Тайно бос в дъжда

(Този запис стоя като чернова няколко дни. Случката беше на 5 юни.)

Не знам защо, но често пиша за дъжда. Не че обичам дъждовно време, защото лесно настивам на дъжд – обожавам слънцето. Но дъждът е твърде многолик. Всеки път те изненадва с нещо ново и свежо.

Така се случи и днес. Обещах да занеса един велосипед за ремонт на колодрума. Натоварих го на колата, спрях я пред стадиона на ЦСКА, и нарамих колелото по алеята към входа на колодрума.

Още докато го вадех от колата, за пореден път за деня заваля. Е, не съм от захар, особено когато дъждът не е твърде студен. Зашляпах бодро през локвите… за да установя неприятна изненада. В хубавите ми официални обувки влизаше вода, все едно изобщо нямаха подметки.

Бърз поглед установи, че това не е далече от истината. Преди няколко дни колата ми беше повредена, и се придвижвах с моя велосипед, и същите обувки. Състезателните му педали, направени да захапват като булдози здрави състезателни веломаратонки, просто бяха прегризали тези деликатни подметки.

За момент се изкуших да се събуя бос. Не съм го правил в дъжд от доста години. Огледах се към редките в парка минувачи с чадъри. Какво ли ще си помислят? Двуметров тип с официални дрехи, боси крака и съсипан велосипед на рамо шляпа гологлав през дъжда. Къде е Салвадор Дали?… Не ми пука, естествено. Но… ми стана някак неудобно. Не от тях – за тях.

За да се усетя след миг, че всъщност на практика съм бос в момента. Просто обувките са маскировка, която го крие… Тайно от всички присъстващи бях бос в парка, сред дъжда.

И внезапно сякаш светът се преобърна. В локвите вече шляпаше щастливо хлапе, маскирано пред околните като чудак на средна възраст с велосипед на рамо. Разминах се с двама старци с чадъри, които ме гледаха странно. Не се усетих веднага, че към другото се е добавил още един елемент – усмихнат бях до уши. Ех, дядковци! Не ви ли е тъжно, не ви ли е страшно да остареете така, без да помъдреете?

Подметнах колелото радостно, и зашляпах по-нататък по алеята покрай стадиона. Гъсти дървета от двете страни образуваха над главата ми зелен свод, през който дъждът едва пробиваше. Буйната зеленина от двете страни скриваше всичко. Намусената сивота на облачното небе беше превърната от скупчената зеленина в полумрак, изпълнен с лека пара. Огледах се – посетителите бяха вече прогонени от засилващия се дъжд. Бях сам.

Хвърлих поглед надясно, към зида на стадиона. Дъждът го беше отмил, и ясно се виждаше колко стар и напукан е, и израслият в пукнатините и по ъглите мъх. Зеленото буйство почти го давеше, но той не се предаваше, запечатал в себе си нечие детство, донесъл го тук под дъжда, в някакъв странен, зелен, отделен и скрит свят, изпълнен единствено с шепота на дъжда. На неизбродими разстояния от претъпкания, вмирисан на пуканки и шкембе-чорба парк, озвучен с чалга и глъч на тълпата.

Спрях и се огледах, без да ме е грижа, че стоя насред ручейче. Дърветата се извисяваха на много метри над главата ми. Краищата на алеята се губеха сред зеленината. Шепотът на дъжда заглушаваше всичко, дори собствените ми стъпки. Навсякъде около мен, до края на света, се простираше зеленина, полумрак и дъжд. Странен, приказен свят, през който крачех като босо дете, навлякло нелеп костюм, с не по-малко нелеп велосипед на рамо.

Истински свят. Протегнах ръка и пипнах мократа кора на най-близкото дърво. Не че се съмнявах, че е истинска, просто заради удоволствието от докосването й. Можех да пляскам в локвите, и от тях щяха да летят пръски. Можех да разтърся някое дърво, и от него щеше да се излее порой капки. Бил съм сред въображението си, радвал съм на способността му да създаде свят, реален почти като истински. Този обаче беше абсолютно истински. Приказка, но реална.

Тези дървета са същите, под които се вдига врява по друго време. Част от шумния, пълен с деца свят на парка са, точно както сега са част от дъждовния, самотен свят. Да, двата свята всъщност са две лица на един – но за нас те са различни. Единият е ежедневна проза, другият – приказка, сякаш прочетена в нечий блог… Само че аз стоя сред нея, и капките дъжд попиват в косите ми.

Как става така, че аз живея сред тази красива, самотна приказка, а толкова много хора – в мръсния и претъпкан столичен град? Очевидно е. Те никога няма да отидат в парка по най-големия дъжд. А и да отидат, ще видят само мокротия, сивота и скука. Като двамата старци, които срещнах. Приказката е около тях, но те виждат единствено кал и локви. И странен чудак, запътил се нанякъде през всичко това, сигурно откачен. Я дай да заобиколим по-отдалече, че знаеш ли го…

Всеки от нас си е избрал къде да живее. Когато другите проклинат живота, който ги е докарал тук, аз учтиво кимам с глава. И не само от учтивост – жал ми е да им посоча късогледството им… Но ми е жал и да ги оставя да газят през своя мръсен, претъпкан и скучен свят. Нямам право. Не мога да ги накарам на нищо насила – но поне мога да им разкажа това, дано поне някои го разберат.

Всъщност, може би и затова пиша блог.