Просякът с кашона

Обикновено гледам накриво просяците.

Не защото молят хората за залъка хляб. Такива, дето наистина са опрели до залъка, в България колкото щеш, но никой от тях не проси. Защото (поне в София) дори да застане някъде с паничката, до пет минути ще се изтърсят един джип мутри да му обяснят някои истини около просията като бизнес. Най-вече на чия територия проси, и какво ще му струва това… Просията се отличава от търговията с наркотици по две неща: че е легална, и че е много по-печеливша. В чии ръце следва да се очаква да е?

Въпреки това обаче понякога давам по нещо. Най-вече на музикантите: тяхното е работа, а не кесене и мързелуване. Ако ми се случи да видя и обикновен просяк, но твърде измъчен и очевидно гладен, му купувам нещо за ядене. Пари не им давам – да не поощрявам мутрите, които стоят зад тях.

Така беше и с този. Седнал кротичко на пейка при НДК, и оставил отпред мръсна кутийка от вафли. Съвсем празна. Това ме изненада – обикновено професионалистите слагат по няколко монетки вътре, за пример на минувачите. Огледах го – възрастен мъж, определено клошар от много години. Разпадащи се дрехи, изсушена от мизерния живот физиономия, огромни груби длани – вероятно е бил физически работник преди. Едната държеше връвчица, на другия край на която имаше неголямо кашонче. Може би си влачи в него каквото има, да не го носи на ръка.

Не зная какво точно ми размекна сърцето. Може би това, че нямаше вид на професионален просяк. Сетих се, че имам към половин час време. Отбих се до хлебарницата на една уличка по-надолу, и му купих хляб, още топъл. Върнах се до градинката и му го подадох.

– Вземете…

Той пое хляба, кимна мълчаливо за благодарност, отчупи и лапна едър залък. Наругах се здравата наум, че не съм се сетил да му купя и нещо към хляба. Той обаче дъвчеше лакомо, изглежда беше здравата гладен. Отчупи второ залче, и го подхвърли към кашончето на връвта:

– Пешко, хапвай.

Няколко секунди очаквах от кашончето да излезе някакво животинче. Когато обаче към залчето се прибавиха второ и трето, осъзнах – клошарът подхвърляше залчетата и говореше топло и нежно именно на кашона.

Вгледах се в лицето на мъжа. Мръсотията и грубата кожа ми пречеха да преценя. На пръв поглед обаче в движенията му нямаше нищо, което да ме накара да мисля за тежко психично заболяване… Както и да е. Този човек имаше нужда от помощ. Нещо в мен се размърда, и ми напомни с какъв мерак и желание учех медицина. Колко горд беше дядо ми, на когото това следване е било отказано заради туберкулозата му, когато разбра, че съм приет… И реших – трябва да направя нещо, да му помогна. Нямах представа какво и как, но се налагаше да измисля нещо.

Клошарят вече беше позаситил глада си. Измъкна изпод парцаливото си палто найлоново пликче, прибра в него останалото от хляба и го мушна в някакъв вътрешен джоб. След това ме изгледа с преценяващ поглед, странен за човек в неговото положение.

– Чудиш се що приказвам и хвърлям хляб на кашон на връв ли?

Минаха секунда-две, преди да се опомня от изненадата и да кимна. Мъжът въздъхна.

– Пешко ми беше другарче. Взех го като бебе, като почина жена ми, да бори мъката. Като останах без дом, само той ми остана. Зиме се топлехме един друг, деляхме си залъка, всичко… – Лицето му беше непроницаемо, но очите бяха загубили блясъка си, сякаш се бяха вгледали някъде навътре, към спомените.

– Като се разболя, каквото бях спастрил, всичкото го дадох по лекари. Преглеждаха го, изследвания му направиха като на човек, оперираха го, всичко – ама ракът бил много напреднал, не можаха да го изчистят. Не знаех, че и кучетата… – Той млъкна за малко. – Преди три дни си отиде.

В първия момент помислих, че е съчинена история. С цел да ме разкисне и да му дам и пари. След това обаче забелязах – в човека нямаше никакво очакване, никакво прикрито следящо напрежение. Просто изливаше някаква капчица от това, което беше вътре в него.

– Оттогава… така. Правя се, че още го има… Като ми помине малко, ще мина покрай приюта зад Зоологическата, ще взема оттам някое бездомниче. Да го спася от инжекцията, да си имам пак другарче. Ама сега още не. Още много боли… Да минат още няколко дни…

Мразя актьорството на просяците, но този човек казваше истината. А като си вземеше животинче, трябваше да има с какво поне да го нахрани, за начало. Бръкнах в джоба си.

– Недей… хлябът стига. Сега и да ми дадеш, ще ги изпия. Да давя мъката…

– За него. Като го вземеш.

– Като го взема ще си го храня. Хартии събирам и връщам, шишета ако намеря – все ще докарам. Като го знам, че е млад и има много напред, може да се напъна някаква работа да си намеря даже, не съм толкова стар и аз… Сполай ти за хляба. И че ме чу, да си изплача… — Мъжът въздъхна. – Сполай ти.

… Двайсетина крачки по-нататък се обърнах, да го видя пак. Беше затворил очи и подръпваше връвчицата на кашончето като на изведено на разходка куче. И дори под мръсотията на лицето му си личеше измъчена, но щастлива усмивка. Вятърът беше отнесъл кутията от вафли под съседните пейки.