– Господине, може ли да ми помогнете с двайсет стотинки? Господ да ви поживи…
Младежът не е опърпан, и не прилича на типичен просяк. Нито пък на болен или инвалид. На много места из София човек може да срещне такива да се въртят около някой магазин, и да молят минувачите за помощ.
Обикновено ги подминавам, без да им обърна внимание. Този път обаче се запитах – прав ли съм? Не зная какво му е. Може пък наистина да е закъсал. Бедата не винаги личи по външния вид – как да разбереш ситуацията?…
– Искаш ли един лев?
– Разбира се, господине! Господ здраве да ви дава!
– Измети тротоара оттук до другата пресечка. Двайсетина минути работа е. – Смятам бързо на ум – ако работи така от сутрин до вечер, би правел около шестотин лева месечно. Чисти. Ако работи по осем часа на ден, и в събота и неделя почива. – Ей сега ще ти купя една метла от магазина. Имам да пазарувам, при тази опашка след двайсет минути тамън ще съм приключил, и ще ти дам парите.
– Ама аз такова, господине, не умея да мета…
– Не се безпокой, то не е трудно. И аз до едно време не умеех, пък като ме подгони нуждата, се научих.
Идваш ли?
Момъкът ме преценява за момент, и на лицето му е ясно изписано – метлата е твърде евтина, и да избяга с нея, вместо да мете, няма да й вземе много пари. След това се обръща и започва да оглежда другите минувачи.
– Какво става, не искаш ли да изкараш пари? – подмятам аз иронично, и кипя отвътре. Мразя хора, които паразитират върху добротата на околните. Защото по този начин я унищожават.
Той ме следи с ъгълчето на окото си секунда-две. Видял, че няма да се разкарам, внезапно се завърта към мен. От нещастния младеж няма и помен – превърнал се е в опитен уличен бияч със свити юмруци:
– Разкарай се оттук, че ако ти светна един!
Без да помръдна, го поглеждам право в очите и тръсвам лекичко ръце, за да ги разхлабя, за бързина на реакцията. Налети ли ми, с удоволствие ще му счупя нещо. А ако е успял да ме закачи дори малко, ще го завлека в някой заден двор, и какво му се пише, не е за описване…
Няколко секунди се гледаме. Оня почва да осъзнава, че вместо стреснат и уплашен съм ядосан. И че освен това съм към два метра, и че надали ще ми е проблем да го вдигна и бухна в земята с една ръка. За това време, и да успее да ме удари два-три пъти, няма да ги усетя при разликата във физиката ни, а оръжие очевидно няма. Измърморва нещо, и се лепва към току-що излязла от магазина жена с тежки торби:
– Госпожо, можете ли да ми помогнете с двайсет стотинки?…
Предложил ми е задчелюстния си нервен възел като на тепсия – един дори не особено силен удар, и ще лежи до вечерта, а остатъчни болки ще има поне три-четири години… Сдържам се. Гнус ме е. Повече, отколкото от червеи, хлебарки или каквото щете. Бил съм на упражнения по патоанатомия на аутопсия на разложен труп – смърдеше така, че ми течаха сълзи, но даже тогава не ме беше толкова гнус като сега. Знам, че не бива такъв отпадък да бъде оставен да паразитира и изсмуква състраданието и човечността на хората. Но не мога да се насиля да го докосна. Повръща ми се от мисълта, че ще мина близо до него…
Влизам в магазина. Докато подбирам покупките, момче от персонала оставя до мен две каси замразено месо, избърсва си потта и се изправя да поеме въздух, преди да почне да ги реди. Заплатата му, погледнато почасово, нищо чудно да е половината на това, което бях предложил на боклука отвън. А се бъхти като хамалин от сутрин до вечер за нея.
– Често ли се мотаят такива просяци около магазина?
Момъкът гледа секунда-две навън, докато разбере кого имам предвид.
– Ми… Май често. Почти всеки ден го виждам.
– Магазинът ви е хубав, а заради такива отпред ми се отщява да идвам да пазарувам от него.
Момчето въздъхва.
– Не само на вас, господине. Днес сутринта една жена питаше касиерките не могат ли да го разкарат, бил ужасно досаден. Ама той само пред вас е мазен и хилав, иначе е побойник. Не ни се сърдете, просто не ни се иска да пострадаме…
– Разбирам ви напълно. Между другото, веригата ви магазини не е малка. Нямате ли звено за охрана? Този човек ви проваля продажби, все едно краде от магазина…
Не довършвам – няма смисъл. Очите на момъка са направо светнали. Кимвам му усмихнато и се насочвам към касите.
В известен смисъл, типът отвън наистина има нужда от помощ. Ако изяде един здрав бой, и това го отучи да проси, може да иде да работи и да стане от него с времето човек. Тръгне ли така, сигурно само след година-две вече ще е благодарен на натупалите го. Ще си е изработил представата как работещ човек гледа просяците, и ще разбира от каква помийна яма го е изритала охраната.
Не можах да му помогна лично. Ако ми беше налетял на бой, направо се ужасявам как сигурно щях да го подредя, преди да се овладея. Хем ми е гузно, че не го поступах, хем съм щастлив – лесно можех да прекаля в онзи момент.
Чудя се, дали погнусата ми не беше някакъв предпазен механизъм? Нещо, което да опази както мен от неприятности, така и него от жестоко осакатяване? (Човешките инстинкти и култура са пълни с елементи, които ни пречат да вредим на околните. Без тях не бихме могли да бъдем социални.)
Или може би да опази мен от нещо, заради което после ще се срамувам и гнуся от себе си? Ако е така, добре, че го има. Този свят е пълен с подобни боклуци – ако не се науча да се владея в такива моменти, по-добре да не се меся. Ако убия някого, вместо да му помогна да се оправи, няма да си го простя. Дори ако ми дадат после орден, вместо да ме съдят.
Едно е хубавото – за това мога да си помогна сам. 🙂
Ето, това е един пример, как и на една банална тема може да се напише нещо оригинално.
Който може, си го може .
Спрях да не-подминавам просяци, когато миналата година дядо случайно разпозна някакъв мъж, от неговото село, и реши да му помогне. Намери му работа- пазач в добро заведение, прилична заплата, плюс храна. Човекът се задържа там две седмици. И после реши, че скитането без работа е по-добрият вариант. А най-странното в случая беше, че беше страшно възпитан, умен и начетен (& не пиеше и не пушеше)… Ама то това май не стига.
Pingback: ApoApostolov: Интересно: Може ли да ми помогнете?… - edno23.com
От много години не давам пари на никого на улицата, независимо от възрастта, външния вид и телосложението му. Последния път, когато оставих някакви левчета (това беше преди деноминацията :), моят спътник ми каза: “Надницата на този човек (на просяка) сигурно е двойно по-голяма от твоята”. По онова време се появиха и публикации за организираната просия, което окончателно ме отказа от моята благотворителна дейност.
За себе си съм избрала поведение, но е много трудно да го обясня на дъщеря си, когато ме пита защо не давам пари на просещи.
тая практика е придобила епидемични размери
на два пъти ми се случи да искам да попитам човек в софия за посоката, а още след като кажа “добър ден” той се бърка да ми дава пари – а аз съм с костюм ебаси…
Наркоманите са свикнали да ги бият, не мисля, че има начин да им се помогне.
@Longanlon – Криза е пич, и с костюм да с и пак може да имаш нужда от пари 🙂 Така даже е по-представително.
Ей това си е направо креативна идея за печелене 🙂 Мекото на хляба.
Снощи засякох три момчета моя възраст да ровят в кофата. Намериха кутия шоколадови бонбони и си заминаха весели. А уж Силистра е малък град и са едва няколко просяците и бездомниците.
@ssk — И какво е общото между описания случай и вашия пример?
Такива хора не търпят господари и желаят сами да управляват живота си едва ли не на всяка цена. Бой тук няма да помогне само ще озлоби и превърне в истинско чудовище човека. Нужни са любов и разбиране, както и да намерят своето нещо в живота, което могат да правят с желание и да се чувстват равни, а не подчинени.
@Алекс — вие вашият работодател като господар ли го възприемате? Аз също нямам “господар”, и РАБОТЯ на свободна практика…За което ми ПЛАЩАТ, т.е ДАВАТ пари…Обаче той иска да прескочи един етап (работата). Следователно, той не търпи не само господар, но и работа.
Тогава излиза Григор виновен, че не се е проявил като психолог и не е схванал, какво е “нещото в живота му” и се пъне да му набута метлата. Трябвало е да му предложи да поправи един компютър, примерно, но се е страхувал, ония да не му вземе хляба 😀
Това с погнусяването от тоя напълно го разбирам. Но от политиците ни ме е повече гнус – като видя физиономиите на Станишев, Първанов, Р. Петков или Р. Овч., когато твърдят колко добре са се справили, направо ми иде не да повърна, ами ако има как върху тях да го направя…
Защо, зле ли се справиха?”Усвоиха” каквото можаха хората….На всичкото отгоре това е първият им (дано и последен) изкаран ЦЯЛ мандат от 20 г насам. 😀
@Мария: Уви, има и такива.
@Longanlon: Така сме свикнали в София – всеки път, когато те спрат, да ти искат пари…
@Алекс: Човек може да работи за някого, и да не търпи господари. Правил съм го много години. А този тип… ако му бях предложил десет лева вместо един, моментално щеше да измете улицата. А за сто сигурно щеше да ми излиже четирибуквието. Това ли му е нетърпенето на господари?… Просто е усетил, че чрез мамене на човешката доброта прави повече пари, отколкото с честен труд. Затова и съжалявам, че не го опердаших, колкото и да ме е гнус.
Спам филтърът не понася това:
http://ljplus.ru/img4/g/r/grelectric/2009-07-13-Hard-Days-Work.png
Хм, на мен ми се случи нещо подобно преди няколко дни. Връщах се от централна автогара и на спирката на рейса се мотае някакъв младеж. Дойде при мен и ме помоли за два лева, защото бил от Бургас и не му достигали пари за билет за връщане.
Тамън си дърпах ципа на чантата и нещо ме загложди.
Пак го погледнах: среден на ръст, не повече от двайсет и пет до трийсет и нещо максимум години, с впиващи се сини очи, мазно излъчване и без никакъв багаж. Питах го къде му е багажа, отговорът беше, че е с жена му, която го чакала на касата. Казах му да ми я покаже. Той се съгласи, но когато видя, че наистина ще отида да видя къде е, а не питам само, се отказа и просто почна да псува някакви неща под носа си и да гледа на другата страна.
После се насочи към някакво друго момиче, което му даде парите.
Питах се какво да наравя, първата ми реакция беше да тръгна към това момиче и да й кажа, че лъже, но после се отказах. Не мога да предупреждавам всички. Не знам дали бях права.
мда, тия дето искат “пари за билет” и тях ги има много. един на ЦГ даже се наложи да го ритна, щото ми се правеше на ядосан, че не му обърнах внимание първоначално.
@Sveti: Още един с “на баницата мекото”. Номерът е стандартен. Ако не можеш да се биеш, по-добре не му противодействай – ако има как, накарай да го направи някой, който не изглежда лесна плячка.
A? Maлко си противоречиш, не мислиш ли? Това ли би направил ти, да го набиеш? Май в разказа ти пише нещо друго..
(не се заяждам)
Освен, ако нямаш нещо друго предвид под “противодействане”. Защото аз не се сетих за такова 🙁
Аз имах проблем с такъв пред Халите. Но и при мен боят не беше решение – уличникът беше на около 8-9 години. Което не му пречеше да ми съобщи, че съм педераст и да ме попита дали искам да ми сцепи главата с камък.
доста нагли младежи се навъдиха
по Раковски една девойка няколко дена я виждам да проси
оня ден я питах, за какво са и парите и тя каза, че и трябвали за да си хване такси, че бързала.
толкова и се зарадвах на обяснението, та и дадох 1 лев… е днес минах покрай нея все едно не съществува, както правя обикновено с просещи.
а… и днес си разхождаше и кучето на каишка.
@Sveti: Например да кажеш на другите да не му дават пари. (След което е доста вероятно той да ти налети, ако не си бая над него като категория. Затова идеята е да хванеш някой по-подходящ да каже на другите да не му дават пари.)
@Петър Петров: Когато ми кажат такова нещо, обикновено отварям шамарената фабрика. На принципа “ако устата му знае като на възрастен, значи физиката му ще носи бой като към възрастен”. Не го ли научиш още от малък, че ако е нагъл, много боли, като порасте, ще те нападне. Ако не теб, може би някой твой по-беззащитен близък.
@emo: Просенето е най-бавната работа – извинението “трябват ми, че бързам” е въпиющо смехотворно. На такава бих казал: “Тук хората не са щедри – ако тръгнеш пеша, ще стигнеш много по-бързо.” И гледай ще тръгне ли пеша… А ако аз я видя следващ път пак да проси, особено ако не бързам и не съм в благодушно настроение, може да й дръпна един скандал на висок глас пред цялата улица. Да се позасрами. И да се поуплаши дали следващия път, ако я видя, няма пък да я набия. (Естествено, че няма, освен ако тя не ми налети първа, но това не е много вероятно.)
Добросърдечието и наивността ни учи тези хора да са безскрупулни и безсъвестни. А безскрупулността и безсъвестността ги учи да правят и по-брутални неща – да ни крадат, грабят, убиват. И как да бъдат не хора, а отпадъци… Това ли е услугата, която е редно, отговорно и човечно да им правим?
Pingback: Седмицата в линкове – 25 Юли 2009 | Седмицата в линкове | Юлиян Попов
@Григор: “Насилието е последното убежище на некомпетентния.”
@Петър Петров: Така е – но уви, тоягата е единственият език, който такива хора разбират. Да е овца или крава, примерно, става и с добро…
Хубаво го е бил измислил навремето Крум: просенето е забранено със закон и заплаха от членовредителни наказания, с изключението, ако някой все пак проси, замоленият да му даде толкова, че онзи да не проси повече… С две думи и тук е нужна намесата на държавата. Първо, като следи за просяци и ги отстранява от улиците и второ – като осигури реална помощ на наистина нуждаещите се. При подобно решение ако вие срещнете просяк ще можете да се обадите на съответната служба и или те да дойдат при просещия, или него да насочите към тях. Но не и вие да му давате каквото и да било. Ако той е измамник, то тоя грях си е на неговата глава, но ако не е (а ние няма как да сме сигурни, че е) добре би било да се освободим от другия грях – че не сме помогнали. Обаждаме се на социалната служба и готово. А тя на свой ред трябва да има механизмите, обществената подкрепа и т.н. наистина да върши каквото трябва. Пък ние винаги можем да дарим средства по нейните сметки, нали?
Моите уважения, но държавата няма никаква работа да осигурява помощ на нуждаещите се – щото тогава всеки ще се опитва да се изкара нуждаещ се. Както в знаменателната сръбска соц-комедия с Любиша Самарджич, където имаше 5 държавни апартамента за разпределение на най-нуждаещите се семейства и няколкото кандидати за тях буквално разрушиха, наводниха и подпалиха собствените си жилища, за да се изкарат крайно нуждаещи се и да вземат нови апартаменти.
@Longanlon: Според мен държавата трябва отчасти да помага на тези, които са доказали не само че са в остра нужда, но и че са готови да поемат голямата част от тежестта сами. Примерно като гарантира (не покрива!) 20 или 30% от заема, който ще изтеглиш за жилище, или по някакъв друг, по-умен начин. И ако човекът е доказал, че осъзнава отговорността си той да си построи жилището – за такива, дето 10 години живеят в държавен фургон, но имат сателитни чинии за хиляди левове и карат гъзарски возила, естествено, гювеч няма.
да покрива 30% от заема за жилище?!? боже боже…
надявам се осъзнаваш, че “държавата” в случая сме ти и аз, дето нашите данъци ще покриват заема за жилище на някой? надявам се осъзнаваш също и че именно натиска на държавата над американските банки да дават кредити на неперспективни кредитоискатели (т.е. бедни) е една от причините за финансовата криза?
Чувам, че са навъдили разни нови образи, които искат не стотинки, а по 5 лв. – уж в помощ за вноска по кредит… При някои хора наглостта няма граници.
А тези с парите за билет са ясни… Като нямаш пари за билет или не си бил достатъчно пресметлив, за да си оставиш, бегай на автостоп 🙂 Каня се отдавна, ако попадна на някой такъв да го заведа до касата и да му купя един билет, пък да го видя… lol
Иначе съм виждал по улиците много възрастни баби, едва крепящи се на краката си, които предполагам наистина им е трудно да свързват двата края с малките си пенсиики и/или без помощ от деца/внуци/правнуци… Жал ми става и правя изключения тогава.
http://www.stallman.org/articles/responding-to-beggars.html Ричарт Столман има сходни на твоите възгледи 🙂
@Longanlon: Дебело подчертах “гарантира (не покрива!)”, специално за ако някой го прочете като “покрива”. Ама…
@Casper: Този с билета ти благодари сърдечно и в момента, в който си обърнеш гърба, се нарежда на касата да върне билета, или да го продаде на някой друг. Пробвано неведнъж, и от мен, и от други хора.
@Влади: Странно ли е? 🙂