Поредната дискусия на тема обществото ни ми припомни нещо, което отдавна бях забравил. Една мъдра приказка, която бях чул като пет-шест годишен от престарелия, над стогодишен брат на дядо ми.
Дядо Стоян беше роден някъде около Освобождението. Кога точно – никой не знаеше, даже и той. Прехвърлил стоте, човекът продължаваше непрекъснато да работи от сутрин до вечер, каквото му е по силите, без да чака на гърба на децата си. И докато ми разказваше приказката, треперещите му ръце продължаваха да ронят царевица за кокошките… Ето я, изчистена от шопския му диалект от края на 19 век, доколкото си я спомням:
Едно време всички живинки били еднакви. Нямало хора, животни, птици – всичко било еднакво. Докато един ден не ги събрал Господ, и не рекъл:
– Дойде време да решите кой какъв иска да е животът му. Мислете добре – каквото поискате, това ще получите.
Станали едни тогава, и рекли:
– Ние, Господи, искаме от работа глава да не можем да вдигнем. С нея да ставаме и лягаме, и за всичко открай докрай да трябва сами да мислим и да се грижим. Ала животът ни да зависи от нас си.
– Бива – рекъл Господ. И ги сторил хора.
Станали след малко мислене други, и рекли:
– Господи, и ние сме съгласни да работим според както можем. Ала тежък товар е на себе си да разчиташ за всичко. Искаме да не е на наш гръб. Нека друг се грижи покрив и храна да имаме.
– Бива – рекъл Господ. И ги сторил биволи, говеда и друг всякакъв добитък.
Видели туй трети, и станали и рекли и те:
– Господи, а не може ли хич да не работим, само акъл да даваме, кога видим нещо не както трябва? Пък и за нас да се грижат, и покрив да ни строят и храна да ни дават? На онези го даде.
– Бива – рекъл Господ. И ги сторил кучета.
Като видели туй, се надигнали едни четвърти. И рекли:
– Господи, щом може така, дай тогава на нас нищо никога да не попипваме, пък други да се грижат за нас. Покрив да ни строят, храна на ръце в леглото да ни носят, да ни чистят и слугуват за всичко.
– Бива – рекъл Господ. И ги сторил свине.
Оттогава светът е уреден както го знаем. И всеки има каквото си е пожелал.
Хората с работата стават и лягат, и сами за всичко открай докрай се грижат. Ала ядат топъл хляб със сирене, мед и масло, и спят зиме на меко легло до топла печка. А престареят ли, опора са им децата им, според както те сами са си ги възпитали.
Добитъкът за храна не се грижи, нито за покрив – хората покрив му строят, и лете го водят на паша, а зиме сенце и слама му дават, събрани от тях. Ала влачи хомота, доят го и го стрижат, и щастливи старини не вижда. Така е, който чака на друг за нещо – получава каквото изнася на другия.
Кучетата по цял ден нищо не вършат. Най-много да лавнат, кога се зададе опасност, да кажат, че нещо не е наред. Ала покривът им е кучешка колиба, а храната – къшей сух хляб, на колкото дни стопанинът се сети, или е на кеф. И почнат ли много акъл да дават, с тояги и кърпели ги отучват.
А свинете за нищо нямат грижа. Покривът им човекът го прави, храната им носи на ръка в нея, тора им изрива, никога никакъв труд не иска от тях… Ала жилището им е кочина, в лайна се валят, храната им е помия, и дойде ли Коледа, виждат ножа, и никой ги не жали. Такова са си избрали.
Откак си спомних тази приказка, честичко си мисля – къде сме ние, българите, в тази история? Какво ли ще да са си избрали повечето от нас?… Дали не задавам отговор?
Мисля си и как все се оплакваме от живота. Дали не се оплакваме именно от туй, че получаваме каквото сами сме си избрали?
Ако да, ясно е дали от оплакванията ни ще има файда. И какъв е единственият начин животът ни да се оправи.
А най-хубавото е, че и досега всеки си избира сам какъв да бъде. И че никога не е късно да си промени избора.
Хубава е, не бях я чувал досега. Благодаря.
Мъдра е наистина.Хубаво, че си я пуснал отделно днес…Впечатли ме още като я сложи в един коментар преди няколко дни…Нищо чудно и дядо ти да я знае он неговия дядо…
Мисля да направя един колаж по темата. Сега имам един малък, но спешен проект да завърша и вероятно следващата седмица… Мисля, че ще е някакъв мутант, хибрид , смес от всички изброени 🙂
Ние сме добитък. Още Йовков го е казал:
“А ний сме прости хора, ний сме като овце. Добре е да има кой да се грижи за нас, да ни стриже и да ни дои. ама и от вълци да ни пази!”
http://myfreeworld.hit.bg/Iordan_Iovkov_-_Indje.html
Обаче аз си мисля, че не е правилно да се генерализира – Българинът бил такъв или онакъв. Има всякакви хора.
Проблема при нас, е че на пробивните хора се пречи. Малко или много. И апатията и скатавките се поощряват един вид.
Това писание е малко като перифраза на кратката библейска притча за молитвата на една жена. Молела се денонощно Господ да донесе на сина й най-голямото щастие на тоя свят, което може да се случи. Тъй като много обичала сина си, молела се горещо и истински. Бог чул молитвите й и пратил на сина й… смърт в съня му. Това всъщност било най-голямото щастие, което може един човек да получи от живота. А това пък ме подсеща за думите на един много известен френски психолог Алдо Някойси, който казва, че в дъното на реализма винаги стои смъртта. Така че, когато човек си пожелава нещо, не бива да преследва прекалената изгода. Древните китайците mcu казват, че който преследва прекалената изгода, винаги губи всичко )
@мече през борда – Лин Туйджай е казал : “Не знам какво е герой, но за мен герой е всеки, който може да понесе загуба. Не знам какво е негодник, но смятам, че всеки, който иска да печели винаги, е негодник.” 🙂
Хубав разказ!
Ех, защо ли е толкова “дефицитна” човешката мъдрост… Все пак, дори и, за да станем по-малко глупави се изисква да положим известни усилия…
Здравейте.
Информирам Ви, че сте номиниран за Блог на деня за 12.12.
Можете да проследите резултата си тук:
http://blogoftheday-bg.blogspot.com/
Доста поучително, май наистина сами сме си виновни и сме много по-близо до добитък отколкото до хора! Има приказка, че който каквото сам си направи, никой друг не може да му го направи!
Благодаря за четивото, хубаво ще се размисля сега в неделя следобед 🙂