Около Нова година използвах забавянето на темпото, и лакомо изчетох няколко книги, на които отдавна се канех. Допреди няколко дни мислех, че ми се е разминало безнаказано. Но една нощ сънувах толкова шантав и откачен компилат от тях, че ще се оплача.
Сънувах, че са ме натоварили с един огромен кош, плетен от пръчки, в който има жива вода. (Ако не сте чели “Приказка за Стоедин”, сигурно не знаете – жива вода се носи в кош. Всъщност, от тази книга можете да научите и много други неща: прочетете я, няма да съжалявате.) Работата ми беше да ходя с него, и където видя нередни и криви неща, да капвам по една капка, и да казвам какви да станат – и те ще станат такива. А за компания ми беше прикрепен някакъв старец. Уж да ме съветва, ама той само се мотаеше наоколо и се кискаше като откачен.
В един момент стигнах до някакво село, където хората бяха гладни и измъчени, и се съдираха да ме молят за хляб. Наклоних аз коша, да капна от живата вода, но дядката внезапно се обади:
– Недей, момко. Те всички искат, ама не всички заслужават. Пък да дадеш хляб на който не заслужава е все едно да не го дадеш на който заслужава. Обратната страна е на същата монета. Нередно е, нали?
И се изхили.
Замислих се аз. Гледам хората – всичките гладни, всичките все едно еднакви. Накрая ми писна, и дръпнах стареца:
– Как да разбера кой от тях заслужава хляб, и кой не?
– Не можеш да разбереш. Никой не може. Хууууухехехехе. Никой не може. Хахахахахаха. Никой. Хихихихохохохихихи…
Ядосах се.
– Никой ли не знае кой от тях заслужава? Ако никой не знае, как така се знае изобщо, че някои не заслужават?
– Никой не знае. Даже и те самите. Ху-хууууу. Мислят си, че знаят, поне за себе си – че заслужават. Ама не е вярно. Как така всичките заслужават, пък никой няма ни залък? Хахахахохо. У-у-у-хухухуху…
– Бе я стига си се хилил! Я да видим, редно ли е ти да си с мен, да ме съветваш. Посъветвай ме – или ако не можеш, махай се, аз ще правя каквото си реша!
Изгледа ме старецът с едно съжаление, дето нямаше нищо общо с кискането преди малко, и ми даде знак с пръст да се приближа:
– Не става с даване на хляб, момче. Не им давай хляб. Ниви им дай – не виждаш ли, гол камънак е навсякъде наоколо. Така тези, дето заслужават хляб, ще си го изкарат. Пък тези, дето не заслужават, ще си останат гладни.
– А тези, дето не могат нива да копаят? Слепите, хромите…
– Дай на всеки каквото може. На слепия гъдулка, на хромия обущарски тезгях.
– А дето нищо не могат? Слабоумни, такива на легло…
– Като дадеш на всеки каквото може, които заслужават, ще ядат. Които не, ще гладуват. И като погледат как другите ядат, ще се научат и те да заслужават. Тези, дето наистина нищо не могат, са много малко – където който може се труди, и изкарва хляб, все ще се намери достатъчно и за слабоумните и тези на легло.
Надигнах коша, аха-аха да капна от живата вода, ама пак се спрях:
– А като стане както рече, няма ли скоро да стане всички да са доволни? Защото стане ли, отначало е хубаво. Ама където никой не ще нещо повече, времето спира, и те също, а светът продължава, и те изостават и се загубват.
– Хуууу-ху-ху-ху-ху-ху. Право го рече. Точно тъй ще стане – всички ще са доволни, ще спрат и те с времето, и ще се изгубят, и ще пропаднат. Така е то – дадеш ли на който каквото може, така става. Така е редно… Не ти ли харесва? Хо-хо-хо-хо-хо. На друго ли си научен? Да искаш за всички да има, че е справедливо? Хи-хи-хи. Хубаво е така, ама не е мъдро. Щото после пък е лошо, по-лошо от иначе. – Старецът пак се изкиска като кукумявка.
– А какво да направя тогава? Нали ще съветваш, я посъветвай?
– Че само аз ли да съветвам? Я се посъветвай и сам. Във всеки въпрос е скрит и отговора му – щом можеш да питаш, и да отговаряш можеш. Хааааа-ха-ха-ха-ха…
Прав беше, ама само ме ядоса още повече.
– А във всеки смях и тъгата ли е скрита?
– Точно така. Затова се смея – платил съм го тоя смях с тъгата си, сега нея трябва да платя с него. Така е редно. Поблъскай си чутурата в коша, може и да ти просветне. Хооооо-хо-хо-хо-хо…
– А как да стане така, че да не пропаднат хората от даденото? Него с какво да го платят? Не знам ли що да направя, ще пропаднат. Пък не е редно, нали?
Старецът се сепна, и ме изгледа. След това рече:
– Ще спрат, ако са еднакво доволни, нали? Дай им тогава ниви, дето не са еднакво меки. На някои по-каменисти, че да са недоволни по-дълго. Така ще спрат по-бавно.
– А никога няма да спрат, ако на някои дам направо гол камък, нали? И да има от тях такива, дето заслужават хляб, нали? Така редно ли е?
– Амчи решавай си де. Достатъчно те съветвах. Може и едното да е редно, и другото. Или пък и двете да не са. Защо мислиш, че толкоз смях съм натрупал? Защото с много тъга съм го платил. А тя защо мислиш, че е много? Хииии-хи-хи-хи…
Разбрах, че е прав – повече няма нищо да ми каже, каза ми вече много. Смъкнах коша, седнах на него и рекох:
– Не искам да давам аз такова редно, дето никакво не е. И за всичката жива вода на света няма да се съглася. Който ще, той да го дава. Аз не ща. Искам да давам истинско редно, дето да не съжалявам за него после.
– Дето е като живата вода, вечно и безценно, а? – подкачи ме дядката. – Нищо работа искаш, момче. Дреболия някаква… Господ даже не я е дал, ти искаш да я даваш! Що за чиляк си, бе? За какъв се мислиш? Кога ти дадоха жива вода да раздаваш, кога да си повече от Господа поиска! Хайванин с хайванин…
– Не съм хайванин! Искам добро да правя…
– Хайванин си, че и отгоре. Искаш добро да правиш, а пък тези гладни пред теб седят и чакат да се накумиш що да сториш. Това ли ти е доброправенето – да искаш вечно добро да твориш, а хляб на гладния да не даваш? Не само хайванин – мискинин си. Лентяй. Дембел. Празен в главата. Кош да носиш не те мързи, ама да сдобриш каквото можеш не щеш. По-лесно е да мечтаеш за вечно добро, та да не ти се налага да се мръднеш да свършиш днешното добро. Нали?
… По-нататък не помня какво стана. И може би по-добре. То от сън срам уж няма, ама май не съвсем.
Логически казусът е интересен. Ясно е защо е труден, всъщност потенциално нерешим – в стандартна логическа система е въведена трансцедентална категория (живата вода). Съответно, не може да се даде правилен отговор – към трансцеденталната категория ли спада раздавачът й, след като разполага с нея, или към стандартната, след като търси ефект върху стандартната система. Математическият еквивалент на тази задача е решаване на уравнение, чиито членове спадат към различни Канторови мощности: уравнението или няма да има отговор, или всеки възможен отговор ще го удовлетворява, в зависимост от гледната точка.
Да, но това е теорията. А практиката е съвсем друга. В нея спокойно можеш да разполагаш с неща, които са едва ли не жива вода. Генетика. Нанотехнологии. Определени класове информационни технологии… Какво да правиш, ако ги имаш?
Спомням си един откъс от книга, който не се надявам да видя някога добре филмиран – но си струва. “Трудно е да бъдеш бог”, диалогът между доктор Будах и Румата Есторски за обществото и бога.
… Може би е добре да се вслушам в последния съвет на дядото. Засега с жива вода не разполагам – така че смятам да върша днешното добро, колкото и както умея.
И на теб не ти е лесно…
Хубав разказ/ сън 🙂 Хареса ми
Страхотен разказ Григи, трябва още един-два пъти да го прочета, че нещо ми убягна сега. Но много ми ареса, наистина 🙂
ареса : хареса
Започнал си да мислиш надълбоко и по същество, знай че доста се страда от това, най-добре са немислещите дебили, нали знаеш: “блаженни са низшите духом”, колкото по ти работи разума толкова по-вече гадни изпитания ти се поднасят, истина е – проверено е!!!
Бих го изтълкувал така:
Животът е задача без решение: ни така, ни иначе. Поради това, пълният контрол върху света само подчертава безсилието ти. Дори и да имаш пълно всемогъщество и контрол върху абсолютно всичко, не можеш да избягаш от това, което изгражда човешкия проблем, т.е. самият теб. Единственият начин да избягаш е да умреш, но това е “решаване” на задачата чрез изтриване на условието.
Решение (доколкото има такова) е в балансирането между желанието да се върнем в рая (да се слеем със света) и желанието да се справяме с предизвикателства и проблеми (да се отделим от света). Един постоянен стремеж към баланс, като ходене по въже. Това е, което сме, това е, на което можем да разчитаме.
Като мъдра приказка е този сън, а обобщението накрая отново ми напомня един паралел между две абстрактни науки – математиката и филофофията, които не случайно се изучават (от древни времена)…
“Трудно е да бъдеш бог” е една от любимите ми книги и за щастие тези дни ми попадна отново в ръцете (пренареждах си книгите) и след малко ще пусна в блога си откъс с диалога между доктор Будах и Румата Есторски, пък може някой да реши да го възпроизведе, например, в анимиран вид 🙂
Pingback: Диалог между доктор Будах и Румата Есторски « От моята камбанария
Гри… не ме питай защо и как (сънища питат ли се? :D), но виж какво ме разсмиваше, преди да дойда да се размсея и тук:
“Очите му бяха отворени, бляскави на лунната светлина, но вече го бях виждал да спи така. Застанах на вратата, неспособен да му проговоря, неспособен да се обърна.
– Влез, Тикат – покани ме той.
Взех трикрако столче от ъгъла и седнах до леглото му. Беше ми трудно да говоря, но казах:
– Искам да знам какво имахте предвид. За Лукаса, за мен да ида при нея. Вече я последвах отвъд смъртта, през пустини и планини до това място, което е… – не можех да намеря думи, – което е толкова не наше място, че мисля, че докато сме тук, тя не би могла да ме познае. Но ако дойде вкъщи, ако дойде вкъщи с мен…
– Нищо няма да се промени. – Гласът му беше мек и безмилостен, успокоителен. – Казах ти, че ще трябва да отидеш където е тя сега, а това място не е нито тук, нито там. То е страна, където Лал и Нятенери винаги са били по-големите й сестри, където аз съм, ако щеш, нейният дядо, и където ти никога не си съществувал. Разбираш ли ме, Тикат? Никакви дълги, предълги речни следобеди, никакви мечтания във върбите; никакво високо, мило момче, което си е играло на лодки с нея и й е разказвало приказки, и е пречило на другите момчета да я тормозят. Никога не се е случвало, Тикат, нищо от това – никога не те е спасявала от дивите свине, нито ти е слагала хладки листа по гърба, когато чичо ти те е набил, задето си му изпил виното от першини. Не можеш да се върнеш в свят и живот, които никога не са съществували.
Откъде знаеше каквото знаеше? Откъде да знам аз? Беше моят „тафия”. Не заплаках – никой освен Лукаса не ме е виждал да плача, – но сякаш мина много дълго време, преди пак да овладея гласа си.
– Какво трябва да сторя, за да съм с нея? – попитах накрая.
Той подбели очи и ме изимитира жестоко:
– „Какво да сторя, о, учителю? Посъветвай ме, насочи ме, мисли вместо мене, най-велики, премъдри магьоснико.” Чия мъдрост те докара дотук, твоята или моята? Кой обича това дете най-много, ти или аз? – Той стовари ръцете си върху завивките така свирепо, че силата на удара го изправи да седне, и впери очи в мен с пълно отвращение. – Колкото по-стар ставам, толкова повече ми се ще да бях прословут с абсолютна, ненадмината идиотщина. Навярно така дорищеше да има по-малко идиоти, дето да ми хленчат за магически съвет. Махни ми се от очите – има един особен вид интелигентна глупост, която не мога да понасям, а ти си пълното й въплъщение. Махни ми се от очите!
Дали беше истинска ярост или не, не мога да кажа, но не й обърнах никакво внимание, защото съм много по-упорит, отколкото съм глупав или хитър. Когато не се помръднах от стола, той се успокои също толкова внезапно, колкото ми се беше ядосал.
– Никога не ме питай какво да правиш, Тикат. Кажи ми какво ще направиш – тогава поне можем да спорим като хората. Кажи ми сега.
– Ако съм непознат – започнах бавно, – ако трябва да започна отначало, всичко, без никаква история между мен и Лукаса, без никакво детство, никаква любов от мига, в който пролазихме един до друг – е, добре тогава, добре. Ще отида при нея утре и ще й говоря толкова внимателно, колкото всеки непознат, без да приемам нищо за дадено, без да се надявам на нищо, освен да я уверя, че съм приятел, а не луд. Това ще направя утре – а след утре кой знае? И така да бъде.
Докато говорех, не гледах него, а свитите си ръце; едва не добавих накрая: „Така добре ли е? Така правилно ли е да започнем остатъка от живота си? Сега ще ми помогнете ли?” Но не го направих – не че щеше да има някаква полза точно тогава, защото той спеше дълбоко. Седях до него почти до изгрев, когато се промъкнах обратно в конюшнята, така че Росет да може да ме събуди и да се хванем с работата си за деня. През цялото това време той не помръдна нито веднъж, а само хърка сладко и учтиво, дори когато обърсах малко изсъхнал сапун от ъгълчето на устата му.
– Превръщам се в Лукаса – рекох на глас, – така да се суетя край теб. – Но не се събуди.”
Гледай ти, какви смислени и някак общочовешки, трансцендентни сънища сънуват някои хора! А моите са си най-обикновени, все с роднини, приятели, колеги и познати.
То не сън, а философски трактат! Обаче право казва мъдрият старец, защо да се врем в Божиите дела, като не ги промишляваме.
Като един земен човек не веднъж съм си мечтала да съм обградена с хора, дето ми допадат. С практична цел си колекционирам хорски лакмусови реакции.
Например едни приятел бил в Прага и се посъветвал с мила чехкиня дали да посети Судетите. Казала му: “В никакъв случай! Там живеят лоши хората!”. Всеки би се поинтересувал защо пък точно там са се струпали проклетници. Обяснението било просто. След войната в хубавите къщи на изгонените судетски немци само лешоядите в човешки тела нямали скрупули да упортебят чуждата мъка за приятен в техните очи живот. Така си направили свой мъничък земен ад.
Или документален филм за някакви копачи на подземни тунели, май в Ню Йорк. Запомнила съм само смисъла на изречението, че това го работят супер свестни хора, защото е много трудно и опасно, но и много нужно, не знам по какви си причини.
Сега си представям ситуацията от съня и ето как бих постъпила: от едната страна слагам хлябовете за свободен достъп, а от другата – реалистична имитация на живо същество в беда, ама да е ясно, че ако не му се помогне веднага, ще загине. И оставям всеки да реши дали да се юрне да грабне комата или ще спре първо да спаси живота, а после да утоли глада.
Но понеже сме сложни същества, само с едно тестване няма гаранция. Затова имаме безкраен низ поводи да избираме между лакомията и живота. А смъртта е, както прочетнох скоро в една книжка, не обратното на живота, но липса на възможност за избор. Все едно изпитът е приключил.
@Красимир: Започнал съм само да сънувам по същество – надявам се по-тежките изпитания да ми бъдат спестени. 🙂
@Жилов: Не съм сигурен дали разбирам напълно това тълкуване, но ми харесва.
@yoalbo: Диалогът е просто безценен. Благодаря ти, че го публикува!… И да, сериозно си мисля – да имаше как тази книга да бъде заснета на филм, ама истински. Два варианта вече са правени, но не са това, което е книгата.
@Калин: Откъде е това? За срам, не мога да си го припомня.
@Делибалтова: Според мен е не общочовешки и трансцедентен, а налудничаво мегаломански. А много често най-обикновените сънища с роднините, приятелите, колегите и познатите са много по-смислените и дълбоките.
Иначе, и България има своите Судети – хубавите къщи на българските турци, изселили се през възродителния процес. За щастие, нашите не се състояха в такава степен – много турци се върнаха и си потърсиха къщите, а те повечето са в диви планински краища, там лешоядите не се чувстват уверено, ако има кой да ги гледа накриво. И да, трудните и опасни професии са, където намираш истинските хора. Почти не ми се е случвало да видя планиски спасител или миньор, които да не са много свестни хора. Чудя се – дали не е добре умишлено да вкарваш в живота си малко опасност, за да те държи свестен. Да ходиш с алпинисти, примерно. Или да протестираш, ама истински, срещу престъпленията на политиците. 🙂
Няма повреда във вашия телевизор 😀 – диалогът е от “Песента на ханджията” на Бийгъл, която тъкмо усилено редактираме.
А – преводачката на “Песента” беше на 17, като почна превода. Това има ли връзка с горното? 😉
Pingback: Мъдрости, връзки, компилация - Куелю, Бах, Будах и един сън | Аz-moga.com
Красимире, даваш неточни цитати и съответно, некоректни съждения на тяхна основа.
Не е вярно това: “блаженни са низшите духом”.
Христос говори за блаженствата: „Блажени нищите духом, защото те ще наследят земята”. Смяташ ли, че Вселената ще допусне някой “немислещ дебил” да наследи земята? Тълкувания на горното можеш да си намериш, ако те интересува. Не ми е работа да поучавам.
Така е Григ, в България си имаме наши Судети, в лошите моменти ми изглежда дори, че цялата ни страна си е едни Судети. Защото сме оставили лешоядите да накацат по високите места, а те, ненаситните, не ни чакат да свършим, а кълват на живо.
Понеже ми се струва важно, специално наблягам на смисъла от вкарването на опасност в живота. Според мен, ако няма връзка с целта, не върши работа. Да влезеш в ядрен реактор е зловещо само по себе си. Да го направиш, за да спреш ядрен взрив, който ще убие семейството ти, града и държавата, а вероятно почти цял континент е велика добродетел. Също както да си доставиш удоволствие е нармална човешка постъпка, но да прекалиш с удоволствията е порочно. Границата е тясна линия, винаги я виждат само от най-чистите очи. Аз често я обърквам. Ако не греша, това има предвид Жилов.
Сещам се сега за въпроса ти имаме ли право да убиваме, за да се храним. И други подобни трудни въпроси.
Главното, което исках да кажа е, че живата вода само оголва истинския проблем, който съществува със или без нея: “раят” е или невъзможен, или, ако е възможен, убива всичко човешко.
А кой каза, че в рая има хора? Там обитават душите. Нормално е нищо човешко да няма там. И не мисля че раят убива всичко човешко. Човешкото умира с човешките тленни окови. После остава космическото.
ОК, хайде да опитам друго сравнение.
Героят е малка, но ярка искрица, която иска да помогне на други искрици в борбата им с мрака.
Намерил е някакъв артефакт – ултимативната светлина и я носи в селото на искриците.
Какво се оказва?
Вариант 1:
-> Оказва се, че ултимативна светлина не може да има вьобще, и искриците ще продължават да падат жертви на мрака.
Вариант 2:
-> Оказва се, че ултимативна светлина може да има, че тя ще унищожи мрака изцяло и напълно, но… едновременно с това ще погълне в себе си и всички искрици, и тях повече няма да ги има. Те ще изчезнат, ще умрат, защото вече няма да има мрак, който да пъдят.
А прогонването на мрака е нещото, заради което те (изобщо са започнали да) съществуват.
@Ermand
Казваш, че човешкото умира, а остава космическото – съгласен съм.
Но мисля, че понятието ни за “човешко” се различава.
За мен човешко е всяко нещо, което има съзнание, личност, идеи, и поради това – проблеми. Така че човеци са и извънземните, и елфите, и орките, и ангелите и демоните, и призраците, и боговете дори (повечето богове се проявяват като личности).
Мисля, че и понятията ни за “космическо” се различават.
Доколкото съм видял:
Космическото не страда, не се страхува и не го боли.
Космическото не може да бъде наранено, защото и ножът, и раната са част от него.
Космическото няма проблеми, няма желания, идеи и стремежи; то просто следва правила.
Освобождаването от оковите, за които говориш, ще доведат просто до това, че ще се слеем с неговата Бездна.
Това не поражда в мен оптимизъм.
И като стана дума за оковите. Сънят на Григор е хубава илюстрация на това, че от тези “окови” няма измъкване.
Където и да стъпиш, каквото и да направиш, не можеш да промениш същинските, основни правила на играта, защото самият ти си неин продукт.
Можеш да я подобриш, можеш да я смекчиш, но нямаш право да пипаш ядрото, без да нараниш или унищожиш човешкото – и оттам никога не би могъл да постигнеш пълното добро. За щастие можеш все пак да постигнеш нестабилното добро, онова, което пламти, но може и да угасне. Но този пламък е единственото нещо, на което може да се разчита.
@Делибалтова: Важното е да търсим границата. Процесът на търсене според мен е по-важен от точното й намиране.
@Жилов: Почти си прав. И точно това тъничко “почти” дава смисъл на съществуването ни. 🙂
Да, космическото е нечовешко. Спомням си едно интервю на Борис Стругацки, в което той беше казал, че се бои сериозно от свръхразуми. На въпроса какво лошо би могъл да очаква от тях, и не творят ли те само добро, той отговори: “Не. Свръхразумът не твори добро – той твори свръхдобро. А какво е това свръхдобро аз не знам, и ме е страх от него.” Подозирам, че има основание. Свръхдобро и добро са различни, често противоположни неща. Разумът ми разбира, че е по-добре да загинат хиляди, за да се спасят милиони. Но сърцето ми не приема да загине дори един. И не зная дали то не е по-мъдро от разума – защото целта не е по-висша от средствата, и порочните средства опорочават и най-чистите цели.
@Ерманд: Питам се какво е космическото, и какво е човешкото. Какво ще остане от мен (космическото), след като човешкото умре. И си мисля, че човешкото – това съм аз. Космическото, което (може би) ще остане, не съм аз, така както не съм и няколкото десетки килограма плът и кости, които ще останат. И за космическото, което може би ще остане след мен, ме е точно толкова малко грижа, колкото за тленната плът.
Гри 🙂
Само да отбележа проблема в думата “свръхразум” – тя пропуска аспекти като “свръхсърце”, “свръхдуша” и “свръхдух”. Оттам идва и страхът ни. 😀
Аз _силно_ се съмнявам, че тия “свръх”-работи могат да вървят отделно едно от друго. Откакто прочетох “Реквием за Хомо сапиенс”, се усъмних и в самата представка “свръх-“… но това е съвсем друга тема. Бъдеще да е, ще видим и втората част от “Реквиема” на български до година-две – и ще му мислим тогава.
Лек ден всинца ви!
@Жилов: Не ни се различават разбиранията за понятието “космическо”. За “човешко” – да. Разсъжденията си съм дал по-надолу. Освен това, изхождайки от твърдението, че “всичко” и “нищо” са едно и също нещо: обратно на твоето твърдение, че животът е задача без решение, заявявам, че може да има безброй много решения. И няма правилно и грешно, защото всяко ти носи определен опит и разбиране за самия теб и за света около теб. В този смисъл, може би е най-вярната постъпка е онази, която ще те доведе до знанието, което търсиш в конкретния момент (както каза Григор – да свърша днешното добро). И проблемът, по-скоро, е не за абстракциите за абсолютното или днешното добро, а за разпознаване на отговора вътре във въпроса, както бръщолеви побърканият дядка. На всички не може да се помогне, защото това е абсолютно, а Абсолютът на земята е непознаваем и най-вероятно невъзможен, защото не е доказан експериментално.
@Гри: разликата в разсъжденията ни вероятно идва от факта, че приемам, че има живот след живота. На тази основа са и следващите ми разсъждения.
Тъй като сме част от космоса и част от космоса живее във всеки (като ядро ако щеш), би трябвало да ти пука за тая космическа частица, която ще остане, защото човешкото не си ти, то е скафандърът на тая частица. То е проява на тази частица посредством несъвършената си технология. И като ти се счупи скафандърът, ще си търсиш нов, по-съвършен. Защото какво е човешко, какво е марсианско или венерино? Проекции на вселенското. При всички положения изкривени именно поради несъвършенства. И няма как да е иначе, защото нямаше да има разлики, а всепоглъщане, както пише Жилов. Затова смятам, че човешкото е проекция на ксомическото спрямо определни условия, среда, технология и прочие. Дори на земята сме свидетели как човешкото за един е нечовешко за друг. Затова как изобщо можем да говорим за “човешко” без да сме дали собствената си дефиниция за него.
Също както да си доставиш удоволствие е нармална човешка постъпка, но да прекалиш с удоволствията е порочно.