Легендата твърди, че цар Соломон имал магически пръстен, чрез който разбирал езика на животните…
Преди няколко десетки години един немски биолог, Конрад Лоренц, издаде книга на име “Соломоновият пръстен”. В нея описа наблюденията си върху езика, който използват някои видове птици. Същите наблюдения по-късно му донесоха Нобелова награда. И с право – прочете ли я човек, буквално научава езика на птиците. 🙂
Аз не съм Лоренц, нямам неговата проницателност, нито неговото време за изследвания. Но пък си имам вкъщи Писа. Не съм разгадал езика й докрай. Но все мога да разкажа нещичко за него.
Поканили сме Писа да излезе от гората и да живее с нас именно защото езиците ни си приличат. Сходни “думи” от тях значат подобни неща. Но разлики често има, и непознаването ни понякога ни кара да обвиним Писа в своята глупост. Добре е да знаем тези разлики, за да не се подвеждаме.
И дори когато ги знаем, нека не забравяме – Писа е създание на емоциите, а не на разума. Често дори несилна емоция може да помете всички доводи, които можете да доведете до ума й. Не й се сърдете – такава е създадена. И ако я приемете такава, бързо ще забележите, че тя всъщност е много по-разумна, отколкото сте предполагали.
Мъркането
Ние, хората, сме решили, че то означава “Приятно ми е”. Почти сме прави – с едно дребно доуточнение: “Приятно ми е с теб”. Писа мърка не защото й е приятно, а защото иска да ни каже, че й е приятно. Сама на себе си тя мърка не по-често, отколкото ние си говорим сами.
Силата на мъркането, съответно, се определя не от колко приятно й е, а от колко настоява ние да я чуем. (Което на свой ред обаче може да се определя от силата на усещането й.) А ако и промърква с глас, това вече е признак на приемане “в своето семейство”: по този начин Писа се държи само с най-близките й.
Ако вие “мъркате” на Писа, тя надали ще ви отговори (въпреки че ще продължава да й е приятно с вас). След като единият е изказал щастието и приемането на другия, другият или му фучи и го бие, или го приема – няма нужда чак и да отговаря.
Пригалването на Писа
Ние често го смятаме за подмазване. Истината е, че на езика на Писа то означава просто “Моля те”. Какво тя иска се подразбира от контекста – било храна, било топло местенце в скута ни, било да излезе навън… Когато Писа е разгонена и иска нещо от Писан, тя му се пригалва. (Което се налага рядко – носът на Писан обикновено го предупреждава за ситуацията предварително, и той пръв ходи да се пригали на Писа.)
Миенето
При котките то играе едновременно две роли: хигиенна и емоционална. Ако Писа се мие във ваше присъствие, тя или се чувства комфортно и безопасно (и може да си позволи да се погрижи за себе си), или с нещо сте я обидили, и тя се самоутешава. Разликата обикновено си личи много добре: позата на Писа чудесно издава на хората дали тя ни приема като приятели, или ни е обидена.
Миенето за Писа е успокояване и за другите. Когато котенцата й плачат, тя ги мие, за да ги успокои. А ако реши да мие вас, това е най-топлата дума, която може да ви каже. Това значи: “Хубаво ми е с теб като на майка с децата й”. Има, разбира се, шанс и да е решила, че хигиената ви не е на ниво (по нейните критерии) – но дори така, тя няма да седне да ви мие, ако не сте й свидни и скъпи.
Ако Писа бъде погалена
Усещането й е като на малко коте, което майката облизва. Тоест, има ли ви доверие да я погалите, без да се плаши, тя разбира погалването правилно. Знае много добре, че го правите не както трябва – не е облизване, емоционалната връзка е доста по-студена. Но е по-добре от това да не го правите.
Какво става, ако не сте гнусливи, и я потъркате с устни или буза? Това вече е доста по-близо до истинското облизване. Не всяка Писа ще ви го позволи (ами ако я ухапете с тая голяма уста и тия дълги зъби?). Но ако ви го позволява, за нея това е много повече от погалването с ръка. Да, хигиенният момент се губи, но емоционалният е налице целият или почти целият. Какво повече й трябва на Писа?
Играта
Различните хора имат различна представа какво е приятелско тупване по рамото. Някои ви бухват така, че едва не ви събарят. За други дори докосването би било непростимо навлизане в чуждото лично пространство. Кой каквото е научил за правилно. А какво е правилно научаваме отчасти от своите представи, но най-много от това как реагират другите.
По същия начин стоят нещата и с Писа. Колко силно е допустимо да ви хапка и драска при игра за нея зависи от какво е научила от вас. (А често и от темперамента й – немалко Писи в началото на играта са много внимателни, но разгорещят ли се и започне ли да настръхва основата на опашката им, се “забравят”.) Зъбите и ноктите й са остри – не й е лесно да прецени сама колко точно е допустимото, без вашата обратна връзка. Затова не се колебайте да й я давате – играйте с нея с удоволствие, докато не прекалява, но реагирайте в мига, в който ви захапе или одраска по-силно. И реагирайте така, че тя да разбере, че ви боли и не ви е приятно, и тя не ви е приятна в момента.
… Бих могъл да напиша още цял ферман, но нямам време. Не знам и дали ще има полза – кой ти ще го чете? Нека по-добре спра дотук. По-добре малко, но да го има.
Благодаря за първите няколко реда, направо се засрамих, като специалист по Толкин не съм обръщал толкова внимание на митовете както него. А точно днес почти се бях възгордял, един леден душ ми подейства много добре.
Имам котана у дома и ми беше приятно и полезно да прочета написаното от теб. Моята котана лесно се докача и започва да хапе. Тя е второто коте, с което у дома живеем на семейни начала. Първата почина на 17 годишна възраст и усещането беше, че с нея човек лесно се разбира. Общуваше просто, ясно и безкомпромисно с цялата аристократичност, на която е способна една пухкава черна котка. Тази обаче по нищо не прилича на предишната. Макар и всички много да я обичаме, не можем да кажем, че след 5 годишно съжителство я разбираме много по-добре, отколкото в самото начало.
Трудно нещо са котаните…
Хм. Нашият Писан не мърка. Само в началото, като малко котенце пърпореше като дизелов генератор… после спря. Чудила съм се защо… няма вид да не му е хубаво с нас, явно не счита за нужно да го показва по този начин.
За това пък ляга по гръб до нас и вирва крака. Имаме една игра, в която опирам пръстите на краката си към неговите лапички и ги побутвам леко… като погалване, съвсем леко докосване. И той ме побутва леко с лапи. Като му писне, си вади ноктите, става и си изнася опашката от стаята. Позволява да му бибипкаме нослето и да го потъркваме леко. На нас ни харесва и ни е смешно, на него предполагам не… но с готовност си подава носа, щом протегна палец към муцуната му.
Изпада в див ужас от чужди хора и му е много неприятно да го мачкат. Рядко търпи да го държим повече от няколко секунди на ръце.
Григоре,
Имаш голяма заслуга в засрамването на един много мързелив и нехаен човек като мен.
Струва ми се, че репликата ти в по-предната тема ми повлия положително и със сигурност ме подтикна да преодолея рубежа първа-втора глава. За което докладвам:
Глава втора
Пролетната поляна
Фермерът Живоплет въздъхна с дълбоко удовлетворение, смукна лулата си и пусна облаче дим към тавана. Зад гърба му се чуваше тихо дрънчене и потракване – госпожа Живоплетова събираше от трапезата празните чинии, дечурлигата продължаваха да дъвчат с гаснещ ентусиазъм, а Старикът отдавна дремеше на трикракото столче в топлото ъгълче до огнището с недоядено парче баница в скута.
Застанал до страничния прозорец на голямата трапезария (най-уважаваното помещение във всеки достоен хобитов дом), Живоплет хвърли поглед навън към заснежените ниви, блестящи като сребро в синкавото лунно сияние. Земята дремеше под дебелата бяла покривка, чакайки да се събуди напролет. При тая мисъл в мазолестите му длани се надигна като сърбеж желанието да стисне излъсканата дръжка на лопатата – ала тъй като до пролетта имаше още много и много време, той прогони сърбежа като се завъртя, взе от масата празната халба и пристъпи до буренцето да си налее още бира.
В този момент откъм двора долетя песен – тъй гръмогласна, че стъклата на прозорците задрънчаха:
Хей, стопанки и стопани,
в празничната нощ събрани,
чуйте: весела гълчава
в този миг ви призовава
да оставите трапезите
и на прага да излезете,
че дружина юленари
е донесла чудни дари!
Малко е, но капка по капка… нали знаеш.
След този пост те причислявам по хайнлайновите стандарти за Коткар 🙂
“…едно е да харесваш котки, друго е да си коткар.”
Да споделя и моя скромен опит с тези животинки. Пропуснал си според мен още по-близките степени на близост с коте – “сученето” и “месенето”. Обикновено, когато котето от малко се отдели от майка си припознава някой човек от приемното си семейство като мама котка. Чувства се най-комфортно с него, има му абсолютното доверие, опитва се да “суче” (от някоя дреха, от ръката и т.н…) и същевременно “меси” т.е. мачка с лапички близо до мястото, от което суче… Усещането за близост с котката в този момент е уникално.
И има кой да ги чете тия котешки работи, Пратчет цяла книжка издаде 🙂
От около година време мои близки ми връчиха тяхната Маца (бяла персийка с три-четири сиви петна) когато се появи първото им внуче . Отначало не бях особено възхитен, напоследък започнах да се чувствувам по-отговорен. Започнах и да забелязвам някои от нещата за които пишеш. Стана ми интересно, не съм си мислел по-рано, че връзката ни е толкова сериозна. Тъй че, има кой да го чете.
Ха, тъкмо и аз мислех да спомена “Автенитичната котка” на Пратчет – уникално информативна и забавна книга.
А относно котешките въпроси като цяло – аз също си имам кот, вече повече от 10 години си сърбаме взаимно попарата и мога да се съглася с повечето от горните наблюдения. Само относно “пригалването”, аз поне си мисля, че има и друго обяснение. Котките се галят не само о хора и о други котки, но и о предмети. Мисля, че това е нещо като маркиране, в смисъл “пу, това си е мое”. Мисля, че бях чела някъде, че този начин на отъркване на котката с цяло тяло води до “омирисване” на дадения обект/човек на нея и заявяване на нещо като право на собственост.
Интересен пример са обувките – ако аз си купя нови или вкъщи дойде външен човек и си остави обувките при вратата, котакът се тръшва до тях, гушва ги и дълго и напоително се търка о тях. Това, разбира се, след като прецени, че новодошлите не се директна заплаха за животеца му и се измъкне изпод леглото 🙂
@bogoizbrania: Този коментар към този запис ли трябваше да е? 🙂
@Ridiculous: Котките са много различни. Кучетата, примерно, са също различни, но в някои отношения всички са що-годе подобни, всички са кучета. 🙂 Хората сме доста по-различни един от друг. А котките са по-различни една от друга дори от хората – там има абсолютно всичко. Затова и могат да не са лесни за общуване – но научиш ли се да ги разбираш, си струва 🙂
@wakeop: До характер е. Всяка котка си има различен, уникален характер. Уважаваш ли ги, ще са ти добри приятели. Поне повечето. 🙂
@Cliff_Burton: Сученето се среща предимно при котки, които са отделени от майка си още много малки, и са попаднали на грижовни хора. (И са благи и доверчиви.) А “месенето” е едно от средствата на Писа да каже, че й е хубаво. Произлиза от инстинкта на малките, докато сучат, да “месят” (така стимулират гърдите на майката да изцедят повече мляко), и често се съчетава с мъркането; между двете обаче има някаква фина разлика, и не съм успял да забележа каква точно е. Май “месенето” е повече като посрещане; котките го правят обикновено при “среща” с човека, и рядко е продължително.
@Симеон В.: Специални поздрави на Маца – и ако забележиш интересни неща, не се колебай да ги пишеш. Ако нямаш къде – тук. 🙂
@Дени: Една от любимите ми книги е. Разкошна е. 🙂 И да, пригалването има и този момент – котките имат ароматни жлези в основата на мустаците, с които “маркират” съответния обект. А галенето в обувките – то е, понеже котките по принцип реагират на силни миризми. (Тяхното възприятие на миризми е доста различно от нашето: миризми, които за нас са сходни, за тях може да са много различни, и обратното; които на нас действат по един начин, на тях могат да действат по съвсем друг. За котката например най-отвратителната смрад е ароматът на цитрусови плодове; някои котки също не понасят и някои одеколони и/или парфюми, може дори да ги бият с лапи, ако ги помиришат”.
Интересен момент, който пропуснах да спомена, е как котката постъпва с храна, която не харесва. Моята Писа ме завежда при нея, и демонстративно почва да я заравя. Тоест, “това е лайно!”.
@Любо Николов: Ураааааа! О-о-о-ще! О-о-о-ще! Ча-ка-ме с не-тър-пе-ни-е! 🙂
Направо изгарям от нетърпение да прочета по-нататък! Браво, че си тръгнал пак – сигурен съм, че цялата общност тук ще подскача и ще пляска! 🙂
И едно наум: “Живоплет” е фамилия? По Толкиновия канон имената на хобитите се предават с типични имена – английски, или от старофранкски или сходен произход. Ако се оправям в ситуацията, бих очаквал това да е примерно Хам Живоплет; същата забележка към дядо Дигнилист. 🙂 Или бъркам?
Да, Живоплет е фамилия, както и Дигнилист – на английски биха могли да са, примерно Hedgerow и Upleaf. Впрочем, Толкин често говори за фермерите само по фамилия – например Чудоум и (моята голяма грешка в превода) Памуксън.
Абе… то да тръгнеш по дирите на пустия Толкин си е мъка и половина, за предизвикателство да не говорим. Нямаш си представа колко зор беше да се напише на елфически ей-това простичко четиристишие:
Arm-loomea nurte tulunka salka elenni
Sii’ huine tuupe hriv-taur yas daer forenni
Nan’ salka aranka elenlos pelu galad calmalye.
Lle Elbereth tultsen sinome ten almarelye.
Бурни облаци скриха бавния танц на звездите
и със сенки от севера зимната нощ е покрила горите,
но танцуват снежинки-звездици на лампите в яркия плам.
Ти, Елберет, за почуда и радост изпрати ги нам.
@Любо Николов: Абсолютно! 🙂 Не можеш да си представиш с какво нетърпение чакам продължението! 🙂
Тя темата малко се измести от котките към историите от Средната Земя между Властелина и Билбо Бегинс, да та запитам и аз как вървят нещата?
Последно с Любо Николов се видяхме на Таласъмията преди 2 или 3 години (макар че той надали си спомня точно мен) и ми наистина си беше един от фендъма, та тогава разказа малко за тези си идеи и после разговора се отплесна към книгите-игри 🙂
@Григор – защо продължение, няма ли да е предистория 🙂
Котките любопитно протягат муцуна към всяко нещо, което им поднесеш, освен ако не са доловили отдалеч неприятната му миризма.
Маркирането с отъркване не е точно заявяване на собственост и територия, не е като маркирането с урина. Котките го вършат най-активно на приятни за тях места и в приятни моменти. Нещо като отбелязване на дома, не оградата му. Дори има спрей с такива феромони, успокоявал котките, ако напръскаш предметите наоколо, но не съм имал възможност лично да го пробвам.
И не мога да повярвам, че Писа ще се гали на Писан, бил съм свидетел на ухажвания и съвокупление, атмосферата е доста напрегната и често вали пердах. Но може пък домашните котки да са по-сговорчиви.
Моята котана обожава да ми се вре.
Дай й само клавиатура и тя ще натиска копчтата до безкрай. Или пък, ако не е в настроение ще се просне отгоре и категорично ще откаже да се премести 😉
Предпочитам котките пред кучетата, защото онзи безкраен обожаващ поглед при кучетата ме вкарва в някакъв филм и ме плаши, защото ми напомня колко често някои хора се държат така.
Безкрайно търпение и покорство – не, мерси. Предпочитам нещос характер и ярка индивидуалност.
😉
Иначе, ако продължиш с писанията за котките ще е чудесно – поне според мен.
Попаднах в блога Ви по препоръка на друг човек. Фен съм на фантастиката Ви и съм влизала в блога не много често. Описанието на Писа ми напомни за моите писанчовци. Изгледала съм 7 Писан-а. Всеки от тях със свой нрав. И чрез тях разбрях, че и животните имат съдба като хората. На едно ще му завържат кутия на опашката, или ще го убият заради кожичката му да направят на двукрака маца кожух, а някои ще ги гледат като малки деца с много обич и радост. От 7-те ми катарака – 5 бяха убити заради кожухчетата им, един умря отровен и един умря от не толкова от старост, колкото от това че беше създаден в близка родствена връзка, батко му му беше и татко. Искам да ви разкажа за първия и последния от тях, първия се казваше Тодор той като първи беше най-умен и котарак любовник и джентълман.Той знаеше в коя стая спи дъщеря ми, която по това време учеше в друг град,тя си идваше всяка събота и неделя. и когато в понеделник си заминеше, той се изправяше пред нейната врата и започваше да мяука и да я търси, пусках го в стаята, отиваше до леглото й покатерваше се на него и сякаш разбираше,че я няма и повече не я търсеше, до следващото й идване.Последния котарак се казваше Врабчо, майка му от която го взех го наричаше “милото ми врабченце” той беше най-малкия в котилото и все болничък. Така и така го мъчихме да го кръстим по-друг начин но то се обаждаше само на името Врабчо и то и му остана за цял живот, беше вносен от Коми и от рядката порода “мейн куун”. За историите на Врабчо бих написала детска книга, ако Господ Бог ми е дал дар за писане, уви нямам този талант и историите ще си останат така ненаписани. Започнах да Ви разказвам за котките ми, по точно за котешките ми деца и започнах да плача. Искам само да ви кажа, че си мисля ,когато мви дойде времето да се върна в къщи, те ще ме посрещнат първи.
@Cliff_Burton: Не издавай тайни! 🙂
@skoklyo: Съвокупленията между котки, които не се познават, наистина често протичат с пердах: хем единият инстинкт ги тласка да се съберат, хем страхът ги дърпа настрани. Ако котките се познават добре, нещата са много по-гладки; накрая женската често пак напада мъжкия, но това вече е от изблика на емоции, а не опит за пердах.
@Eneya: Предай на твоята котана специални поздрави от моята! 🙂 И няма ли да ми помогнеш пък ти с нещо за котки?
@salzitca: Защо не напишете детска книга за историите на Врабчо, въпреки всичко? Писателството е занаят; ако не смятате да станете Емили Бронте, майсторството се учи с писането. 🙂
Moeто коте пък редовно ми мие косата, докато спя най-вече. Будя се от едно специфично чувство за скубане на кичури със зъби и забиване на нокти в скалпа ми, хаха. Уникално усещане е. 😉
Teб реши ли те твоята писа?
Ей, че хубаво! И мойта писа е една голяма малка гарга 🙂 Къпе наред, мърка наред и прави бели пак наред. И като направи белата, пак идва да мърка. Голямо гевезе си ми е, само да не беше толкова злоядо туй коте бе! 😐
@Sveti: Моята не ме реши. Но пък често идва посред нощ, мачка завивката преди да се излегне на врата ми, и мърка като мотор. 🙂
@Marfa: Давай й повече възможност да играе – купи й играчки, и т.н. И не й давай лукзозни храни непрекъснато, тя като си огладнее, ще си поиска. Котетата знаят колко точно храна им е нужна не по-зле от децата. 🙂
Много ми беше приятно да прочета за писанините препоръки. Аз си нямам, защото като бях по-малка се обринах по корема и гърба от т.нар “розов лишей” и все още не съм се престрашила да ме боцнат малко и да определят със сигурност към какво съм алергична.
Та… иначе ми беше приятно, защото обожавам котки и… доста често мъркам на рамото на Кал.
Е, той понякога не е много щастлив, особено, когато върши нещо, но…
старая се да не се натрапвам, но то някак ми става естествено. Гушкането имам предвид.
Григоре, ама тя е зарита догоре с играчки бе! Цялата къща е в станиолени топчета, мишки, топки с дрънкалки вътре… Е ако ми по-разгевезена котка от мойта, те па на! 😀
@Marfa: 🙂
@Marfa: Ооо, има, има по-разгевезени котки. То не е водене на котешки SPA, не са лакирани нокти, подаръци за Коледа (?!), гробища за домашни любимци, позлатени кофчези тип “Тутанкамон I”…
Аз имам друг лек за скучаеща котка: друга котка 🙂 Така направихме за нашия вагабонтин. Първоначално мъжът ми беше против, ама клекна. Парцалената кукла (ragdoll), която си “одъщерихме” се оказа много достопочтенно, интелигентно и мило пухче. Сега тя и котаракът ни (и двамата кастрирани) са първи дружки. Пък аз спрях да купувам играчки 🙂