Аман от полицейщина!

МВР отново напират в парламента съдебният контрол върху намесата им в личния живот на хората да бъде премахнат. Към момента е на ход идеята пак да бъдат пробутвани за гласуване вече отхвърлената веднъж промяна в закона, която трябваше да разреши подслушването (включително в Интернет) да се прави без съдебен контрол.

Депутатите като цяло не са ми любимата част от българското население. (Някой да пита защо?) Дори много от тях обаче се възмутиха. Стигна се дотам двама председатели на комисии да пишат протестно писмо до видния председател на НС Георги Пирински (не е вярно, че мястото му е в затвора – горките престъпници с нищо не са заслужили подобен съсед).

Според мен не става дума за това, че се опитаха да пробутат отново за гласуване предложението в нарушение на правилника на НС (трябва да мине първо през комисии, преди да влезе в пленарна зала, а се опитват да го вкарат пряко; в последния момент все пак решиха да го пуснат по каналния ред, но това не отменя въпросите, които възникват).

Не става дума и за това, че предложението вече е отхвърлено и от съда, освен от НС. Нито пък че не е спазен 6-месечният срок, през който отхвърлено предложение не може да се внася за прегласуване отново (заради това правило например не може да има вотове на недоверие по-често от веднъж на 6 месеца). Нито ДАЖЕ за това, че предложенето има подкрепата както на Пирински, така и на Първанов – не мога да си представя по-сигурен критерий, че то е едновременно негодно и опасно…

Към момента, по признания на Михаил Миков, около 99% от събраната чрез специални разузнавателни средства (СРС) информация е негодна за използване в съда. (Да не вземете да се запитате защо тогава изобщо е събирана? За какво е годна, и на кого е била нужна? И да вземете да си направите изводи разни?) При това положение МВР да иска разширяване на правомощията му да събира информация, и премахване на съдебния контрол върху това събиране, е… нямам думи. Вероятно най-буквалното възможно самопризнание, че сме не законова държава, а полицейска държава. Че хора като Пирински, Първанов и Миков търсят точно това положение, ми е ясно – така са свикнали, така умеят. Нищо ново научено, нищо старо забравено… Но, дори при положение, че сме в България, недоумявам – как е възможно всички останали да мълчим и бездействаме така? Все пак не е луд който яде чуждия зелник…

Разбира се, нуждата да се подслушва без съдебен контрол се оправдава с борбата срещу престъпността. Все едно съдът е първият съюзник на престъпността, и веднага би провалил тази борба… Ако трябва да сме честни – има някаква истина в това. Но дори ако е така, нали заловените престъпници ще идат пред същия съд – какво значение има тогава дали ще бъдат подслушвани тайно от него, или с негово знание? И… дали съдът е пръв съюзник на престъпността, а МВР – пръв неин противник, който няма с нея още повече общо от съда?

Какво тогава има как да цели искането за премахване на съдебния контрол върху подслушването? Защита на обикновените хора, включително властта, от престъпниците? Или защита на престъпниците, включително властта, от обикновените хора?

И не става дума само за подслушването на Интернет. Там пък най-малко. Криптираният обмен на данни е достъпен за всекиго – всеки, който не иска да го слушат, ще го използва. Престъпник, или просто нормален човек, който иска неотменните си права…

Става дума за атмосферата на полицейщина, всеобщо подслушване, и ужас от властта.

На липса на смелост да гъкнеш, въпреки тоталното си разочарование от изметта, наречена “наша политическа класа”.

На тотално разочарование, съчетано с тотална безизходица.

На нов “социализъм” – само че без едновремешната социална осигуреност, ниска престъпност и спокоен живот…

Направо усещам как някой се готви да ми отговори: “Ами аз нищо незаконно не правя, от какво да ме е страх?”… Наистина ли?

Питайте от какво да ви е страх оня американец, дето лежа 20 години невинен, понеже ФБР искало да скатае свой информатор от затвора, и вкара първия човек, за който подслушванията казаха, че няма добро алиби. И това стана в САЩ. Там поне беше изключение – у нас с гаранция ще е ежедневие.

Питайте обраните до дупка, които така и не разбраха откъде кримките имат точна информация какво има в къщите им, и кога няма да са си у дома. (Немалко от обраните хич не са богати. Те са най-сладката мишена – нямат много, но пък са беззащитни. А богатият може и оръжие да има в къщи, и приятели в МВР, или познати мутри…)

Питайте родителите на деца-наркоманчета как училищният дилър е научил на кого да се лепне, че да не дойде следващата сутрин на училище заедно с детето и баща със законен пистолет в джоба, и готов на всичко за детето си. Или, ако все пак дойде, откъде са се взели цялата кола полицаи, дето го арестуват, докато дилърът седи отстрани и се подхилва.

Питайте, ако успеете да ги разпознаете, един куп доносници, които всеки ден със сълзи на очи пишат доноси за съседи, приятели и роднини, които уважават и обичат. Може би и за вас. Защото един културно подстриган, дето не се е представил, знае някоя тяхна отдавнашна грешка, и ги шантажира с нея. Питайте ги откъде ли може да я е разбрал.

Питайте как полицията никога не успява да научи всичко за едрите кримки, което е публична тайна – но знае изумителни лоши подробности за всеки, който е посмял да се опита да им се опъне. На кримките, не на полицията. И с това е на път за затвора.

Питайте някой журналист, който разследва политическата корупция, дали напоследък може да се чуе по телефона с някого. Заради отслабването на сигнала, от вързаните подслушватели. И, когато напипа нещо, и разкритите моментално го привикат на разговор, или му пратят мутри или полиция, откъде са го разбрали.

А пък аз искам да ви попитам нещо. Ако случайно сте на 35 или повече, и помните добре какъв ужас навяваха едно време думите: “Тихо, че да не ни чуят”… Искате ли това време да се върне?

Защото, ако не сте човек с ум и съвест, надали ще ви арестуват често. И какъвто и да сте, надали ще ви обират твърде често. Но ужасът “да не ни чуят” ще е с вас всеки ден, всяка минута. И ужасът да не би да споменете нещо лошо за овластени или неовластени престъпници.

Добре дошли в първановско-пиринска Оруелия. Дошли тук на собствен ход, доведени чрез собствения ни мързел да отидем и да защитим правата си.

Защото ако пред НС всеки ден в течение на 3 месеца се събираха по 100 000 души, за да протестират срещу дивотиите им, депутатите нямаше да посмеят да си разиграват коня. Щяха да знаят, че след изборите вече никой от тях няма да влезе в парламента доживотно. Че проблемът им ще е как да излязат от затвора.

Защото престъпниците и нормалните хора ВИНАГИ са от двете страни на решетката. Просто където нормалните хора са активни и си пазят правата, те са отвън, а престъпниците са отвътре. А където не си ги пазят, те са отвътре, а престъпниците са отвън. Средно положение няма как да има, и изборът се прави с действие или бездействие.

Толкова от мен.