Хаймън Мински е един икономист от 20 век. Живя и почина (преди към десетина години) на практика незабелязано. Такива като него обикновено биват бързо забравени от всички, и потъват в забвението на историята.
През последната година обаче Мински внезапно стана едно от най-споменаваните имена в икономиката. Книгите му, които мухлясваха по щандовете приживе, сега се преиздават в огромни тиражи, и разграбват. Нобелови лауреати го цитират под път и над път. Все повече авторитети го определят като втория по принос икономист на 20 век след Кейнс; немалко вече почват да го поставят и наравно.
С какво е заслужил всичко това?
И децата знаят, че при капитализма се наблюдават икономически кризи. Не всички са така силни като Великата депресия от 1929-33 гг., но съществуването им няма как да бъде отречено.
Обясненията за тях обаче са най-различни (и доста често идеологически, а не икономически мотивирани). Доскоро се смяташе, че задоволително обяснение на цикличността на тези кризи и на точната им причина все още не съществува. Напоследък обаче все повече авторитети в икономиката се обединяват именно около теорията на Мински.
Схемата на Мински
Още през 60-те години на миналия век Мински разработва схема на икономическата цикличност при капитализма, базирана на анализа на риска при кредитовземането. Същността й е следната:
В повечето случаи капитализмът тръгва от стабилен и надежден баланс при вземането и изплащането на кредити. Вземащите кредити са предпазливи, и теглят само когато многократно са се уверили, че ще им е по силите да изплащат кредита дори при неблагоприятни обстоятелства. Даващите кредити също са предпазливи, изискват сериозни гаранции от кредитовземателите и отказват кредити на тези, които не изглеждат желязно благонадеждни платци. Системата е стабилна, и работи чудесно.
Сигурността, която тази система създава, обаче започва да създава у двете страни на кредитния процес фалшиво чувство за сигурност и усещане, че изплащането на кредит е “шега работа”. Кредитовземателите започват да теглят кредити при все по-малко увереност, че ще могат да ги изплатят, подведени от общата атмосфера на безпроблемно изплащане на кредити. Кредитодателите, подведени пак от същата атмосфера, също са склонни да дават и на не толкова надеждни платци, тъй като имат усещането, че иначе пропускат печалби.
Изместването към все по-рискови кредити продължава с времето, докато психологическата атмосфера на кредитна сигурност остава почти непроменена. Започват да се появяват кредитовзематели, които вече не са в състояние да изплащат кредитите си от печалбата си, и за да покриват вноските им, са принудени да теглят нови кредити. След тях се появяват и още по-рискови (наричани от Мински “длъжници тип Понци”, по името на популярната схема на финансови пирамиди), които не могат да покриват от приходите си не само вноските по кредита, а дори и собствените си разходи, и теглят нови кредити дори за тях.
В същото време бизнесите на кредитодателите биват движени от мениджъри, които получават премии, повишения и придобивки според количеството и платежните проценти на сключените от тях договори за кредит. Те са склонни да игнорират риска по кредита, тъй като към момента на сключването му финансовата система е все още стабилна, и отначало кредитополучателят ще може да го изплаща. Надяват се, докато нещата рухнат, те да са се отървали вече от създадените токсични кредити, като ги продадат на друга кредитна институция, или прехвърлят, заедно с отговорността за тях, на друг мениджър при издигането си. Шефовете им ги поощряват със същите мотиви, и под натиска за печалби (които идват с кредитите).
Затова и сключването на рискови кредити, които лесно стават токсични (необслужвани) при първата нестабилност на пазара, е масово. То води до задръстване на кредитната система с длъжници, които са на границата да не са в състояние да обслужват кредитите си, или вече са я прекрачили, и ги изплащат чрез нови кредити. Когато задръстването стигне до определена степен, първата най-малка нестабилност на финансовия пазар води до освобождаване на натрупания непокрит риск, и до рухване на финансовата система.
Рухването е изключително болезнено както за длъжниците (които кредиторът разорява до дупка, за да си вземе каквото може), така и за кредиторите (които и след като вземат на босия цървулите пак не могат да си покрият загубите, камо ли печалбата). И тъй като обикновено продължава доста месеци, понякога и години, е запомнящ се урок. Когато системата в крайна сметка излезе от кризата, кредитовземателите са предпазливи, и теглят само когато многократно са се уверили, че ще им е по силите да изплащат кредита дори при неблагоприятни обстоятелства. Даващите кредити също са предпазливи, изискват сериозни гаранции от кредитовземателите и отказват кредити на тези, които не изглеждат благонадеждни платци…
Системата се е върнала в първоначално положение. След него ще последва нов етап на все по-рисково поведение, и нещата ще поемат по следващия цикъл.
Причината тези цикли да съществуват е в комбинацията от две качества на капитализма. От една страна, при него печалбата в предприемачеството обикновено е по-висока от тази във финансите – тоест, предприемачите имат изгодата да теглят кредити, защото ако всичко върви по план, ще ги върнат и ще останат с печалба. От друга страна, хората имат свободата да дават и да теглят кредити, а това позволява в този процес да се намеси човешкият фактор, и заблудите доколко е рисковано да се вземе или даде определен кредит. Докато тези два елемента съществуват, ще има и кризи. А капитализъм без печалба в предприемачеството или свобода във финансовата дейност няма да е капитализъм. Оттук Мински извежда, че кризите са неизбежен атрибут на капитализма, и няма как да бъдат избягнати, без да бъдат жертвани далеч по-важни придобивки на капитализма.
Рошавите ми мисли около схемата
Доста преди Мински до извода за неизбежните кризи на капитализма е стигнал Маркс. Той обаче ги е отдавал на неизбежните цикли на свръхпроизводство. Да, но за последните сто години капитализмът на практика се научи да избягва циклите на свръхпроизводство, така че аргументите на Маркс би трябвало да са опровергани, и кризи да няма… Аргументите на Мински за финансовите колебания може би също ще бъдат опровергани, ако се открие механизъм, чрез който финансовите колебания да бъдат сведени до безопасни, а кризите продължат да се появяват. Ако се случи така, ще бъда любопитен какви други обяснения ще бъдат предложени за тях.
Личното ми предположение е, че кризите са неизбежен елемент от човешката свобода, и че всъщност са не икономически, а системологични, и икономиката само служи като сфера за тяхната най-видима изява.
Във всяко общество има както процеси, които се стабилизират в посока централната им точка (равновесни процеси), така и процеси, които се стабилизират в посока една или двете им крайни точки (неравновесни процеси). Пълното изключване на неравновесните процеси при свободно общество е невъзможно: дори ако наличните бъдат регулирани, дивергентните процеси в обществото задължително ще покриват нови и нови зони, и ще включват нови процеси. И доколкото процесите в обществото са взаимосвързани, неравновесните процеси винаги ще изместват със себе си и общия баланс, и често това изместване ще е достатъчно голямо, за да бъде отчетено като криза. Кризата ще разтърсва системата като цяло и ще “ресетва” неравновесния процес отново в изходна точка, далече от крайната; ако не бъде регулиран, оттам той ще се плъзга пак към крайност, повличайки системата към нова криза.
Така всеки строй, който е свободен, задължително ще води до повтарящи се кризи. Ако се научим да управляваме поредния неравновесен процес и да избягваме ефекта му, обществото ще се стабилизира; ако е свободно, това ще засилва дивергентните процеси, и ще покрива нови зони с нови неравновесни процеси в тях. Всъщност този ход се регулира именно от количеството кризи: те са, по механизъм сходен на описания от Мински, които спират дивергентните процеси към нови, неовладени и неконтролирани зони. При намаляване на кризите, например заради овладяване на наличните неравновесни процеси, дивергентните процеси се засилват, а с тях и покриването на нови зони и навлизането в системата на нови неравновесни процеси.
Мински и ползата от кризите
Мински не спира дотук. Той отбелязва, че кризите не само са тормоз за горките хора – те са и стимулът проблемите на икономиката като цяло, и на финансовата система в частност да бъдат решавани. Негова е сентенцията: “Не съществува икономически проблем, който да не може да бъде решен от една хубава финансова криза.”
Оттук следва един много важен извод. Всъщност, както периодите извън криза, така и периодите на криза са периоди на развитие на икономиката. Просто периодите извън криза са периоди на развитие на съществуващите структури, а периодите на криза – периоди на преструктуриране с цел по-добро нагаждане на структурите към наличните, или променените междувременно условия. Съответно, периодите извън криза са приятни за хората, а периодите на криза – не. Но и двата типа периоди са еднакво необходими за дългосрочното развитие на икономиката в условията на свободно общество.
Борбата с кризите
Колкото и да е полезна кризата за преструктурирането на икономиката, тя не е приятна, и усилията на хората традиционно са насочени към облекчаването и преодоляването й. (Което, мисля си, би могло да ограничи ползата от нея, и в дългосрочен план да доведе до натрупване на неизвършени структурни промени, които пък да доведат или до суперкриза, или дори да разрушат системата. Не е задължително, но е възможно.) Мински описва два механизма, които едно правителство може да използва за това (и които са използвани още доста преди него): заемодаването като краен гарант, и даването на работа на хората.
В първия случай правителството дава щедър кредит на банките, изпаднали в криза на ликвидността заради необслужваните кредити. Това им помага да избягнат фалита и да продължат да функционират (да дават кредити). Резултатът е стабилизиране на финансовата система и на икономиката като цяло, и намаляване на силата и продължителността на кризата.
Често кредитът от правителството не е безусловен. Получават го само тези банки, които са съгласни да отговорят на определени условия. В най-добрия случай това са условия, които целят финансовата система да бъде стабилизирана, но в същото време да се запази колкото се може повече от “възпитателния” ефект на кризата върху банките.
Типично условие за получаване на кредита е банката да намали лихвите по раздадените рискови кредити. Това е нежелано от ръководствата на банките, тъй като намалява рапортуваната очаквана печалба, и ги поставя в лоша светлина пред собствениците. Реално обаче то дава на по-голям процент от кредитополучателите шанс да успеят да обслужват вноските си, и така подобрява състоянието на банките (и намалява нужния им правителствен кредит).
Друго типично условие е банката да използва получените кредити строго целево, само за дейности, които възстановяват функционирането на банката. (Една от грешките, които правителството на Станишев допусна при мениджмънта на кризата, беше точно такава. При отпускането на стабилизиращ заем на банките то не постави подобни условия пред тях. Съответно, тъй като всички български банки са клонове на големи външни банки, централите моментално изтеглиха отпуснатите пари извън България, за да подобрят ликвидността на централните си клонове. Крайният резултат беше подарък към чуждите банкери за сметка на българския валутен резерв.)
Трето типично условие е правителството да придобие дял в банката. От една страна, правителствата изключително рядко са добри в бизнеса, и това не винаги е икономически добър ход. От друга страна, ако една банка е тежко закъсала, това говори за много висока некадърност на ръководството й: при този вариант наличието на представител на правителството в борда й на управление може да стабилизира дейността й, и да върне доверието на пазара в нея.
Четвърто, и може би най-важно условие е да бъдат взети наказателни мерки срещу мениджърите, допуснали рухването на банката. Обикновено те са ограничаване или пълно лишаване от придобивки, бонуси и особено високи нива на заплатите. Както е логично да се предположи, банките (разбирай мениджърите им) се борят особено енергично срещу условия от тази група. В същото време, именно те са най-необходимите. (Банката няма собствен мозък – нейни решения са решенията на мениджърите й. От една страна, след като те са я довели до рухване, е редно да понесат отговорността си. От друга, липсата на сериозна лична отговорност не би ги стимулирала достатъчно да си направят тези изводи и да вземат тези мерки, необходимостта от които именно е докарала кризата. Също така, тази липса създава у мениджърите чувство за ненаказаност, и ги лишава от стимул да се грижат проактивно за правилното управление на банката. Резултатът от двете е, че банката излиза от ситуацията по-уязвима както срещу същите ефекти, които вече веднъж са я сринали, така и срещу нововъзникващи, които едно внимателно и отговорно управление би предотвратило или ограничило навреме.)
Сумарно погледнато, условията, които едно правителство е редно да постави пред банките, които спасява, го поставят в антагонизъм с мениджърите им. Отношението на собствениците е по-двояко, и зависи от силата на правителството. Ако то е слабо и/или корумпирано, и е лесно да бъде притиснато да дава големи заеми без условия, собствениците може да го притиснат да го направи – правителствените пари са най-лесните. Ако обаче правителството е силно и некорумпирано, и не се очаква да отпуска щедро необосновано големи заеми, неговите условия са надеждата на собствениците да спасят колкото се може повече. В този случай те са негови съюзници.
Вторият начин, по който правителството се бори с кризата, е наемането на работа на голям брой хора, най-често по инфраструктурни проекти, например пътища или ЖП линии. Освен че носи реална полза за обществото, това действие рязко намалява кризисната безработица и дава възможност на много заемополучатели да обслужват заемите си, като по този начин превръща токсичните кредити в нормални, и съвзема банковата система.
Мински подкрепя и този начин, но има една забележка. В типичния случай правителството дава работа предимно на средно- и висококвалифицирани работници. Това изолира от зоната на вливане на свежи пари в икономиката нискоквалифицираните работници, които принципно печелят пари най-трудно. Те се превръщат в икономически катастрофирало ядро, което дърпа цялата система назад и й пречи да излезе от кризата.
Мински смята, че при криза правителството трябва да дава работа предимно на нискоквалифицирани работници – чистачи, товарачи и пр. Чрез икономическите вериги получените от тях пари се разпределят предимно към икономически звена със средно- и висококвалифицирани работници, и по този начин се избягва създаването на ядро, изолирано от съживяването, и поддържащо кризата.
Никой от двата начина не е универсален: те неутрализират различни аспекти на кризата, и се подпомагат взаимно. Затова съчетаването им може да постигне (при едни и същи средства) по-добро неутрализиране на кризата, отколкото всеки от тях поотделно.
(Това правило важи на места, където кризата се е развила в класическия си вид. На места, където тя е пренесена, например в България, отначало вторият начин не е необходим: липсата на банкова ликвидност иде най-вече от изтеглянето на средства от българските банки към чуждестранните банки-майки, почти няма отравяне на кредити към частни лица поради невъзможност на получателите им да ги обслужват. Чак на по-късен етап, когато неправилно овладяваната криза се прехвърли от финансовия сектор и в предприемаческия, и доведе до по-сериозна загуба на работни места, вече има нужда и от масово създаване на работни места от държавата.)
Моето мнение пак малко се различава от твоето 🙂 Както сам каза – преди се е вярвало, че проблемите на капитализма идват от свръхпроизводството, сега – от свръхкредитирането… След 50 год. може да е друго “свръх”. В крайна сметка според мен проблемът е, че пазарите никога не са в равновесие – ту са под равновесната точка, ту над – когато са много под обаче и икономиката внезапно обърне посоката си и започне рязко да расте, на никого не му прави впечатление – всички са щастливи, че има огромен растеж. Обратния случай не е такъв, както забелязваме.
А за “обуздаването” на кредитите – затова има рейтингови компании. Идеята им си е много добра – за съжаление реализацията им е много лоша… От висок рейтинг имат интерес и кредитополучатели ( заради ниските лихви ), и кредитори ( заради изискванията за капиталова адекватност ). Докато тези рейтинги се поръчват от един от тези двама агенти, голяма разлика в картинката едва ли ще има.
А за менъджънта на банките – в Нова Зеландия нямат тамошно БНБ… и са си много добре… менъджърите са *наказателно* отговорни, ако банката им фалира. По-хубав стимул от това здраве му кажи 🙂
Моя грешка.. за Нова Зеландия съм се заблудил – така или иначе имам спомен за такъв случай.
@Георги: И да си сбъркал за Нова Зеландия, идеята не е лоша. 🙂
А иначе, аз съм писал насред рошавите мисли личното си (различно от това на Мински) мнение по въпроса.
Правителството никога не е кредитирало банките , щото просто не може. БНБ също не може да ги кредитира. Валутния борд го забранява.
Е БНБ се правеше на “играч” , чрез МЗР , и единственото което постигна е изтичане на капитам навън (намаляване на вал. резерви) . Правителството също се правеше на играч, чрез харченето на излишъка , но никога не е давало заеми на банки.
Относно кризите – те са неизбежни. И политици и икономисти се стремят да постигнат устойчив разстеж в *проценти* (на база минал период) , което е невъзможно. Устойчив разстеж в проценти е експоненциална функция -> рано или късно се срива лъм и под линейна.
Ако политици , икономисти и т.н. престанат да се стремят към разтеж в проценти (на база предходна година) , току виж и кризите изчезнали.
Аз виждам причините на кризата преди всичко в краткосрочния мащаб на взиманите решения, така че вероятно съм сред поддръжниците на Мински. Мениджърите – не само в банките, но и в компаниите, че и в правителството, ако ги поставим на същата везна – мислят в мащабите на резултатите, които ще представят на следващото събрание на акционерите; в случая с правителството това са следващите избори, които дефакто са същото.
Съответно при гонене на краткосрочната печалба неизбежно се жертва стабилността, защото тя не носи достатъчно печалби за добър отчет пред акционерите. Поемат се допълнителни рискове, които неизбежно водят до трусове в системата – и в крайна сметка до кризи. Логичното решение е да се държат изкъсо мениджърите, но да не бъдат подлагани на такъв неимоверен натиск да умножават печалбите с цел растеж на акциите. Само че това по идеята си пък противоречи на философията на капитализма – и се озоваваме в началната точка. Патова ситуация, от която самите правила не дават вариант за изход. Решението би било да се откажем от прекомерната алчност, но нали именно тя движи прогреса в капиталистическия свят?
В такива моменти обикновено се появяват лидери, разчитащи на харизма и идеология, които да се налага да убеждават хората да правят жертви и да търпят лишения за благото на цялата система. Като че ли по-добър механизъм за стабилизиране на обществената структура не е открит. Обама реално е точно това, като изключим, че той е склонен да предприема именно мерки в защита на най-бедните; останалото в платформата му е видима демагогия, необходима за водене на “стадата” в правилната за момента посока.
@Георги—Според ТЕОРИЯТА на капитализма, за да работят пазарите правилно, всички икономически играчи трябва да имат перфектна информация, да има равнопоставено състезание и да няма странични фактори.
На ПРАКТИКА ,обаче така ли е?!
само за протокола — по-добре е да използваш вместо “равновесни” и “неравновесни” процеси, “центробежни” и “центростремителни” (imho). защото един процес, който стабилизира една система в нейното крайно състояние също е равновесен. да не говорим, че равновесието на една система може да бъде и динамично, а не само статично, което пък съвсем ще усложни картинката, която трябва да осмислят и обяснят различните му там типове анализатори и експерти 🙂
@ss7
ако това, което предлагаш, се случи наистина, тогава вече няма да има(ме) капитализъм, а нещо друго. освен това, според мен, растежът е тясно свързан с печалбата, а не виждам начин как може да накараш някой капиталист доброволно да се откаже от нея. погледни например каква е стратегията на едно акционерно дружество (и на неговите акционери) в западната цивилизация. но темата става много обширна, за да я нищим в коментари (imho).
@ ss7
“Относно кризите – те са неизбежни. И политици и икономисти се стремят да постигнат устойчив разстеж в *проценти* (на база минал период) , което е невъзможно. Устойчив разстеж в проценти е експоненциална функция -> рано или късно се срива лъм и под линейна.”
(пише се растеж между другото, не разстеж)
По принцип си прав (и аз съм пял същата песен много пъти), но досегашните кризи не бяха на тази база. Цивилизацията ни е близо до точката, когато наличните ресурси повече няма да могат да обезпечат не само растеж, но дори и запазване на достигнатото ниво на консумация. (Като пример, ако Китай запази растежа си от 10% годишно в продължение на 100 години, БВП-то му ще нарасне 13780 пъти! Ако расте само 50 години така, ще нарасне “само” 117 пъти. На Земята няма толкова мед, въглища, желязо, обработваема земя, вода и прочие, които да обезпечат подобен растеж.) Но тъй като все още не сме достигнали тази точка, досегашните кризи в растежа не могат да се обясняват с нея.
Хмм, обяснението за кризите… 🙂
Наивно е да се мисли, че причините за кризата са само в свръхпроизводството или само в лошите кредити. Обикновено много фактори влияят с различна сила. Не на последно място глобализацията на икономиката измества влиянието на различните фактори.
Но аз бих перифразирал тезата ти, че ‘Така всеки строй, който е свободен, задължително ще води до повтарящи се кризи.’: причината за кризите е във вредните решения, които се вземат от субектите. Само че има някои подробности – субектите, които вземат по-важните решения страдат по-слабо от последствията. Може да отпускат лоши кредити, да управляват армии, да говорят глупости – колкото повече зависи от тях, толкова по-малко се влияят от кризата. И това е принципният проблем на системата. А че в една икономика, била тя планова, “пазарна” или нещо друго, не може всичко да върви по мед и масло, това е отделен въпрос.
@ Григор
И тая тема не мина без фишеци 🙂
“Една от грешките, които правителството на Станишев допусна при мениджмънта на кризата, беше точно такава. При отпускането на стабилизиращ заем на банките то не постави подобни условия пред тях.”
Никакъв стабилизиращ заем не е отпускал Станишев на банките, нито те се нуждаеха от такъв. БНБ намали нивото на задължителните резерви от 12 на 8%. Това не е стабилизиращ заем, а освобождаване на част от собствените средства на банките. Идеята беше да продължи ръста на кредитите у нас и да се ограничи ръста на лихвите по тях, но не се получи.
“в България … липсата на банкова ликвидност иде най-вече от изтеглянето на средства от българските банки към чуждестранните банки-майки”
В България няма липса на банкова ликвидност, напротив – засега нашите банки имат прекрасна ликвидност. Точно затова централите им си позволиха да изтеглят освободените пари – самите централи имаха проблеми с ликвидността, не клоновете им тук.
Моето мнение за кризите – малко по-късно.
Икономическите кризи на капитализма според мен могат винаги да се сведат до едно нещо – недостиг на пари в голяма част от икономическите субекти. Кризите имат различен произход, защото този недостиг може да се получи по различни начини. Великата депресия може да се обясни много по-лесно чрез Маркс, отколкото чрез Мински. При днешната криза е обратното. Което не означава, че има безкрайно много различни механизми, водещи до икономически кризи. Напълно е възможно това да са двата основни, или да има най-много още 1 – 2.
(изчерпването на невъзстановими природни ресурси ще доведе до друг тип криза, но сега не говорим за това)
В икономиката имаме някакво количество стоки, срещу които стои някакво количество емитирани от държавата пари. Когато голяма част от тези пари се съсредоточи в малка група хора, а тези хора не могат или не желаят да потребят съответното количество стоки, се получава криза на свръхпроизводството. Когато цената на стоките бъде изкуствено повишена (ценови балон), а отсреща стои старото количество емитирани пари, почти всички играчи на съответния пазар се оказват с недостатъчно количество пари. И получаваме криза от днешния тип.
Как реагират държавите на двата типа кризи? При първия тип криза – преразпределят част от парите (които получават от данъците или просто като напечатат нови, с което намаляват стойността на старите) към най-бедните, например чрез наемане на голямо количество безработни и чрез плащане на социални помощи на останалите, като с това осигуряват ръст на консумацията и свръхпроизводството изчезва. При втория тип криза – емитират масивни количества нови пари, с което всъщност легитимират част от достигнатите от балона ценови равнища (ако западните правителства и централни банки не бяха налели трилиони във финансовата система, цените на недвижимите имоти и на финансовите активи щяха да слязат далеч под тазгодишните нива).
Просто и ясно, нали?
Извънредните печалби за едни означават извънредни загуби за други тогава, когато не се създава РЕАЛНА добавена стойност.Интересно защо с парите на едни се плаща за грешките на други, още повече когато има и мотив те да са УМИШЛЕНО допуснати?:-)
Свободният пазар не само, че не е ефективен и рационален, но дори и неговите най-ревностни защитници –инвестиционните банки, рейтинговите агенции, застрахователите, одиторите, анализаторите знаят това много добре. Всъщност именно ТЕ доста добре експлоатират неговите слабости. Кризите са удобно средство за легално и постепенно изземване на богатството на населението от страна на изброените по-горе основни играчи. Защото след като първите забъркат кашата и натрупат големи печалби, идват правителствата, за да я оправят! С парите на данъкоплатците, разбира се, т.е. на обществото!
————————————
До кога ли ? — Скоро ще му се чуе гласа.
През 1964 г ,когато др. Т.Живков държал реч по случай откриването на нова текстилна фабрика в Казанлък казал : “-Другари, некои казват ,че нашият строй се клател…И на коча мъдете се клатят но не падат , ха-ха-ха !”
Обаче паднаха 🙂
@Nick Angelow: Според мен “неравновесен” е по-точно, защото отразява причината за тенденцията на процеса за изпадане в крайности – липсата на точка на стабилно равновесие между противостоящите елементи в него. Оттам и алтернативата “равновесен” като процес, в който точка на стабилно равновесие има. Вероятно обяснението ми е лошо.
@Господин Гюров: Аз ли съм сбъркал за едни 150 милиона, или?
Че банките ни имат прекрасна ликвидност обаче не съм съгласен. Ако я имаха, щяха в момента да се бият да раздават кредити, а не да набират депозити. Още повече пък в период, в който никой не смее да изтегли кредит…
@ Григор
Какви 150 милиона? Може би имаш предвид едни 250 милиона, които новоизбраното правителство обеща да даде на Българската банка за развитие “с цел увеличаване на кредитите за производство”. Тази (държавна) банка дава пари на частните банки, с които има договори, като последните ги раздават като нисколихвени кредити на малки и средни фирми. Интересната подробност в случая е, че това беше едно от първите дела на Дянков, който иначе е много против държавната намеса на пазара. Тази интересна подробност се свързва с друга, още по-интересна подробност – по същото време СИ Банк сключи договор с банката за развитие (за усвояването на такива пари). Нали знаеш коя е СИ Банк и в чие легло спи шефката й?
Та ако имаш предвид тия 250 милиона, те нито са стабилизационен заем, нито ги даде Станишев. Ако имаш предвид нещо друго, не знам кое е то.
Че ако банките имали добра ликвидност щели да се избиват да дават кредити – не е задължително. Добре е да си изясниш какво означават базови понятия като баланс и ликвидност, преди да пишеш по финансови въпроси. Ликвидността е свързана с възможността на банката да покрива текущите си задължения. Раздаването на нови кредити или подновяването на старите не влиза в задълженията на една банка. Докато поддържането на добро ниво на ликвидност влиза в тези задължения и се следи от съответните държавни регулаторни органи. Нашите банки имат много по-добро съотношение между резерви и лоши кредити, отколкото американските (или поне имаха, преди БНБ да свали нивото на задължителните резерви). В същото време те нямат излишни пари за много нови кредити – задължението да поддържат висока ликвидност е една от причините да не могат да раздават такива кредити.
@ Григор
“Още повече пък в период, в който никой не смее да изтегли кредит…”
Това е поредното ти твърдение без връзка с действителността. Всъщност ръстът на кредитирането у нас продължава и през настоящата година, само темпът му се забави доста. Има ежемесечни статистики по въпроса.
@Господин Гюров: Ами аз си мисля, че имам добра представа какво означават баланс и ликвидност. 🙂
Например, текущите задължения на банката включват сумите, които тя трябва да отпуска по вече договорените, но още неизтеглени кредити. Тоест, ликвидността й е прекиЯТ определител дали тя може да продължава да договаря кредити, или трябва да наблегне на набирането на депозити. Тя се следи за да се избегне положението банката да договори повече кредити, отколкото може да даде – ако това стане, банката рискува фалит, и сътресение за цялата банкова система. (Или вкарва централната банка в “приключение”, за да й помогне да избегне фалита и сътресението.)
Нашите банки имат много по-добро съотношение между резерви и лоши кредити, отколкото американските, защото процентът на лошите кредити в България е много по-нисък от американския, а не заради много по-добрата ликвидност на банките. Ликвидността на банките ни е лоша (за което има роля и свалянето на нивото на задължителните резерви); просто не е фалираща. Това е и причината банките да се борят за депозити много по-отчаяно, отколкото за даване на кредити. Тъй като пикът на безработицата (а с него и скокът в лошите кредити) у нас тепърва се очаква, е вероятно БНБ да повиши задължителните резерви. Съответно, банките трябва да повишат резервите си до него. Ако бяха високо ликвидни, това щеше да е много по-лесна задача. Проблемът е, че не са, и им е нужен спешен приток на пари. Централите им надали ще им преведат обратно парите, които им изтеглиха при свалянето на резервите. Остават депозитите.
Твърдението за периода и кредитите е поредното ми твърдение, което е в точно съответствие с реалността. Не твърдя, че никой не тегли кредит – само че никой не смее да изтегли. Който е принуден, тегли. Това е, което се наблюдава в статистиките. Бизнесите теглят, защото повечето от тях работят на кредит, и без него биха фалирали. Питай обаче какво е станало с процента частни лица, които са изтеглили кредит, особено дългосрочен, за последната година.
@ Григор
По принцип колкото по-високи са изискванията на регулатора относно ликвидността, толкова по-трудно е отпускането на кредити. Затова не бива да те учудва твърдението, че ликвидността на дадена банка е прекрасна, въпреки че тя може и да е свила кредитирането. Отделно от тези изисквания, самите банки (или поне благоразумните банки) в условия на финансова криза едновременно затягат условията на кредитиране и започват да държат много по-големи суми пари в наличност.
Банките ни нямат проблем с ликвидността, но за да не започнат да имат, трябва да привлекат повече депозити, за да отпуснат повече кредити. Ако отпуснат кредитите за сметка на ликвидността си, може да я закъсат.
Една от причините процентът на лошите кредити в България да е по-нисък от американския е високото (допреди година) ниво на задължителните резерви. Ако добре си спомням, в САЩ то беше към 6%, или 2 пъти по-ниско от нашето преди. При 2 пъти по-високо задължително ниво мислиш повече на кого да дадеш кредит. Работиш и с по-голяма лихвена ножица между депозитите и кредитите.
“Не твърдя, че никой не тегли кредит – само че никой не смее да изтегли.”
Изглежда познанията ми по български език не са достатъчни, та не схванах, че “никой не смее да изтегли” можело да означава, че повече субекти теглят кредит, отколкото миналата година.
@ Кръстю
“Кризите са удобно средство за легално и постепенно изземване на богатството на населението от страна на изброените по-горе основни играчи. Защото след като първите забъркат кашата и натрупат големи печалби, идват правителствата, за да я оправят! С парите на данъкоплатците, разбира се, т.е. на обществото!”
Това е клише. Не съм убеден, че новонапечатаните пари могат да се нарекат “пари на данъкоплатците” – все пак последните не са ги платили, те се появяват от нищото. Такова печатане означава инфлация (или по-малка дефлация, както е понастоящем). От инфлацията губят тези, които имат спестявания. “Бедният” средностатистически американец с дългове по няколко кредитни карти определено не е сред губещите, тъй като инфлацията обезценява дълговете.
Надуването на ценови балони е кофти нещо. Но след като се е случило и балоните се спукат, ако държавата не ги “залепи”, мислиш ли, че на онеправданото население, за което говориш, би му било по-добре? Безработицата в САЩ сега щеше да гони не 10, ами сигурно 20%.
@Господин Гюров: Ликвидността на една банка се определя според свободния й капитал, а не според общия. Ако банката има налични 10% от сумите, които върти, а регулеторът иска 8% резерви, тя е чудесно ликвидна – време й е да раздава заеми. Ако има налични 40% от сумите, които върти, а регулаторът иска 50% резерви, значи е ужасно неликвидна – трябва веднага да спре с кредитите и да привлича депозити, а и всякакви други начини да си повиши наличността.
@Господин Гюров — Може да е клише, но е вярно 🙂
За разлика от средностастистическия американец, живеещ на кредит, ср.стат. българин ИМА реален имот, например къща с необзаведен или изобщо недовършен втори етаж на село, която не може да продаде по обясними причини ,няколко десеки декара ,може и пустееща ,или дадена под аренда земя ,както и соц. панелка ,с подаден за скрап парапет на стълбището, а понякога и асансьор.
От друга страна, САЩ има производство, въпреки ,че изнесоха огромна част в страни от т.нар. трети свят, да им работят на безценица, за разлика от нас, където далаверата е основен поминък на много хора.
“Надуването на ценови балони е кофти нещо” – сам си забелязал. Аз мисля, че в т.нар. демократични общества, тези ,които правят кофти неща носят някаква отговорност…Ама май, така само пише и се говори ,а на практика е друго. И от къде държавата взема “лепилото” 🙂
Не реви за банките. Нали АМЕРИКАНЕЦА Марк Твен казва едно друго клише, което за едни е смешно, а за други -не : (по памет) -“Създаването на една банка е много по-голямо престъпление от обира и” 🙂
@Господин Гюров—казваш :”Това е клише. Не съм убеден, че новонапечатаните пари могат да се нарекат “пари на данъкоплатците” – все пак последните не са ги платили, те се появяват от нищото” . Мисля, че от нищото се появява само нищо в реални условия.
Или намекваш за Божа намеса? 🙂
@ Григор
Не съм казал, че се определя от общия.
Резервите по принцип стоят блокирани и не се броят към наличните средства за ежедневни разплащания. Затова няма смисъл да ги сравняваш така.
@Кръстю
Кризата не я създадоха българи, нас никой не ни брои за икономически фактор. Затова направих сравнението по отношение населението на страната, която роди кризата. Ние тук и да ревем, и да не ревем, все тая – като малка и отворена икономика сме силно зависими от външни влияния, върху които нямаме контрол.
А дали парите на ФЕД идват от нищото – така смятам. Откъде другаде да дойдат промените в числата на банковия им компютър? (“Печатането” на пари днес е просто промяна в стойностите на няколко полета в някаква компютърна база данни. Предлагам да не правим теологичен въпрос от това.)
Мисълта за обира на банка беше по-скоро нещо такова: ако искаш да обереш банка, създай си една.
@Господин Гюров — Тук си прав- ние не сме фактор ,ние сме феномен. Навремето, още към 93-та,94 година ,един съсед ми разправяше, че в Германия го гладали като извънземен, като им казвал, че има двустаен, панелен стар апартамент, 10 годишна жигула и 2декара с едностайна постройка. “Че,тогава що си дошъл тук да работиш?!” -Ха, кажи ми как да им обясня?!
———————————————————-
А за сздаването на кризата, мисля, че не съм чул по-свястно обяснение от това на Сергей Хелемендик:
“…..Защото американските ипотеки са фалшиви? Но те са фалшиви вече двадесет години. И какво. Хората отвъд океана си живееха, забогатяваха, балоните на недвижимостите се пускаха от всички, колективно, хармонично. Научиха целия свят да пуска такива балони – учеха се и се учат всички заедно, и съвсем охотно. И изведнъж някакъв дребосък, недозрейка някаква, се спуска от будката, пука балона и светът пропада в бездната.
Защото спекулантите са обнаглели съвсем? Ама те винаги са си били нагли до безобразие. Затова са и спекуланти. Това се вижда особено живописно, когато ентусиаст на благотворителността като Сорос, заложил големи пари на Обама, започва да громи спекулативния капитал със страстта на възбуден юноша. Ей сегичка Сорос ще им покаже на тези спекуланти! Заедно с Обама ще им покаже.
Защото Америка е събрала много заеми от целия свят и не иска да ги връща? Ето, ТОВА Е наистина интересен аргумент. Америка изстисква от света всичко, каквото й е нужно вече много десетилетия. И никога не е възнамерявала да връща нещо някому. Както казваха в моята младост – системата е желязо! Духни оттук, а оттатък – хиляда милиарда нови долари излизат. С какво са обезпечени тези нови пари, всеки знае – спукания ипотечен балон и вярата в светлото бъдеще.
Длъжникът е въоръжен и много опасен ……
Защото ние всички сме зрители и участници в глобалното куклено шоу под името „финансова криза”. Сценаристите, постановчиците и режисьорите от сорта на Сорос или Бъфет ни се подсмиват иззад кулисите. Е, когато им остане време. Те по принцип са твърде заети.” 🙂
@ Кръстю
Не е точно така, при слаба държавна регулация нещата с балоните текат по-скоро на автоматика. Както някой от тамошните играчи беше казал наскоро: всички знаят, че Титаник ще потъне; но докато музиката продължава да свири, ти трябва да танцуваш – защото всички останали танцуват. Точно Сорос спря да танцува преди кризата с дот-комите, като обяви на всеослушание, че това е балон и той ще се спука скоро. Сорос заложи тогава на срив, обаче не уцели времето – музиката продължи да свири няколко месеца по-дълго, отколкото той очакваше, и го вкара в големи загуби. Сорос и Бъфет са съвсем прави да искат повече регулации, те прекрасно знаят на собствен гръб, че двама-трима играчи, колкото и да са големи, не могат да прекратят преждевременно купона.
@Господин Гюров — Рано или късно ще се чуе как е било.Аз само цитирах това, което ми се струва по приемливо…Има нещо ,което никой здравомислещ не може да отхвърли- Щом някой (някои) губят, значи някой (някои) печели….А ти вероятно имаш предвид Франкенщайн -ефекта 🙂
@Господин Гюров: Именно затова при определяне на ликвидността резервите не се броят.
@ Григор
Тогава не давай такива сравнения: “Ако има налични 40% от сумите, които върти, а регулаторът иска 50% резерви, значи е ужасно неликвидна”.
Това нещо няма как да стане. Резервите са блокирани в отделна сметка.
@ Кръстю
Възможно е и почти всички да губят – при голямо свиване на икономиката става така. Съвсем всички да загубят практически е невъзможно да се получи при достатъчно много хора, но това не значи, че ако е имало 1000 души, спечелили някакси през Голямата депресия, те са я предизвикали. Такова нещо “изведнъж някакъв дребосък, недозрейка някаква, се спуска от будката, пука балона и светът пропада в бездната” няма.
@Господин Гюров — Погледнато в такъв план ,да.Само, че от загуба до загуба има разлика нали?Ако ти си милиардер и ти изгърмят няколко десетки, или дори стотици милиона е едно, а аз загубя единственното си жилище , като погасяване на дълг, също и работата си ..и то не само аз, а стотици и милиони ..Милиардера ще си го премести в другия крачол, а аз …в канала 🙂
@ Кръстю
Ако си милиардер и банкрутираш, сигурно боли много повече, отколкото ако си нямал почти нищо и пак нямаш нищо. През голямата депресия не един или двама банкрутирали магнати са се хвърляли от прозорците на офисите си в небостъргачите. Днес морала в САЩ изглежда е малко по-друг и вече няма такива случаи 🙂
При сегашната криза в САЩ приеха програма за защита на хората, които губят единственото си жилище, така че да не го загубят. Обаче няма програма за защита на дребния или средния бизнес от фалит. Само най-големите акули ги пазят от фалит, та да не завлекат цялата икономика със себе си.
@Господин Гюров: Ще го обясня още веднъж, много бавно.
Резервите, които банката трябва да държи в БНБ, не се броят към ликвидността й.
Това е причината банка, която има 2% налични пари повече от резерва й (10% при изискване за резерв 8%) да е чудесно ликвидна.
А пък банка, която има 10% по-малко налични пари от резерва й (40% при изискване за резерв 50%) да е ужасно неликвидна.
Кафе?…
@Господин Гюров — Да, но все пак аз имах предвид загуба, на милиардера, не банкрут. Освен това , възможноста да скочиш от небостъргач не е за подценяване.Краят е сигурен. Ако скочиш от балкона на третия , или четвртия етаж, може да не се убиеш, но да се контузиш много сериозно ,което може да е още по-лошо . Май ,не е смешно….
@ Григор
Нещо май не говорим на един и същи език. Банка, която има 40% налични и 50% резерв, не е неликвидна банка, а свръхликвидна. Защото това означава, че само 10% от парите й са извън нея: 100 – (40 + 50)
Ще обясня и аз още веднъж, много бавно.
Резервът е блокиран в специална сметка (в БНБ, ако не се лъжа) и няма почти нищо общо с ликвидността на банката.
@Господин Гюров: Тук ти е грешката. Част от наличността на банката (в описания от мен случай – цялата наличност, че и не достига) отива, за да покрие резерва… Всъщност, защо не отидеш да спориш за тези неща с някой банков експерт?