно спокойно кътче с хубаво четиво в ръка!). Единственото, което ми дойде наум (в тази връзка) бе да подаря на сина ми и на племенника ми “Бленуващите кристали” за рождените им дни от Човешката библиотека (съвпадащи съответно с 14-ти и 21-ви…). После и аз ще ги прочета, като им отида на гости и се видя с малко повечко време на разположение (иначе трябва “да работя за българското образование като даскал в сянка”, за да се препитавам, тъй като не съм способна нищо друго да продавам, с малки изключения).
Признавам, че четох Стърджън доста отдавна (а “Бленуващите кристали” още не съм). Моите спомени са за “Повече от човешки” и “Бръсначът на Окам”. Също така трябва да призная, че не съм напълно обективен, доколкото много уважавам Толкин, но само аз ли забелязвам един аспект на това сравнение, който куца? А именно, че сравняваме фентъзи с научна и/или социална фантастика? Отново повтарям, не съм дотолкова изчерпателно запознат с цялото творчество на Стърджън, но моето впечатление е, че той никога не е писал фентъзи. А именно в фентъзито като цяло не съм видял досега въпросния хуманизъм – просто защото той изначално чужд на самия жанр! Знам, че аналогията ми е дървена, но все пак: неадекватно е сравнението между толкова коренно различни стилове, това е все едно да сравняваш самолет с хеликоптер и да обсъждаш кое от тях по-меко вози.
Така че обектът за сравнение между Стърджън и… не е подходящо избран. Иначе признавам пълната ти правота, когато другият използван в сравнението автор също пише фантастика, не фентъзи. Чудесни образци на праволинейната фантастика без кой знае колко хуманизъм са… ами ето първите, които ми идват на ум: Хари Харисън, Лари Нивън, Филип Х. Фармър, логично Хайнлайн. Там нещата са прями, ясни и категорични. Разбира се, и там от време на време има изключения – някои свръх-техногенни фантасти като Азимов имат адски много човечност. За Бредбъри пък да не говорим…
Така че подобна генерализация ми се струва малко прекалена. Не за друго, а защото трябва да вземем предвид и специфичният за съответните писатели хронотоп – Толкин и Стърджън например се разминават с повече от 20 години; Властелинът е писан в голямата си част по време на Втората световна, в бая епични и доста акцентиращи на героизма времена; същевременно той черпи с пълни шепи от по-стари митове, които също не са особено залагащи на хуманизма. Де го хуманизмът в Беоулф?
” фентъзито като цяло не съм видял досега въпросния хуманизъм – просто защото той изначално чужд на самия жанр! ”
Аспарух – _никак_ не си прав. Фентъзи е “Последният еднорог” (в който човечността е така ненатрапчиво вплетена, че като нищо много читатели са видели само еднороговостта… :/). Фентъзи е цикълът за Еа на Дейвид Зиндел (непревеждан на български), в който главният герой си е поставил за цел да спре войната като явление. Фентъзи е и Урсула ле Гуин, ако щеш…
Григор сравнява двама автори на _литература_, по отношение на качестовото “човечност на литературата”. Аз поне не виждам нищо нередно в това.
А “Бленуващите кристали” излизат през 1950-а, няколко години преди “Властелинът”. И Стърджън също участва във Втората световна война…
@Morwen: Саруман и дори Саурон си получават шанса да се върнат към доброто (из “Силмарилионът” и “Преданията”), но не го изполват. Денетор, Боромир и Фродо се огъват не заради свое колебание или избор, а под натиска на Саурон / Пръстена. Единствено Ам-гъл има колебание дали да не се върне към доброто (провалено от безкрайно положителния Сам)… Да, Толкин не е безчовечен, нито изцяло черно-бял. Просто за мен Стърджън е по-човечният.
@Аспарух: Кредит за човечност съм дал на Азимов и Бредбъри с удоволствие. Но извинението, че Толкин бил черно-бял, понеже пишел фентъзи, няма да приема. Толкин е създал фентъзито, и то е предимно черно-бяло, защото неговият стил често се схваща като канон на жанра; има обаче и брилянтни изключения. Иначе си напълно прав, че базирането на “Властелина” на митове и религия го прави черно-бял.
Хайнлайн нямал човечност?
Я прочетете “Достатъчно време за любов” например или “Странник в странна страна” 🙂
Стърджън ми е малко трудно смилаем, но ще видя и тази му творба… и тогава ще я коментирам.
Ех, Григоре, забравил си малко Властелина ти, забравил си го : )
А аз си го припомням непрекъснато, и то именно по човечни причини.
Всъщност се колебах дали да пиша изобщо – защото важното е в думите ти за Стърджън, а не в другите.
Но пък съвсем “професионално” не ме сдържа да не се намеся : )
Още повече, че лошо поставената основа на твърденията ти (Толкин) може да подкопае изводите ти (Стърджън) : )
Казваш:
“Почти всички герои (и главни, и второстепенни, и масови – напр. цели народи) при Толкин са поставени пред избор: или с доброто, или със злото. В реалния свят толкова тежки и наложителни избори са изключително редки, и много хора остават някак по средата, лутат се и често сменят страна, или пазят баланс. В историята на Средната земя такива герои са изключително редки: почти всички там са или добри, или зли.”
Подобно черно-бяло твърдение би могъл (с известни уговорки, разбира се) да отнесеш единствено към полюсите Елфи – Орки. Като двете лица на едно и също. Като демонстрация в колко различни посоки може да бъде насочен един и същи изходен материал.
Всички останали раси са разнородни, всякакви. Ако например успееш еднозначно да определиш Хората като добри, или като лоши, ще се наложи лично да ти връча някаква висша Арменелоска награда! Джуджета, хобити, енти – също, меджувпрочем.
Казваш:
“мъдрите и могъщите могат да са и благи, но обикновените – не: светът е черно-бял, доброто печели единствено чрез клане и избиване на злото.”
Това сигурно важи за много места, но не за цитираната от теб книга. Доброто във Властелина не спечели “единствено чрез клане и избиване на злото”. Дори не и “чрез клане и избиване на злото” + нещо друго.
Войната за Пръстена е спечелена от онези, които успяват да надвият над изкушенията си. Борби, в които те са отстоявали именно човешкото си – приятелство, вярност, надежа, обич, състрадание и т.н.
Победата не се дължи на това, че наш’те много яко ги нагъват. Напротив, добрите биха загубили, ако ги нямаше споменатите по-горе лични победи на Билбо, Фродо, Сам, Арагорн, Фарамир и още и още.
Казваш:
“Хорти отсича собствените си три пръста (които пак ще пораснат, де – не е голяма жертва, но все пак), вместо да посече Блуит (който веднъж вече му е сякъл пръстите! Представете си как примерно Арагорн решава да нарани себе си вместо някой орк, който вече е успял да го ръгне веднъж, от морални съображения…)”
Припомни си Арагорн, излязал на портата на Шлемово усое, РЕАЛНО рискуващ живота си, за да предупреди нападателите да се откажат, защото онова, което ги очаква (хуорните на Дървобрад), няма да има милост към тях. Това е повече, много повече от примера с Хорти.
Всъщност преставам, защото не ми е цел да правя анализ на всяка твоя дума. Просто ми се иска да преразгледаш отново базата си за сравнение.
Съзнавам, че и филмът има вина.
Спомни си още и:
” – Лъжеш – каза Змийския език.
– Прекалено често и лесно излита от устните ти тая дума – отвърна Гандалф. – Не лъжа. Виж змията, Теоден! Опасно ще е да я вземеш със себе си, не можеш и да я оставиш тук. Право ще е да я съсечеш. Ала това създание не винаги е било такова. Някога е било човек и ти е служило по свой начин. Дай му кон и го отпрати незабавно накъдето пожелае.”
Спомни си също, че Гандалф и другите вълшебници са дошли в Средната земя, за да подпомогнат народите в борбата им срещу Саурон, НО нямат право да използват огромните си сили. Могат да подкрепят морално, духовно, да насочват, съветват и т.н., но нищо друго. Защото победата над Саурон те, свободните народи, трябва да я заслужат сами – като изберат и отстояват вярността, доброжелателството, приятелството, уважението, взаимопомощта, обичта… без да губят надежда (и онез другите две, дето вървят с нея).
Спирам де, спирам 🙂
Всъщност наистина ми е чудно защо в крайна сметка толкова често книгата се възприема толкова еднопластово?
При Толкин е човека е дивак и податливо към мизерията същество, само облагородяването от елфи и нуменорци подобно на зелка може да направи от него нещо смисленно. Интересное, че преди малко и аз писах за Толкин, какво съвпадение.
Сетих се, като четох какво си написал за Арманд Блуит, че някъде пишеше, не помня къде, че най-дълбоката и мрачна духовна отпадналост е когато човек е хладен – ни топъл, ни студен отвътре. Разбирам толкова хуманния подтик на огромната ти душа да оправдаеш неговото злодейство и това ме навежда на мисълта, че ако човек иска, може да намери добри последствия или други оправдания от нечие злодейство, ако иска – лоши последствия и злини от всяко добро дело, но в случая – ЗАЩО? Според мен авторът си е искал да го представи за гадина, а това, че цялото разказване минава в някакъв мек тон като избленувано дава само диапазон на чувстване за читателя: едни, като мен, биха сметнали Арманд за мерзка твар, други – за нормален комплексар, изкарващ си го по най-разпространените начини на другите, а трети – за нещастен човечец, загубил верния път (насам май клониш ти).
@Морфиус, Вяра Крушкова: Пак повтарям – не твърдя, че Толкин е безчовечен, или пък изцяло черно-бял. (Хайнлайн – също.) Просто смятам Стърджън за по-човечен.
@bogoizbrania: Нуменорците също са хора, като начало.
@sol_lam: Според мен Стърджън го показва като човек, който се интересува единствено от собственото си удобство. Уверен съм, че го е описал като точно такъв (или го е взел такъв, и го е направил най-черния в книгата) именно за да покаже, че най-завършеното зло е не желанието да твориш зло, а обикновеният егоизъм. Хора, които са зли изотвътре, са много редки, и като правило жестоко осакатени, но завършени егоисти има доста, и много от тях не са особено осакатени в болезнения и безмилостен смисъл, в който обикновено са осакатени злите. Просто са загубили усета си за добро и зло, и точно това ги прави по-зли и от злите.
Понеже предусещам, че спорът ще се завихри (ако изобщо) около “смятам Стърджън за по-човечен”, ми се ще да видя още примери:
А) примери за човечност при Стърджън
Б) примери за човечност при Толкин (както е дала Вяра)
По този начин:
1. Ще си сверим дефинициите за човечност – без да е необходимо да ги изказваме директно (което си е трудна задача – невъзможна не, но във всички случаи време- и мислоемка).
2. Ще можем да избягаме от качествените оценки (ясно е, че и Толкин, и Стърджън СА човечни) и да гледаме текстовете им количествено (което е и по-конкретно, и по-защитимо). Още при първото сравнениe между Стърджън и всички други западни фантасти идеята беше такава… Гри, поправи ме, ако греша.
И още –
Ако решим да разглеждаме цялото творчество на Толкин, не само “Властелинът”… ами ще трябва да намесим и цялото творчество на Стърджън – писателят с над 200 разказа и поне шест ключови романа, от които “Кристалите” е едва най-ранният (и най-неузрелият); човекът, назован от читателите си “въплътената любов”… Има ли някой тук, който да се наема с такова нещо? Аз – определено не.
Затова – предлагам да черпим примери САМО от “Властелина” и “Кристалите”.
Такаааа… Спирам с налагането на Здрав Разум 😉 и хуквам да налгам Ред и Респект пред Народното събрание. 😀 (Протестът е чак от 15 часа, спокойно.)
Нуменорците не са просто хора, прочети по внимателно произхода им.
Сравнението е нелепо. Да се сравняват по човечност автор, комуто това е основна цел, и такъв, на когото тази основна цел би ПРЕЧИЛА да си изпълни своята основна цел, е като да сравняваш по кървавост “Хелрейзър” с “Бамби”. Еми да, малкото еленче ще се провали гръмовно, но какво доказва това?
Толкин изначално е тръгнал с няколко идеи – да създаде реален свят с реална география и езици и да напише в него съвременна трактовка на древен героичен епос. А за епиката са нужни крайности. В нея дори сивотата е изградена от крайности. Когато имаш фокус върху един герой, тези крайности могат да го правят сив (Херкулес например), но когато говорим за цял свят и множество народи, е нужно да имаш зла РАСА, добра РАСА, абсолютен злодей и повече или по-малко изцяло чист герой. Да направиш орк, признал греховете си и опитващ се да ги изкупи, би подкопало крайността, а с това – и епичността на произведението и би навредило на основната идея на Властелина. А в крайна сметка Ам-Гъл е един много ярък пример за сивота, както и Боромир.
Искам да отбележа и тежката тенденциозност на примерите. Всички такива от “Властелина” са “ама то щото”, докато на онези от “Кристалите” се оказват всъщност покрити от глава до пети с оправдания. Личното ми мнение е, че дали ще го наречеш “егоизъм”, или “зло”, Арманд Блуит е един СТОПРОЦЕНТОВО черен персонаж. Людоеда също, като той няма и половината от оправданията на Ам-Гъл за лошотията си, доколкото целият му живот е въпрос на личния му избор и озлобление, които изобщо не са били единствената възможна реакция на онова, което му се е случило. Примерът с ръката на Хорти не е особено съществен също. Людоа има нужда от мацката, а тя представя момчето за своя сестра и се намеква, че ще напусне, ако той не му помогне. В книгата не ни е дадена индикация, че се е разчувствал безкрайно, а дори и да е изпитал някакво съчувствие, на него тази “доброта” не му коства нищо и в крайна сметка е достатъчно обвързана с личния му интерес, за да може да си я позволи.
Което беше прелюдия към мнението ми, че ако ще си говорим за човещина, “Кристалите”, бидейки книга, писана с тая конкретна цел, разбира се изпреварват “Властелина”, бидейки той книга, писана със съвсем друга и както отбелязах вече – противоречаща си с някои от изискванията на темата за човечността – такава. Само че ако ще обвиняваме в черно-белота, то тази книга е ИЗЦЯЛО черно-бяла. В нея няма нито един нюанс, освен Хортън, който при все описанията си всъщност е едно доста сиво създание. Примерът с отрязването на пръсти е неправомерен и отново тенденциозен – той не го прави, за да не нарани Блуит, а за да го нарани ПСИХИЧЕСКИ, преди да го нарани, както сам казва, по-късно и ФИЗИЧЕСКИ.
Та:
1. Като ще се правят сравнения по една ос, редно е да се сравняват произведения, писани в тази ос, иначе сравнението губи стойност.
2. Тенденциозността вреди.
> Примерът с ръката на Хорти не е особено съществен също. Людоа има нужда от мацката, а тя представя момчето за своя сестра и се намеква, че ще напусне, ако той не му помогне. В книгата не ни е дадена индикация, че се е разчувствал безкрайно, а дори и да е изпитал някакво съчувствие, на него тази “доброта” не му коства нищо и в крайна сметка е достатъчно обвързана с личния му интерес, за да може да си я позволи.
“Зийна махна на Хорти. Той пристъпи напред колебливо.
– Хлапенце, покажи му дланта си.
Хорти изпъна съсипаната си ръка. Зийна разви изцапаните, кървави кърпички една по една. Вътрешната беше залепнала здраво; Хорти прохленчи, когато тя я пипна. Виждаше се достатъчно, за да разбере тренираното око на Людоеда, че три пръста липсват напълно, а остатъкът от дланта не е в по-добро състояние.
– За бога, как я свърши така, момиче? – излая мъжът. Хорти отстъпи уплашен.
– Хлапенце, я иди ей там с Хавана, м?
Хорти се отдръпна с благодарност. Зийна заговори бързо и тихо. Чуваше само част от думите ѝ.
– Ужасен шок, Людоеде. Не ѝ го напомняй, никога… дърводелец… и я завел в бараката… когато тя… а ръката ѝ в менгемето…
– Нищо чудно, че мразя хората – изръмжа Людоеда. После я попита нещо.
– Не – каза Зийна. – Измъкнала се, но ръката ѝ…
– Ела тук, Хлапенце – нареди Людоеда. Лицето му трябваше да се види. Гласът му, досущ камшик, сякаш излизаше направо от ноздрите, които внезапно бяха заприличали не на изрязани процепи, а на зейнали, кръгли дупки. Хорти пребледня.
Хавана го побутна.
– Хайде, Хлапенце. Не е бесен. Съчувства ти. Давай!
Хорти заситни напред и плахо се качи на стъпалото.
– Влез вътре.
– Доскоро – провикна се Хавана. После двамата с Бъни се обърнаха. Докато вратата се затваряше зад него и Зийна, Хорти погледна назад и ги видя да си стисват ръцете със сериозни лица.
– Седни там – каза Людоеда.
Вътрешността на караваната му беше изненадващо просторна. В предната част имаше легло, отчасти скрито от завеса. И още – спретната кухничка, душ и сейф; голяма маса, шкафове и повече книги, отколкото някой би очаквал да се поберат в толкова място.
– Боли ли? – пророни Зийна.
– Не много.
– Не се тревожи за това – изръмжа Людоеда. Той сложи на масата алкохол, памук и една опакована спринцовка. – Да ти кажа какво ще направя. (Само за да не съм като другите доктори.) Ще блокирам нерва по цялата ти ръка. Когато забия иглата в теб, ще боли, като ужилване на пчела. После ще усещаш ръката си много особено, все едно е балон, който се надува. После ще почистя дланта. Няма да боли.”
@Roland: Вярно е, че идеи като на Толкин не биха позволили да се напише толкова човечна книга, колкото ако това е основната цел. Но авторът е до голяма степен идеите: Толкин на практика никога и никъде не си поставя човечността като основна цел. Други цели – да, и ги покрива възхитително. Мъдри, полезни и пр. цели – да. Но не човечността. Да, при това положение е напълно нормално Стърджън да постигне повече в човечността. Но не твърдя, че трябва да е иначе, или че е така без значение на целите. Просто твърдя, че наличният резултат е такъв. Естествено, че той си има причини да е такъв, и че те сигурно го обясняват. Но аз просто регистрирам факта, и съм убеден, че от това сравнение има полза. Най-малко може някой, който по детински изповядва принципа “моят любим автор над всичко”, може да се замисли.
И да, Хорти определено не е искрящо бял. Никой в “Бленуващите кристали” не е, и точно там е работата. Където има искрящо бяло, няма човечност. Може да има неописуеми количества добро, но то е друго. Човечността е способността да разбереш и оправдаеш някого какъвто е, с бялото и черното в него – и да си извадиш поука за себе си. (Ако не можеш да му помогнеш да бъде по-добър, както е с литературните герои.)
Ами не знам, не разбирам до какво води регистрирането на факти от такъв тип. Още повече, колкото ми е непонятна концепцията “моят любим автор над всичко”, толкова не връзвам и “моята любима тематика над всичко”. Да се търси нещо конкретно в литературата не е нито престъпление, нито забранено, но не води до особено читави резултати, а да се изтъкват антипримери от автори с различна тематика не носи никаква тежест на нищо.
За мен стойност например ще има сравнение между “Бленуващите кристали” и “Something Wicked This Way Comes” на Бредбъри, която е не само със сходна тематика, но и със същия обем, предвидена за същата възрастова група и издържана в сходен стил. Само е доста пъти по-добра де, но това е отделна тема.
Нещо не разбирам. Защо тук се свързва понятието “човечност” с понятието “добро”? Единият бил “по-човечен” щото героите му били по-милички и добродушни, а другият съвсем не бил толкова щото неговите пък били истински копелета. Нима човечеството е чак пък толкова “човечно”, че терминът “човечност” да обгръща само усмивката на дъгата и смехът на слънчевите лъчи? Нали лошите и те са хора, най-малкото защото хората и те са лоши? Не е ли къде-къде по-логично за “човечен” да се счита автор, който фокусира работата си върху вътрешните дилеми на своите герои, били те черни, бели или бенбяни? Не се ли изпада иначе именно в оная елементарност, която толкова зачерквате, Доброто и Злото? И не е ли най-нечовечен авторът създал герои, които са ИЗЦЯЛО едно или друго, а не и двете?
Roland е прав, като бои персонажите на Стърджън са си черно бели отвсякъде. Людоеда и Арманд Блуит срещу другите. Но това не прави книгата по-лоша. Напротив.
А Толкин има една изключително човечна идея, която, ако се размислите си е като внушенията на Старджън. Това е Сам Майтапер – Самознай. Това е образът, който придава изключителна човечност – нещо почнах да се дразня от тази дума – на цялата книга. Иначе, ако Хорти не беше убил Людоеда, а го беше очовечил щеше да грабне приза безспорно.
Лошото е, че една великолепна книга като “Кристалите” сега започва да се дъвче по разни направления. И да се слага н а кантар с други книги. Изобщо не може да се правят такива сравнения. И защо пък реши Гриша с Толкин да я сравняваш? Защо не със Симънс или с Дилов например?
Човечността на книгата идва преди всичко от майсторството на писателя, от литературата. Така написана историята те стяга за гърлото, иначе колкото и човечна идея да измислиш, ако не си майстор, като Стърджън да я разкажеш никой няма да и обърне внимание.
Сега пък се сетих, че Самознай не е човек, а хобит. Значи по хобитност Толкин твърдо няма кой да му се опре.
@Roland: Вече съм писал – стойност има не само сравнението между подобни неща. Иначе трябваше да има смисъл да сравняваме захарта единствено със сладки неща. Хубаво, ще установим кое е по-сладкото, но как тогава да дефинираме сладко срещу безвкусно или кисело?…
@ysn: Именно. При Толкин героите проявяват тенденция да са само или почти само добри или зли, докато при Стърджън всеки си има и от двете. Освен може би Блуит, който е забележително черен, и Зийна, която е забележително бяла – но и за двамата научаваме защо са такива, по начин, който да ни е добра поука.
@Малинов: Въобще не съм съгласен, че персонажите са черно-бели. Да, Людоеда и Блуит (и няколко други) са срещу другите, но нито те, нито другите са само черни или само бели. Отделно от това, единствено Блуит е безчовечен, и може би единствено Зийна е изцяло човечна… Реших да сравня книгата точно с Толкин заради реакцията на хората от “Шедоуданс” към предишния запис. 🙂
И не съм напълно съгласен, че Сам е изключително човечен – да, определено е много, но именно благодарение на неговото малтретиране Ам-гъл не успява да се отдели от злото. (Което прави Сам по-малко еднозначен, и по-реалистичен, но уви, и по-малко човечен. Но пък може би повече хобитен. И съм абсолютно съгласен, че на Толкин по хобитност няма и надали ще има някога кой да му се опре. 🙂 )
Противоречие? Значи трябва да си сив, за да си човечен, но понеже Сам е нееднозначен, е по-малко човечен?
А примерът със захарта е идеален. В момента сравняваме, за да последвам аналогията, сладко с лютиво по скала “сладост”. И изтъкваме, че захарта е по-сладка от червения пипер. Това виждам в сравнението Стърджън/Толкин. Ако искаме да определим едното като “сладко”, а другото като “лютиво”, не е редно да използваме критериите за сладост, нали?
Пак си поставям въпроса – възможно ли е някой тук да ми даде сравнение между две именно сходни като тематика, идея и цели книги, а именно “Бленуващите кристали” на Стърджън и “Something Wicked This Way Comes” на Бредбъри? Понеже за да докажем, че захарта е по-сладка от всичко друго, трябва да видим нещо друго, сходно с нея, примерно захарин, и да разберем, че тя е по-сладка от него.
Малинов – хвърляш прекално тежко обобщение тук: “като бои персонажите на Стърджън са си черно бели отвсякъде. Людоеда и Арманд Блуит срещу другите.” Толкова тежко всъщност, че нямаш никакъв шанс да го докажеш. Затова и няма да споря по него изобщо.
Радвам се обаче, че книгата провокира различни реакции. Различността също е част от човешкото… да? 😉
– – –
Гри – по повод на “може би единствено Зийна е изцяло човечна”:
(ползвам някаква поредна редакция от пощата си, която ми е под ръка – в книгата може да звучи по-другояче)
“Зийна знаеше какво прави, когато уреди да изгонят Хъди от панаирния цирк. После ѝ беше зле, доста дълго. Наруши кодекса на панци, за да го направи, а сама бе панци до мозъка на костите си. Не беше лесно, особено понеже у Хъди нямаше злонамереност. Той беше общ работник, с широк гръб и дълги, нежни устни. Боготвореше Зийна и с удоволствие включи и Хлапенцето в нямата си привързаност. Носеше им курабийки и евтини лъскави карфици от градовете и приклякаше, скрит от чуждите погледи, в основата на платформата им, за да ги слуша прехласнато как репетират.
Когато го уволниха, дойде до караваната да се сбогува. Беше избръснат, а купешкият му костюм не му стоеше. Застана на стъпалото, стиснал опърпаната си сламена капела, и тежко задъвка някакви полуоформени думи, които не успяваше да изкара докрай.
– Изхвърлиха ме – каза най-накрая.
Зийна докосна лицето му.
– Каза… каза ли ти Людоеда защо?
Хъди поклати глава.
– Просто мъ викна и ми връчи книжката. Нищо не съм прайл, Зий. Аз… и дума не му обелих, обаче. Как гледаше, напра’о шъ мъ трепе. Просто… просто искам… – Той примигна, остави куфара си и избърса очи в ръкава си. – Ето – продължи. Бръкна в джоба на сакото си, тикна на Зийна едно пакетче, обърна се и побягна.
Хорти, който седеше на леглото си и слушаше, опулил очи, възкликна:
– Ау… Зий, к’во е направил? Той е толкоз мил тип!
Зийна затвори вратата. Погледна пакета. Беше увит в позлатена хартия и имаше червена панделка с накъдрена, еластична фльонга. Едрите длани на Хъди трябваше да са прекарали цял час над нея. Зийна изхлузи панделката. Вътре имаше шифонена забрадка, ярка и евтина, тъкмо пъстрия подарък, който Хъди би избрал след часове усърдно търсене.
Изведнъж Хорти разбра, че Зийна плаче.
– Какво има?
Тя седна до него и хвана ръцете му.
– Отидох и казах на Людоеда, че Хъди ме… ме притеснява. Уволнил го е за това.
– Ама… Хъди нищо не ти е правил! Нищо лошо.
– Знам – прошепна Зийна. – Ох, знам. Излъгах. Хъди трябваше да се махне… веднага.
Хорти се вторачи в нея.
– Това не го разбрах, Зий.
– Ще ти обясня – предпазливо поде тя. – Ще боли, Хорти, но може би така ще предотврати нещо друго, което ще боли много повече. Слушай. Ти винаги помниш всичко. Вчера приказваше с Хъди, сещаш ли се?
– О да. Гледах него и Джеми, и Ол, и Смрадльо да забиват колове. Умирам си да ги гледам. Застават в кръг с огромните си тежки чукове и всеки чуква лекичко – тап, тап, тап, тап, – а после вдигат чуковете право над главите си и удрят с всичка сила – дан, дан, дан, дан! – толкова бързо! И оня кол, той просто се слива със земята! – Той млъкна с блеснали очи, заслушан и загледан в картечния ритъм на бригадата с чуковете, който умът му прожектираше като кинокамера.
– Да, миличък – отвърна Зийна търпеливо. – И какво каза ти на Хъди?
– Отидох да пипна върха на кола в желязната скоба – където се нацепва на трески. Казах: „Еха, цялото е размазано!“ А Хъди вика: „Само си предста’й твойта ръка колко размазана щеш’ да е, ‘ко я беше държал там, ‘гат удря некой.“ Аз му се засмях и казах: „Нямаше да ме боли дълго, Хъди. Щеше да порасте пак.“ Това беше, Зий.
– Някой друг чу ли?
– Не. Тъкмо почваха другия кол.
– Добре, Хорти. Хъди трябваше да се махне заради това, което си му казал.
– Ама… ама той помисли, че е шега! Просто се засмя… какво съм направил, Зий?
– Хорти, душичке, казах ти, че никога не бива да казваш на никого и най-малката, най-дребната думичка за ръката ти, или за работи, дето пак порастват, след като ги отрежеш, или каквото и да е от тоя род. Трябва да носиш ръкавицата на лявата си ръка денем и нощем и никога да не правиш нищо с…
– …С трите ми нови пръста?
Тя захлупи устата му с длан.
– Никога не говори за това – изсъска – с друг човек освен мен. Никой не бива да знае. Ето. – Тя се надигна и хвърли шарената забрадка в скута му. – Задръж я. Гледай я, мисли си за нея и… и не ме закачай известно време. Хъди беше… аз… аз няма да мога да те харесвам много за кратичко, Хорти. Съжалявам.
Тя се извърна и излезе, а той остана, шокиран, наранен и дълбоко засрамен. А когато, много късно през нощта, тя дойде при леглото му, обгърна го с топлите си ръчички и му каза, че всичко вече е наред, че няма защо да плаче повече, той бе толкова щастлив, че не успя да гъкне. Зарови лице в рамото ѝ и затрепери, и се зарече – зарече се дълбоко, пред себе си, не пред нея, че винаги, винаги ще прави каквото му нареди тя. Повече никога не говориха за Хъди.”
:DDD
Горното е и пример за онова, което ни напомня Ясен – и което е заложено в целите на Човешката библиотека:
“Всяка от избраните книги таи силата да ни направи по-чувстващи, по-копнеещи и способни да видим света през очите на другия. …За критерии 1 и 2 специално трябва да отбележа отсъствието на изрично назовани Добро и Зло. Бийгъл ни представя всеки от героите заедно с причините да стане такъв, какъвто е, и тъй ни подтиква да не прибързваме да слагаме етикети, а да се вглеждаме отново, и по-навътре.”
– – –
Рол – а защо ТИ не направиш въпросното сравнение? Много ме досмеша, като прочетох “Само е доста пъти по-добра”… Избърши усмивката от лицето ми – докажи, че е така.
Калин – Това е мое усещане. Усещане, че двамата лоши са лоши по принцип. Защо и как са станали не е нужно да се описва непременно, но това не променя факта, че те са лоши. Да, като персонажи не можеш да кажеш, че имат особено развитие -Людоеда и Арманд, но това няма голямо отношение към книгата. Щото разговора върви не дали книгата е добра и колко е добра, а дали е по-човечна от незнам си какво.
Григор – Е, по същата логика можеш да попиташ защо Хорни не даде шанс на Людоеда да се оправи? Със страховитата сила на кристалите, можеше да опита. Това обаче вече е извън рамките на авторовата идея и какво би станало ако… е вече приоритет на читателя. Човечността не се измерва само в това дали си защитил приятеля си, или дали си се жертвал за него.
И веднага се сещам за един писател, който винаги ми е бил ужасно “човечен”, въпреки, че не те кара да рониш среднощни сълзи като Старджън. Писател, който няма изящния стил на Стърджън, нито неговата мекота и диалози и направо си е различен, но за мен винаги е бил страшно “човечен” – Кърт Вонегът.
Калине, усмивката на лицето ти просто не ме притеснява достатъчно, за да си направя труда. И да, доста по-добра е. Включително като човечност е по-силна и интензивна. Прочети я първо, преди да се хилиш.
С _такива_ убедителни доводи (“И да, доста по-добра е. Включително като човечност е по-силна и интензивна.”):
първо, _веднага_ хуквам да я чета;
второ, от сарказъм лицето ми почва да мяза на Жокера в “Тъмният рицар”.
Мисля, че “диалогът” ни с тебе приключи и тук. (Но може и да греша…)
– – –
Малинов:
След като това е твое _усещане_, аз нямам какво да ти отговоря. Както нямам какво да отговоря и на Алвин в блога му. Отказах се да дискутирам усещанията на хора още след като прочетох I Am Right, You Are Wrong на Едуард де Боно. Слушам ги, допълвам мозайката в главата си… и това си има очарование. 🙂
А Вонегът го споменахме още в предната тема.
П.П. От друга страна, Жоро, ако може, обясни ми как се връзва “двамата лоши са лоши по принцип” с откъса за Людоеда, който цитирах.
Да не се окаже, че просто си говорим за *Рол да замижи* невнимателно четене…
(Не че има нещо лошо в четенето за развлечение само по себе си. Лошото е *следва дефиниция ;)*, когато въз основа на четенето за развлечение се правят изводи за книги, които НЕ са писани за развлечение.)
Ставаш дребен, Калине. Жалко за което.
Калин – Не разбрах откъса за какво го сложи. Както и да е. А усешането си е мое, така е. И в това мисля няма нищо лошо, за да отказваш коментари. Четенето е сугубо лично преживяване. Интимно, частно и индивидуално. А иначе много обичам т.н. детски книги. Някои от тях са ми любими и след десетилетия разстояние от “детската” възраст. Веднага се сещам за една такава книга: Тим Талер или Продадения смях.
Сложих откъса, за да преценим как той доказва (или опровергава) твоето твърдение “Примерът с ръката на Хорти не е особено съществен също. Людоа има нужда от мацката, а тя представя момчето за своя сестра и се намеква, че ще напусне, ако той не му помогне. В книгата не ни е дадена индикация, че се е разчувствал безкрайно, а дори и да е изпитал някакво съчувствие, на него тази “доброта” не му коства нищо и в крайна сметка е достатъчно обвързана с личния му интерес, за да може да си я позволи.”
(Цитирал съм те и по-горе, точно над въпросния откъс.)
Тоя цитат е мой. Извинявай, нали, че смея, просто споменавам. И не отговорих на цитата, понеже той не доказва нищо. Очевидно и аз съм го чел и очевидно съм си извадил съответно този извод от него.
Прочее, какво значи “той не е истински зъл, щото го прави за лична изгода, а не за удоволствие” или “той не е зъл, щото обществото такъв го е направило”? В смисъл, то извън детските приказки идеално зло няма никъде. Подобна формула не е застраховка против едноплановост, както си личи и от случая с “Бленуващите кристали”. Людоа има едно напълно извадено от контекста на романа добро дело, което е толкова встрани от всичко останало, че човек може направо да го игнорира, а Блюит и толкова си няма.
Да, ето че и аз умея да не внимавам… 🙁
Жоро (Малинов – или греша?) – исках да кажа: как цитатът с Людоеда и Хорти доказва (или опровергава) твоето твърдение: “като бои персонажите на Стърджън са си черно бели отвсякъде. Людоеда и Арманд Блуит срещу другите.”?
@Малинов: Съгласен съм за Вонегът. Наистина е достоен пример за човечност.
Ще цитирам по памет какво казва Тери Пратчет за книгата си “Килимените Хора”.
Написал я е на 17 (или 19?) годишна възраст и след като става известен автор, десетки години по-късно, решават да я препубликуват. Пратчет обаче решава да направи промени, вместо просто да я препечатат. Защо са били нужни тези промени? Пратчет казва нещо от сорта:
“Килимените хора” съм я чел като ученик, но си спомням един момент, в който един статист щеше да бъде премазан от преобръщаща се каруца, но отскача, “иначе като нищо щеше да умре”. Заподозрях, че в оригинала този статист (както и редица други) са умирали, но за съжаление нямаше как да проверя.