Коопуренция

Наскоро имах удоволствието да чета дипломната работа на Спирития, и открих там този термин – неин превод на английската дума “coopetition”, хибрид от “cooperation” и “competition”, обозначаващ едновременното сътрудничество и конкуренция, които се наблюдават на пазара на свободния софтуер. Освен термина открих описание и на доста негови аспекти (което пък ме наведе и на някои идеи). С риск да наруша авторските права на Спири :-), ще ги изложа тук.

Същността на коопуренцията е простичка. Тъй като софтуерът е под свободен лиценз, добавките, направени от един от конкурентите, са достъпни за всички конкуренти, тоест, те са принудени от свободния лиценз да си сътрудничат. В същото време, за да получат предимство, конкурентите са принудени да иновират, и го правят. Оттук и комбинацията между двете. (Всъщност, коопуренция се наблюдава във всички или почти всички икономически браншове, но е най-силна и добре работеща именно при свободния софтуер.)

Между двата елемента на коопуренцията има великолепен баланс. Когато конкуренцията се засили твърде много, това води до много иновации, невъзприети от всеки, и някои от конкурентите започват да изостават. Тъй като усвояването на готови иновации е по-изгодно икономически от създаването на нови, те се съсредоточават върху него, и бързо настигат първенците – тоест, се засилва кооперацията. Тя пък довежда до сближаване на позициите и заличаване на разликите между конкурентите, и прави по-изгодно за тях да разработват иновации, и по този начин засилва конкуренцията. Балансът между двете тенденции е стабилен в почти целия диапазон на коопуренцията, и е много силен – дава отлични резултати дори в софтуерния бранш, където комодитизацията е една от най-силните, и процесът е ефективен и при по-висока степен на монополизация, отколкото повечето други естествени икономически регулатори.

Коопуренцията е изключително продуктивна като съотношение на вложени ресурси към получени резултати. Причините са основно две. Едната е, че прави очевидно оптималното за потребителя разпределение на зоните на кооперация и конкуренция, и го налага на производителите: конкуренцията има смисъл, и се води на предния фронт на иновациите, а цялата останала зона на създаване на продукта е зона на кооперация. Другата е, че защитата на иновациите е по-слаба, отколкото при затворения софтуер (идеята е свободна и кодът – открит), но все пак я има (кодът не може да бъде вземан пряко). Това води до бързото, но не моментално възприемане на иновациите от конкурентите: създаването и удържането на конкурентно предимство е възможно, но изисква непрекъснато и интензивно иновиране. Резултатите са изумителни: общността на свободния софтуер има стотици пъти по-малко ресурси от производителите на несвободен софтуер, които конкурира, но повечето й продукти са равностойни на несвободните, или много близки до тях като качество (а в някои отношения са и по-добри), и на свой ред стимулират производителите на несвободни продукти да иновират интензивно. В крайна сметка потребителят печели, без значение дали е клиент, безплатен ползвател на софтуера или дори негов автор, който го и използва в работата си.

Защитата на иновациите в условията на коопуренция при свободен софтуер също се подчинява на коопурентния механизъм, което я прави много по-ефективна от традиционната. От една страна, копирането на иновация от лидер изисква ресурси, пропорционални на размера на изходния код, който я реализира; той пък обикновено е пропорционален на ресурсите, вложени в създаването на иновацията. Това прави процеса на създаване и копиране на иновации икономически предсказуем, и сериозно ограничава елемента на риск и свързаните с него разходи, и за иноватора, и за копиращия. А тези разходи са едни от най-съществените в софтуерния бизнес. От друга страна, разграничението на зоните на конкуренция и кооперация е ясно и в този процес: конкуренция при създаването на иновациите, кооперация при налагането им на пазара. Това облекчава процеса на вземането на решения, като елиминира много възможности за неочевидни, но тежки грешки, и също намалява риска и свързаните с него разходи.

Коопуренцията демонстрира отлично докъде законите за защита на интелектуалната собственост са полезни, и откъде нататък са вредни в софтуерния бизнес. Границата очевидно минава между закони, които дават на автора защита и контрол върху собствения му труд (закони за авторско право), и закони, които дават на автора защита и контрол върху общовалидни сфери (патентни закони). Законите за авторско право опазват елемента на конкуренция – иначе би било възможно просто да се копира код, и зоната на конкуренция да бъде свита до обезсмислянето й. Патентните закони обаче разрушават елемента на кооперация, давайки на конкурент властта да си осигури монопол по юридически начин. Това унищожава изгодата от иновирането, и потребителят губи.

(Принципно целта на патентните закони е именно ползата за обществото. Идеята им е да дадат на иноватора за кратък начален период монопол върху продукта му, за да има той изгодата да го промотира и да създава нови продукти: това може да бъде ценно, особено за иноватори с ограничени ресурси, които трябва да се борят срещу пазарни противници със сериозни ресурси. На практика обаче противниците със сериозни ресурси лесно намират косвени начини да отнемат ползата или дори откритието на иноватора – финансово непосилни за него съдебни процеси, или монополно положение, или различни видове изнудване. Така че тези закони в крайна сметка се оказват полезни единствено за големите корпорации, като оръжие срещу по-малки конкуренти.

В сферата на софтуера има и още две особености. Първата е, че периодът на живот на над 99% от иновациите е по-кратък от законовия период на патентна защита (обикновено 20 години). Това реално е равностойно на вечен монопол върху иновацията – формулата “малко вреда за обществото в името на много полза” се превръща в “100% вреда в името на 0% полза”. Патентният закон се превръща в закон за защита на монопола, което е в пряко противоречие с нуждите на обществото… Втората е, че принципно патентните закони се опитват да ограничат вредата си, като изключат от обхвата си твърде общовалидното: можете да патентовате конкретни имплементации, но не и общи идеи. В сферата на софтуера обаче конкретната имплементация е изходният код, който така или иначе е защитен от закона за авторското право: всичко останало са именно общи идеи, и не би трябвало да подлежат на патентоване. Тоест, патентното право е принципно неприложимо в сферата на софтуера, точно както е неприложимо например в литературата или музиката.)

Ако един икономически механизъм е полезен и изгоден, би трябвало да се очаква той да намира начини да се “просмуква” и в икономически зони, съседни на тези, където вече се е установил. Точно това се наблюдава и при коопуренцията.

Резултатът от коопуренцията в условията на свободен софтуер е икономическа ефективност (т.е. продуктът е качествен и евтин), и откритост (клиентът не само вижда исканата цена за продукта, но лесно може да получи представа и за реалната му стойност). Това води до сегментиране на пазара на свободен софтуер на три основни сегмента. В единия сегмент, този на масовия потребител без особена полза от продукта, например домашни потребители, той се разпространява “свободно” (всъщност производителят получава от това разпространение заплащане под формата на междучовешка реклама, обратна връзка за грешки и желани качества на софтуера, разширяване на пазарния дял, и т.н.). Вторият сегмент е на потребители, които извличат полза от продукта, но не са остро зависими от него (ползата е малка и/или лесно могат да преминат на конкурентен продукт, и/или не могат да си позволят високо заплащане). В него обикновено освен реклама и обратна връзка се получава и известно заплащане, което обаче е сравнимо с реалната стойност на създаване на продукта, и не носи високи печалби. Основната част от приходите, които отиват за покриване на разходите, обикновено се извлича в този сегмент. Третият сегмент е на потребители, които са силно зависими от продукта, и могат да си позволят високо заплащане. Основният процент на чистата печалба обикновено се извлича в този сегмент.

Резултатът от това сегментиране е налагане на коопуренцията и в отношенията на производителите към клиентите. В първия сегмент кооперативната им изгода превишава конкурентната: там те се кооперират. Във втория сегмент кооперативната изгода е сравнима с конкурентната: там има смесени конкуренция и кооперация, според конкретния случай. В третия сегмент конкурентната им изгода превишава кооперативната: там те се конкурират. Респективно, самите клиенти се оказват въвлечени в ИТ дейността си в същия модел: докато домашните клиенти и по-бедните бизнеси по-често имат изгода да си сътрудничат в ИТ отношение, дори ако са конкуренти, богатите и агресивни бизнеси имат изгода да се конкурират и там. При преминаването на бизнес от едната категория в другата се променят и приоритетите му.

Това сегментиране, и разпределението в него на печалбите в бранша на свободния софтуер, има важен балансиращ момент в механизма на коопуренцията. Ако иновацията не бъде защитена юридически чрез вид монополно право, свободата на копирането й би могла да намали стимула за иновиране под границата на привлекателност. Това може да бъде използвано за защита на въвеждането на монополни права, което обаче разрушава системата на свободния софтуер, и в дългосрочен план унищожава голяма част от неговата привлекателност за клиентите. Обаче фактът, че основната част от чистата печалба се извлича именно в пазарен сегмент, насочен към иновирането, засилва неговата привлекателност, и премахва необходимостта от въвеждането на монополни права. В същото време средният сегмент подсигурява икономическото съществуване на широка основа от конкуренти, които непрекъснато дебнат възможността да се изкачат и в горния. Пак той дава възможност на западнали конкуренти, работили в горния сегмент, да оцелеят, докато решат проблемите си и покачат конкурентността си. В крайна сметка, балансиращите механизми, създадени от сегментирането на пазара, подсигуряват запазване на оптималното съотношение между иноватори и копиращи ги в широк диапазон на условия. От това отново печели потребителят.

(Важно е да се разбира, че иновациите в бизнеса със свободен софтуер са далеч не само софтуерни: механизъм, който рязко подобрява качеството на поддръжка на продадения продукт, може да се окаже далеч по-полезен и доходен, отколкото дори привлекателна и модерна иновация в самия продукт. Това е следствие от факта, че продуктът всъщност не е конкретната програма, а цялостната дейност, свързана с нея – от рекламата, през демонстрацията на продукта, въвеждането му в практиката (и свързаното преодоляване на проблемите около това въвеждане), висококачествената поддръжка на продукта (включително решаване на колатерални проблеми на клиента, несвързани пряко с продукта), та до процедурата по обслужването на края на жизнения му цикъл и извеждането му от употреба. Иновациите в първите етапи от тази дейност могат да са по-важни, тъй като имат по-добра видимост за клиента; в крайна сметка обаче, всяка иновация в “продукта” в най-широкия смисъл на думата е полезна.

Полезно е да се отчита и че не всички елементи на цялостния “продукт” са свободни и открити: възможно е например кодът на програмата да е свободен, но определени свързани с него дейности да са търговска тайна. От една страна, несвободните елементи могат да бъдат използвани за извличане на по-висока печалба. От друга обаче, това може да намали привлекателността на цялостния продукт: в достатъчно дългосрочен план, и при достатъчно интелигиентни и предвидливи клиенти, откритостта на цялата дейност е по-полезна.)

Вече писах по-горе, че ефективността на коопуренцията сравнително бързо прави нейния продукт, свободния софтуер, конкурентноспособен на несвободния. Производителите на несвободен софтуер отначало се опитват да се борят срещу това чрез непазарни средства (разширяване на обхвата на про-монополните закони, например софтуерните патенти, или използване на корупционни механизми). Рано или късно обаче те срещат отпора на особено големите и силни клиенти (напр. крупни държавни администрации), или на масови обединения на по-малки клиенти. Принудени да се ограничат до пазарните средства, производителите на несвободен софтуер изследват механизмите на ефективността при създаването на свободния софтуер, и като опит за копирането им започват да въвеждат, под формата на междуфирмени договорености, елементи на коопуренция (и по-точно на кооперация в създаването на базови елементи на софтуера). Така коопуренцията навлиза и в създаването на несвободния софтуер.

Най-сетне, чрез налагането си в пазара на доставчиците, и донякъде поради сферата на дейността им (софтуер), коопуренцията непряко въвлича и клиентите. Парите, които плащат клиентите от най-горния сегмент, отиват за конкурирането им (чрез качества на софтуера) с другите клиенти от сегмента им, но донякъде и за кооперирането им с клиентите от по-ниските сегменти (с тези пари се разработват и качества на софтуера, които са достъпни за всички). Парите, които плащат клиентите от средния сегмент пък, отиват предимно за качества на софтуера, които са общи за всички клиенти, и така кооперират ресурсите на клиентите в създаването им.

… За коопуренцията може да се напише още много теория. Важно е обаче основното положение.

Веднъж мой познат беше казал, че при истинския капитализъм, за разлика от при комунизма (аз бих добавил – и от при комунистическия капитализъм), не само има повече конкуренция и богатство, но и хората са по-добре осигурени. За коопуренцията може да се каже, че е капитализъм и свободен пазар в най-добрия им вид. Във вида, в който са си ги представяли мечтателите, които са ги измислили. Повечето други механизми на свободния пазар вече са успели да се изродят и да приемат монополизиращи, олигархични елементи. Коопуренцията обаче е доста отскоро, и няма такива елементи, а и изглежда като механизъм доста устойчива на въвеждането им. Така че според мен си струва да бъде подкрепяна – а това изисква разбирането й. 🙂