– Чичко, ти защо нямаш коса?
Хлапенцето е на четири или пет годинки, и под дебелите зимни дрехи е трудно да се каже дали е момченце, или момиченце. Майката стреснато премигва и отваря уста да се извини, но добродушният възрастен човек на съседния стол се усмихва, смигва й едва доловимо и се обръща към детето:
– То е дълга история. Един ден, докато бях навън, духна силен вятър. Ама много силен. Отнесе покривите на една къща, две будки, три кучешки колибки, четири трамвайни спирки, капаците на пет боклукчийски кофи и козирката над входа на ей оная къща там.
– Ама тя няма козирка!
– Точно така. Защото вятърът я отнесе. – Чичкото вдига важно пръст. – Иначе имаше ейййй такава козирка, над цялата улица, чак до отсрещната сграда.
Хлапенцето въодушевено оглежда първо сградата без козирката, след това отсрещната и улицата между тях. И сякаш виждам как в ума му една дъъъъълга козирка се простира над цялата улица, невероятна като детска рисунка.
– Толкова далече ги отнесе вятърът, че не можаха да ги намерят повече. Освен тях отнесе също и фуражката на един полицай, мустаците на един портиер, брадата на един свещеник и косата ми. Щеше да отнесе косите и на другите хора, ама те бяха с шапки, и им отнесе само шапките. А пък аз бях забравил моята шапка, и ми отнесе косата. И оттогава винаги ходя с шапка. – Чичкото важно побутва каскета си.
Хлапето го гледа възторжено, и уж го гледа, а не го вижда. Вижда един вятър, завихрен като нарисуван с четка в детската градина. И в него се въртят покриви на какво ли не, много-много най-различни шапки, една полицейска фуражка, едни пищни мустаци, една дълга рошава брада и косата на чичкото – важно сресана на път, както сигурно е била преди отнасянето.
После ежедневието се втурва като стара грамофонна плоча на бързи обороти, и понася майката с детенцето нанякъде, чичкото надругаде, а мен по пътя ми. Но докато отивам към колата забелязвам, че без да усетя, съм се усмихнал до уши.
И че уж гледам улицата пред мен, а не я виждам. Виждам как хлапето спи вечерта в леглото си, усмихнато като мен, и всъщност вече е някъде другаде. Където ветровете отнасят мустаци и коси, козирките на сградите са над цялата улица, дърветата нощем си тръгват от улиците и отиват да спят, а скрежа по стъклата го рисуват художници, които тайно се състезават кой ще нарисува най-красивия.
А до него пристъпва чичкото с каскета, благо усмихнат, и с неуловимо движение връчва на гълъбите наоколо пощенски чантички, или превръща катерушката в парка в необозрима планина, или сочи следата в небето от току-що прелетелия трамвай за Марс. И единствено моите очи, които знаят за какво да внимават, забелязват илюзията за обикновен мъж на средна възраст, и зад нея аурата на добър магьосник.
Познавам този свят. Много пъти като дете са ме водили там дядо ми, майка ми, мъдри роднини и познати. А когато пораснах – майстори на сътворяването чрез слово или музика, или образи. И един ден ще водя в него децата си, с надеждата да го харесат, и да не го забравят с порастването… А сега вече е късно, така че отивам да го посетя. Защото който не ходи често до него, забравя пътя.
И си го припомня единствено ако намери кой да го заведе отново.
Хубаво е, че вятърът не е издухал и въображението ви. Атестат за това е тази приказка.
Аз пък съм от “чичковците”. Идвам за малко насам, колкото да свърша неизбежното и необходимото и при първа възможност се връщам там.
Само дето постоянно чувам упреци от рода на “Кога ще порастнеш?” и “Няма ли най-после да ти дойде акъла?”. Но се свиква. 🙂
хехех, не знам защо, но се сетих за “Торта в небето” на Джани Родари…
Усмихнах се. И си наместих шапката. 🙂
Много е хубавоооооооооооооо! Едно такова приказно, бърбориво и чудесно презарежда, докато учиш за най-сложния изпит по Теория на културата от цялата сесия. И напомня ми за Момо. И за Енде и за Карлсон и за всичко мъдро и хубаво на този свят.
Въздъх.
И благодаря и прегръдки!
Ми просто: „БРАВО!“
Слава богу, че все още има хора с нормално въображение!
Просълзи ме…
А това всъщност ти го виждаш:
“Хлапето го гледа възторжено, и уж го гледа, а не го вижда. Вижда един вятър, завихрен като нарисуван с четка в детската градина. И в него се въртят покриви на какво ли не, много-много най-различни шапки, една полицейска фуражка, едни пищни мустаци, една дълга рошава брада и косата на чичкото – важно сресана на път, както сигурно е била преди отнасянето.”
И хубаво виждаш. =)
Пък може и така да е било, може наистина вятърът да му е отнесъл косата, ако косата е била перука! Дано не обидя някого, просто това си представих. :Д
И на мен често ми се случва да съм забелязала нещо такова хубаво-странно и да се хиля като идиот по улиците. Особено, когато става дума за деца в транспорта. Понеже малките даца са искрени като животните, не спират да питат и са много колоритни.
В метрото до мен беше седнал един мъник, на не повече от 5. Чета си аз една книга, а мъничкия наднича да види корицата. А упорито продължавам да си я чета, а мъничкия, не по-малко упорито продължава периодично да се навежда в опит да види корицата. Сигурно 7-8 пъти се е наведл в разтояние на 2-3 минути. И тъй, накрая не издържах и му я показах. И на неговото личице като грейна една широка и при все това – срамежлива усмивка. И някакви неща за въртолетчета си говорихме после. Нишо особено, ако се гледа обективно, но за мен всеки един такъв спонтанен момент си има своя неповторима красота, която те зарежда. И аз така си се усмихвах безпричинно след това. Та тъй, поради тоя тип усмивки, веднъж един левент ме попита дали на него се усмихвам и аз чак тогава се обърнах да видя кой е там. 🙂
—
И аз благодаря, и аз се усмихнах.
Прекрасно. 🙂
Много хубав разказ. Стилът малко ми напомня на този на Станислав Стратиев , може би ако изключим последните два-три абзаца. Чел ли си нещо от него?
@ssk: За мой срам, не. 🙁
поне “Самотните вятърни мелници” не си ли чел 🙂
и твоя разказ наистина напомня на него. ще взема да си потърся да ги препрочета пак. като дете много обичах да ги чета. по няколко пъти даже 🙂
@Nick Angelow: Уви, не съм. Наистина. 🙁
+1 за “Самотните вятърни мелници”.