Нощта и пътят

Кормилото трепти в ръцете, и край мен лети светът на Нощта.

Прелитат и отминават самотни светли петна, или цели електрически съзвездия. Паяжини от светлина, сякаш изтъкани върху черния лист на съществуванието от кредата на Васил Иванов. Или, както той би казал с думите на Дънов – изтъкани колкото от светлина, толкова и от дух, защото двете са едно. Всяка нишка сътворена от мечти и грижи, слели се в едно с духа на хладния метал на роторните валове и прегръдката на колекторите. Създадена от умове и чувства, те пък от жива плът, тя на свой ред от камък и пръст, а техните атоми, отдавна някога, в пламтящото сърце на звезда… И сплетена с безброй други нишки в необозримото, което наричаме наш свят.

Задават се отпред, сякаш изстреляни по мен от бъдещето. Прелитат в неуловим миг – и вече са минало. Дори ако обърна веднага колата, вече няма да са същите. Край мен лети, нарисувано със светлина и дух, Времето. Измерено не със секунди, а с незримото, което можеш да поемеш от прелитащото.

Ефект от разсинхронизирането на мозъка, казва студеният разум. Нощ е, и ретикуларната ти формация е с намалена активност. А нуждата от концентрация, и резките бързи дразнения от подминаваните светлини активират кората и подкорието, и разминаването в активностите създава база за необичайни асоциации.

Разумът знае тези неща. Може да обясни в какво точно състояние е всяко участъче на мозъка ми, и защо се чувствам така странно, сякаш възбуден, сякаш с наострени сетива. Да ме предупреди да внимавам да не се отвлека, и какво ли не още… Но не може да ми даде усещането, което изпитвам. То иде от пътя и нощта.

Ако бях по-уморен, може би бих се разконцентрирал от карането. Но сега е дори обратното – пороят мисли, усещания, чувства не ми пречи. Без никакъв проблем следя за неравности по пътя, внимавам за проблеми на неосветените места, засенчвам огледалата, когато отзад блеснат фарове. И в същото време цели светове прелитат през ума ми в миг. Сгъстени концентрати от истински или никога неизпитвани изживявания, спомени, идеи. Парчета живот, изживявани целите за невъобразимо кратко време, но така пълноценно, сякаш са отнели часове или дни.

И богатството им е необичайно. Сетивността им е невероятно плътна и пълноценна. Напрягането на сетивата, казва разумът. Търсиш да улавяш в тъмното и слабите дразнители, напрягаш очите си, и неволно и останалите сетива, включително крайните стъпала на мозъчните анализатори. Оттам и силата на усещанията.

Само че в момента не го питам откъде точно идва тази сила на изживяванията. Просто й се радвам.

За миг проблясва поредното, и отминава, преди да успея да осъзная, че го е имало. Но оставя спомена след себе си – богат и дълбок, като от истински преживяно. Единствената разлика с реален спомен е знанието ми, че това никога не се е случвало, че е само фантомен проблясък в ума.

Пак нощ, но на тропически остров. Буря е, макар и не тайфун, и вали топъл, проливен дъжд. Усещам как дърветата над главата ми се огъват от вятъра и плискат водни струи, как някъде отстрани се издига планината насред острова, а от другата страна, може би на стотина-двеста крачки, са вълните. Проблясват мълнии и изтръгват за мигове гората наоколо. А сред всичко това се носи песен – и аз танцувам с нея, както ми падне, неподчинени на никаква логика движения, напаснати колкото мога с песента. Не разбирам думите й, но са странни и неописуемо богати с чувства – щастие и сила, екзотика и вълшебство, и какво ли още не. Песен, изпята от острова и гората и бурята, и от моето присъствие там…

Песента е Alegria, на Emerald Singers, казва самодоволно разумът. Чу я днес по радиото, докато обядваше. Не й обърна внимание, но мозъкът не пропуска нищо, и може да го изкара при състояние като твоето. Знаеш, че са от Монсерат, оттук и тропическият остров с планината. Нощта е аналогия със сега, бурята с мълниите – на светлините, които подминаваш. Усещането за екзотика е от астрофалната структура на музиката, която е комбинация от местни ритми. Версията на песента, която чу, беше на испански, затова и не я разбираш; “щастие” и “вълшебство” си отгатнал от обща култура. Иначе текстът й е съвсем банален, лесно можеш да си го преведеш…

Сигурно мога, лесно или трудно. Сигурно разумът може да ми обясня всеки най-дребен елемент от усещането. Но не може да ми даде самото усещане, ярко като преживяно наистина. Богатство, което ще остане завинаги в мен. Ще ме изпълва и топли. Ако седна да творя нещо, може би ще се влее в сътвореното. И ако случайно има отвъд (не ми се вярва, но какво от това?), ще го отнеса там със себе си… Разумът може да ми даде сухата истина, която вероятно би задоволила база данни. Но аз съм човек, и освен фактите ми е нужно и усещането. Чувството.

Затова загърбвам разума за момент, и се потапям в усещането – нощта, и бурята, и танцът, и музиката.