Бавна скулптура

Не обичам дръвчетата бонзай. Струват ми се някакво насилие над природата на дървото. Осакатяване, което правим за собствено удоволствие.

Но съм посадил под прозореца си лоза. И си я гледам. Тя е моят бонзай, създаден по мой вкус – да расте и да се развива, свободно, и колкото се може по-хармонично.

Взех пръчката преди години от една лоза в Пазарджик. Не зная с какво ме привлече – не беше нито феноменално ранозрейна, нито страхотно сладка, нито много плодовита… Просто ми хареса. Минах на следващата зима, помолих собствениците й, отрязах си няколко пръчки.

Не е трудно да се посади лоза. Взима се тазгодишна пръчка, между половин метър и метър. Колкото по-дебела и жилава, и с колкото повече съчленения, толкова по-добре. Най-горните две ще бъдат над земята. Останалите се надраскват по удебеленията, така че кората леко да се нарани – когато бъде заровена в земята, оттам ще тръгнат коренчета. Ако жилавата и здрава кора е цяла, тя пази твърде добре от това да пуснеш корен…

Заравя се пръчката в земята, само най-горните две пъпки над нея, утъпква се хубаво, полива се. Преди поливането може да се ръсне отгоре мъничко тор, но не се заравя заедно с пръчката – ще я изгори, тя е твърде нежна. Заравянето трябва да стане колкото се може по-скоро след като е отрязана – прекара ли много дни без опора, пръчката ще изсъхне. И няма да получи нов живот, няма частица от предишното стъбло-семейство да стане център на ново.

Не ми беше лесно да се справя. Първите два-три сантиметра на дълбочина от почвата пред блока ни е пръст, но следващият половин метър, ако не и повече, са строителни отпадъци. Изкопах дълбоки и широки улеи, докарах с велосипеда си пръст от започнати наблизо изкопи, и ги напълних. Така вече можех да посадя пръчките.

Първият път посадените пръчки бяха най-старателно и с най-добри чувства изкопани и изхвърлени като плевел от един грижлив старец – председателя на домсъвета ни… Нямаше как да му се сърдя. Преглътнах някак болката, и на следващата година отново отрязах и посадих нови.

Този път предупредих всичките си съседи, и направих около всяка пръчка оградка – да си личат, да не ги смачкат случайно… Някъде през лятото един ден дойдоха косачи. Когато се прибрах от работа вечерта, намерих оградките грижливо изтръгнати и подпрени отстрани до стената, а пръчките – окосени заедно с тревата. Вече съм престанал да си задавам въпроса колко идиотизъм е нужен за това. След като фактът е свършен, очевидно идиотизмът е наличен, без значение колко е.

Собствениците на лозата в Пазарджик вече ме познаваха, и ме питаха защо не взимам пръчки от предишните лози. Докато режех този път, чух домакинята да коментира тихичко зад мен: “Пак е оня некадърник, дето две години по десет пръчки взима и една не може да прихване.”… Вдигнах рамене – беше престанало да ми пука какво говорят зад гърба ми.

Този път посадих пръчките в саксии на балкона си. Окачих ги извън парапета му, да се радват на слънце. След само седмица някой съсед отгоре простря точно над тях халище, което не се беше дори опитал да изплакне от праха за пране (а очевидно беше сложил по равно прах и вода)… Въпреки цялото внимание при пресаждането, оцеля само една пръчка. Погрижих се вече да няма как да я полеят и изотгоре.

След два месеца в къщи ми пристигна на гости една мила и скъпа леля. Тя толкова ме обича, че не може и за миг да понесе мисълта да живея сред такъв кошмар, в смисъл апартамент, толкова различен от нейния вкус. Хванах мускулна треска на челюстта, докато й обясня защо предпочитам сини, а не розови плочки в банята, и че да ги сменя ще е скъпо. За това какви тапети следва да има навсякъде и до момента сме на различни мнения… За да не стане скандал, й разреших поне да изчисти балкона. И направих глупостта в един момент да отскоча до тоалетната…

На тази последна пръчка май твърдо й беше писано да оживее. Успя да се прихване отново дори след оплевяването от леля ми… Но оттогава не допускам дори идеята някой друг да ми плеви насажденията. В онази саксия отдавна вече растат само бурени, но болката в мен още не е зараснала.

Заради една обикновена лозова пръчка…

Пръчката оцеля, но следващите три години не искаше да порасте по повече от десетина сантиметра годишно. Вероятно й беше дошло много, и имаше нужда от време, за да се съвземе. Дадох й го охотно. Грижех се за нея с цялото си старание. И малко по малко проблемът беше преодолян.

На четвъртата година пръчката изведнъж израсна почти два метра. След много опасения я пресадих през зимата долу, до блока. Набих бетонни железа за ограда, по един метър надолу в земята, и така нагъсто, че физически да не е лесно да бъде откъсната, дори ако някой иска точно това… Желаещи не се намериха. Съседите ми се чудеха на акъла. На мен не ми пукаше.

Зимата беше люта – повечето от израслата пръчка изсъхна, но се запази достатъчно. На пролетта изби отново, радостна и силна. Скоро надрасна оградата от железа. И спуснах отгоре, от балкона си, здрава връв, по която да се катери. Защото лозичката е зелена и красива, но е нежна, не е дърво, и няма сили да стои права сама. Трябва да има опора, за да расте и да радва окото.

След две години стигна балкона ми. Вече беше време да я оформя. Щеше да е твърде лесно просто да я режа грубо, и да я връзвам както ми попадне – но така не е красиво. Ще расте, ще кара някак, но от нея ще лъха нещо… измъчено. Принудено… Исках да постигна съчетание от нейната свобода и своята воля, компромис и обединение между двете. Не дърво бонзай, старателно осакатявано и оформяно от твърда ръка, а взаимно проникване и разбирателство, в което тя да не изгуби нищо, а да получи. Да наблегна не на отрязването на нежеланото, а на поощряването на желаното. Така е малко по-трудно, отколкото с грубото кастрене, но е много по-хубаво.

Всяка лоза пуска много и много клончета, и всяко от тях се опитва да расте. Оставиш ли всички, тя ще пръсне силата си, като девойка, която иска да успее навсякъде, и да постигне много повече, отколкото е по силите й. И няма да постигне нищо… Затова понякога трябва и да се подрязва.

Правя го през зимата – тогава тя най-малко го усеща. (Растенията наистина усещат болка – доказано е многократно с изследвания. Това не е лирична метафора.) Махам най-хилавите и закърнели клонки, от които няма шанс да стане нещо. Ако случайно съм допуснал два силни клона да се сбият за една обща територия, може да се наложи да махна единия, въпреки че ми е тъжно. Това говори, че съм зяпал някъде през миналото лято, докато те са растяли…

Всичко мъртво и изсъхнало през зимата задължително се маха. Не че лозата го усеща – но нека не й тежи. И нека не я грози. Тя има право да бъде красива. Радва ли окото ми, моето щастие ще се предава и на нея, и ще й дава сили. (Това също не е метафора – доказва се лесно, с прост опит. Правили сме го в училище.)

Когато пъпките избият, следва внимателно оглеждане. Много от тях ще си пречат – някои също се налага да се махнат. Малко е болезнено, все едно караш дете да престане да се рови в калта. Но няма как. Иначе ще е по-зле, лозата ще разпилее силата си. А така и ще подрязваш по-малко вече израсли клонки през зимата.

Тръгнат ли клонките, настава истинското изкуство. Ще отдръпна някой клон леко настрани – там той ще има повече въздух и слънце за растеж. Ще привържа друг така, че да не се забие в бетонния перваз на прозореца, да го заобиколи. Трети ми се вижда твърде слаб – ще закача внимателно мустачето му за опънатата тел на скелето. Усети ли то опората, ще се залови за нея, и целият клон ще расте по-добре, като човек, почувствал надежда.

Да, не й е лесно на моята лозичка. Балконът е сенчест, не получава много слънце. Съседите изливат през балконите си какви ли не помии, и те стигат до корените й. Винаги се намира по някоя зла душа да се оплаква, че по лозата се качвали мишки, и какво ли не. Да насъсква съседите, че корените й щели да влязат в мазетата им (през 40-сантиметрова бетонна стена)… Но не смеят да й направят нищо – опитат ли се, ще имат работа с мен. Преди години един се опита. Не повтори. Другите си направиха извода.

Случват се и други неща. Съседът над мен преди години поиска клонче. Пуснах му. Зарадвана, лозичката се покатери нагоре. Прехвърли цялата си сила там, сякаш ме забрави. (Та какво друго би могла да направи една лозичка?) Но… съседът не я гледаше, не се грижеше за нея, а тази пролет внезапно стъблото й провисна отгоре. Беше отчупил грубо всичко около неговия балкон, и беше оставил счупеното стъбло да виси като откъснат крайник… Отрязах го като умел хирург, превързах го, за да не губи лозата соковете и силата си. И сега тя отново расте буйна и радостна при мен, намерила отново мястото си. Счупването ще се забрави, зеленината ще остане.

И когато видя напролет провисналите реси, се усмихвам до уши. Защото наесен те ще се превърнат в натежали, сладки като мед гроздове.

Не че гледано в София грозде ще е особено полезно. А защото това е благодарността на моята лозичка към мен. Единствената, която тя има как да ми даде – и ми я дава с удоволствие, колкото й е по силите. А моята радост пък е моето уважение към нейната благодарност – и моята благодарност към нея.

(Заглавието на записа е взето от великолепния разказ на Тиодор Стърджън. Всъщност, и самият запис е отчасти реакция на разказа… Не, не смятам, че мога да се сравнявам с големия майстор. Разказах това просто защото… ей така.)