Чукча писател…

Напоследък се титуловах за писател.

Приятели похвалиха разказите ми – били ставали за четене. Че даже ме карат да пиша още. А аз седя и се надувам като пуяк пред монитора, като прочета хвалбите. Когато им повярвам, де. Защото опитам ли да се сравня с някой по-приличен писател, не задължително с Шекспир или Достоевски, само разбирам колко стотин живота ще ми трябват, за да вляза в тая компания.

Четох известно време блогове, после си направих свой. Станах и на тая почва от читател писател. Сигурно щях да се надуя и още повече, ако имаше как. Естествено, преди още да съм стигнал десетия си запис в блога. Позната картинка.

Докато не се замислих днес – колко книги съм прочел последната година? Свикнах да пъхвам книга в чантата, за да е навсякъде с мен, да кълва по абзац-два в миговете на бездействие, и така, една книга – месец. Ако това ми беше храната, да съм умрял от глад. Преди бях пред полудяване, ако не прочетях поне една нова книга на ден.

А за личността ми четенето е точно това. Храната.

(Да, да. И филмите, и музиката, и дори простото оглеждане наоколо. Но и всичките заедно пак са напоследък твърде малко.)

И, което е най-неприятното, почнах да не чета и блоговете на приятелите си. Същите тези блогове, за които отделях преди близо час на ден, сега ги преглеждам по веднъж на два-три дни. И пропускам неща като примерно това. А и само него ли?

Чукча не читател – чукча писател! Писател!…

… Докато пиша това, слушам “Коджики”. И разбирам колко ми е липсвала духовната храна – след дългия глад всичко е невероятно вкусно. Не мога да отрека гениалността на Китаро – но рядко друг път нещо в мен е разцъфвало и преливало с такава яркост, многоцветност, детайлност и пълнота. Думите ми не стигат, за да опиша с какво богатство се разгръща в мен любовта на Изанаги и Изанами, как от нежността им, и желанието да я изразят, те сътворяват Япония. Как обичта на двама богове се превръща в съзидание и сътворение, така естествено, както… както единствено би могла да бъде! И за миг сякаш докосвам усещането какво е обичта между богове.

Ако само имах кога и как да облека в образ тази музика! Текстът го има от хилядолетия… Не съм художник или аниматор, но образът струи вътре в мен и през мен, и носи богатството на израза – богатство, способно да претовари възприятието на човек, да го запълни изцяло и да се разлее изобилно отстрани… Не владея изобразяването, но нещо в мен е уверено – обърна ли ума и енергията си към това, ще открия начин. Ех, да имах времето!…

Време е известно време отново да бъда читател. Докато светът вътре в мен не набере сила и богатство до степен нищо повече да не може да го удържи вътре. Докато не започна, ако трябва, да не мигвам нощем, но да пиша, защото не мога иначе. Изглежда това е начинът да сътвориш нещо, което си струва да бъде споделено.

А блога… Е, него ще продължа да си го пиша. Дори читателите имат право на дневници. 🙂